Автор: Цветелина Велчева

„Децата растат като гъбки.“, всеки е чувал тази фраза, но се убеждава в нейната истинност едва когато стане родител. Всички майки и татковци искат най-доброто за своите деца. Едни работят, за да им купуват нови играчки. Други са строги, защото искат децата им да израснат дисциплинирани и целеустремени, трети пък избират да бъдат либерални и да предоставят възможност за избор на децата си. Има едно нещо обаче, по което родителите си приличат. Когато от дистанцията на времето погледнат назад към спомените си, съжаляват за пропуснатите моменти. Най-тъжното и безвъзвратно чувство на света. Ето за какво съжаляват най-често родителите. Ако можете, предотвратете го.

1. Не са прекарвали достатъчно време с децата си

Малкото дете расте толкова бързо. Кога беше бебе, кога започна да говори – това е въпросът, който почти всеки родител си е задавал. Като малки, децата имат постоянна нужда от контакт с възрастните. Истината обаче е, че и родителите имат нужда от децата. Това е двупосочна комуникация, която е еднакво важна и за двете страни. Само че едната страна понякога не го осъзнава, защото е твърде заета или твърде уморена. Наистина ще ви остане много малко време за себе си, ако изобщо ви остане, наистина ще сте изморени постоянно, ще сте недоспали, манджата в повечето случаи ще загори на котлона или във фурната, ако изобщо ви остане промеждутък за готвене, сигурно ще си миете косата веднъж в седмицата, но времето, прекарано с децата е безценно. Няма нищо лошо в това, да си свършите нещо, докато детето си играе. Но ако това е навик за вас и почти никога не играете с него, със сигурност един ден ще съжалявате горчиво. А това време никога, никога няма да се върне. Докато се обърнете, то ще е пораснало и вече няма да иска да бъде постоянно с вас.

Няма връщане назад. Времето е безвъзвратно отлетяло. Утре децата ви няма да се нуждаят от вас така, както днес. Затова бъдете с тях не само физически, но и духовно. Споделяйте пълноценно време заедно. Наслаждавайте се на всеки миг.

2. Не са прегръщали достатъчно децата си

Учените са доказали многократно колко важни са прегръдките за здравето (физическо и психическо). Съществуват редица очевидни предимства, а да не говорим колко е приятно да прегърнеш собственото си бебе/дете. Понякога родителите не го правят поради различни причини: например чели са, че е възпитателно бебето да не се прегръща, докато не навърши определена възраст; казали са им да не разнасят бебето, когато има колики, защото ще свикне да заспива на ръце. Ако сте следвали тези съвети като млад родител, със сигурност сте съжалявали на по-късен етап от живота си. Прегръщайте децата си! Как е възможно майчината прегръдка и любов да навредят?

Ако не прегръщате достатъчно децата си, когато пораснат (а това ще стане много по-бързо, отколкото ви се иска), на свой ред няма да искат да ги прегръщате, защото вие ще сте създали този навик у тях.

Повече прегръдки!

3. Не са направили достатъчно снимки или видеоклипове

Разбира се, че не е фатално, ако сте направили прекалено малко снимки на децата си или никакви (въпреки че би било малко странно). Във всеки случай това няма да навреди на здравето на децата ви, няма да се отрази на тяхното възпитание, на техните ценности, на тяхното психическо състояние. Само че е твърде вероятно един ден да ви се прииска да си спомните някой момент и да не можете. Ще ви се прииска да си припомните онази усмивка на дъщеря си, докато я люлеете на люлката, или онзи блеснал поглед на сина си, когато получава първия конструктор. Безценни моменти! Колко хубаво би било да можете да се връщате към тях отново и отново. А представете си колко приятно би било да ги съпреживеете с вече порасналите си деца и да ги накарате да се видят през вашите очи.

Надали някога ще изгледате онзи видеоклип на новогодишната заря, но със сигурност бихте гледали отново и отново клипчето с първите стъпки на детето си, от първото пюре, от първата разходка навън, от всеки безценен момент, който сте споделили заедно. Не се лишавайте от това удоволствие!

Съвет 1: Извадете най-хубавите си снимки на хартия. Въпреки всички модерни технологии и всевъзможни места за съхраняване на видеоматериали, нищо не може да замени албума.

Съвет 2: Не прекалявайте със снимането. Не пропускайте удоволствието от непосредствения досег и не гледайте през екрана на телефона как детето ви расте. Непосредственото съпреживяване и споделяне е безценно.

4. Не са записали първите им думи

Някои деца проговарят изведнъж с цели изречения, други – на етапи, като в най-неочаквания момент изричат първата си дума и то съвсем на място. Запишете я. Дори да ви се струва, че никога няма да я забравите, ще се изненадате колко подвеждаща може да бъде паметта. Не рискувайте да я забравите, дори да сте я споделили с всевъзможни хора около себе си. Ако вие като родители я забравите, какъв е шансът да я запомнят другите? Също така можете да си направите цял дневник, в който да записвате развитието на речта на детето си до 3-годишна възраст, когато горе-долу може да се каже, че започва да надраства бебешкото говорене. Аз имам такъв дневник и се казва „Бебешка говорилня”.

Тези спомени са прекрасни. Можете да живеете пълноценно и без тях. Но защо?

На какво ме учат децата

5. Не са играли с децата си достатъчно творчески игри

Не казвам, че ако измисляте различни творчески занимания за детето си, то ще стане непременно актьор, музикант или писател. Но все пак има шанс. Със сигурност творческите занимания подпомагат развитието на въображението и креативното мислене, което при всички случаи ще бъде от полза. Ако измисляте различни занимания за детето си, може да забележите отрано към какво проявява интерес и какво му се удава. Представете си, че детето ви има изключителен талант на художник – как ще го откриете, ако никога не сте му купували пастели и блокче за рисуване? Четенето на глас, играта с пластилин и различни играчки ще развият интелекта на детето, въображението му, ще обогатят речника му. Ако постоянно разговаряте с него, то със сигурност ще проговори по-рано. Трябва да ви кажа, че и едногодишното ще ви разбере отлично, затова имайте търпение да му обяснявате всичко и да говорите като с равен – например, ако се тръшне на улицата, защото не иска да върви, вместо да го тикнете обратно ревящо в количката или да го задърпате да върви, обяснете му защо трябва да продължи да върви, къде отивате, какво ще правите там и т.н. Аз разговарям с дъщеря си от първия ден и макар да е било странно за някои, съм напълно убедена, че ме е разбирала винаги. Само си мислите, че детето не ви разбира, но ще видите колко бързо ще се успокои и ще ви послуша. Когато превърнете тази комуникация в навик, ще си спестите много нерви и ще помогнете за израстването на дребосъка. Освен всичко останало игрите с малкото заздравяват връзката помежду ви, а дори само това само по себе си е основателна причина, за да не подценявате значимостта на игрите.

Много често родителите съжаляват, че не са забелязали таланта и интересите на децата си, а това обикновено си проличава от най-ранна възраст. Предложете на детето си възможността да практикува различни занимания и му четете възможно най-често.

6. Били са прекалено строги

Едно е да се скарате на детето си заради невъздържаното му поведение, дори да го накажете, ако се налага, съвсем друго е да обиждате, да натяквате, да тормозите словесно или физически детето си. Съществува една приказка, че колкото по-високи са очакванията към един човек, то толкова по-успял става той. В действителност обаче е възможно да постигнете точно обратния ефект: ако постоянно критикувате детето си и изтъквате колко лошо се справя с нещо, то е твърде вероятно да му подрежете крилцата и да го откажете да се занимава с въпросната дейност. Най-малкото ще му убиете желанието и ще го демотивирате. Няма нищо по-лошо от демотивираното дете. Всичко това може да доведе до поведенчески проблеми и други усложнения в развитието. Да не говорим, че по този начин вредите на вашите взаимоотношения с детето и връзката помежду ви отслабва.

Да наказвате детето си заради лош успех, е крайно непрепоръчително, твърдят психолозите. Това само би понижил цялостния успех на детето в училище, би създало у него неприязън към учебния процес и към вас като „мъчители”. Наказанието и поощрението трябва да бъдат провокирани само от значими неща. Например двойката в училище или счупената чаша не са ужасни престъпления и изискват мъмрене и обяснение, но не и наказание.

Каквото и да става, мама ви обича

7. Не са взимали под внимание мнението на децата си

Колко пъти само сме чували изрази като: „Много си малък, за да решаваш!”, „Като пораснеш, ще разбереш!”, „Още си малък, нямаш право на мнение!”, „Още си малък, ще слушаш какво казват възрастните” и т.н. Поставете се на мястото на детето. Не е приятно това да бъде аргумент срещу него, нали? В крайна сметка то няма вина, че още е малко, че не знае колкото вас, че не е пълнолетно. Това не означава, че няма право на мнение или че няма право на чувства. Ако греши, обяснете му, но не и с довода, че е малко и не разбира, а вие сте големи и разбирате всичко. Това изобщо не е така. Възрастните разбират толкова малко всъщност… Спомнете си историята на „Малкият принц” и ще се уверите колко много от истинските неща са забравили възрастните. Ако постоянно пренебрегвате мнението на детето си и не се вслушвате в думите му, е твърде вероятно да израсне като неуверен човек, който не може да взима самостоятелни решения. Как може и да бъде иначе, при положение че си свикнал винаги някой друг да решава вместо теб!

Позволявайте на детето си да взима самостоятелни решения (когато не го застрашават, разбира се) и само́ да стига до извода защо не са били правилни (ако е така). Позволете му да избира. Дори нещо елементарно като топка или кукла – не му бутайте друга в ръцете, защото на вас ви се струва по-хубава. Обсъдете решението му с него, но не го игнорирайте.

8. Не са доставяли достатъчно радост на децата си

Хубавите спомени от детството ни са най-ценното, което имаме и което никой не може да ни отнеме. Нещо повече, малките ваканции могат да се превърнат в огромно предимство на по-късен етап – ако едно дете расте в здравословна среда и се радва на разнообразни преживявания, това означава, че се развива активно. Щастливите деца се приспособяват много по-бързо в света като възрастни и с лекота развиват взаимоотношенията си с другите.

Много често родителите се връщат назад в спомените си и съжаляват, че не са водили по-често децата си в Зоологическата градина, в парка, на куклен театър, че не са пътували достатъчно често заедно. Ако децата ви са все още малки, имате шанса да го промените. Прекарвайте повече време с тях, положете усилие за повече разнообразие. Приемете го като лек и за себе си, и за тях. Правете щастливи децата си! Така ще бъдете щастливи и вие!

9. Следвали са съветите на другите хора

Има хора, които просто умират да дават съвети – за всичко, от което разбират и от което не разбират. Понякога родителите, най-вече майките, се вслушват в тях – от неопитност, от любезност, от страх да не сгрешат. Истината е, че вие като родител би трябвало да имате най-верен инстинкт за детето си и да се доверявате най-вече на него. Със сигурност ви се е случвало всевъзможни „експерти” по улицата да ви съветват как да облечете детето си, какво да яде, дори е възможно директно да се обърнат към него и да се опитат да го поучат. Вие най-добре знаете кое е правилното за вашето дете. Отминавайте подобни вмешателства, без да им отговаряте. Понякога е възможно съветите да са разумни, разбира се, никой не казва да не ги чуете, но не е задължително да ги следвате. Съществуват, разбира се, и родители, които смущават околните със собственото си поведение и това на своето шумно и невъзпитано дете и които са готови да ви издерат очите, ако им направите забележка. Надявам се, не сте от тях.

Ако някой се скара на детето за нещо незначително, заемете страната на хлапето си, но ако е виновно, обяснете му насаме защо не е постъпило правилно. Важно е детето да знае, че винаги може да разчита на вас, но и че не е безгрешно.

10. Пропуснали са най-важните моменти от живота на децата си

Някои неща може да не ни се струват особено важни, но за детето може би са. Дори да имате основателна причина да пропуснете рождения ден на детето си, не го правете. За него може да е от изключително значение да сподели с вас този момент, дори да е заобиколено от приятели. А и най-вероятно впоследствие ще съжалявате за пропуснатите моменти.

Намерете време да украсите дома за празник заедно. Намерете време да отидете заедно на куклен театър или кино. Намерете време да се разходите заедно, да напазарувате заедно, да отидете на гости заедно. Всички тези неща са важни. Те са като малки бисерчета в кутията на времето. Всяко си има своето място и своята тежест. Ще дойде време, когато вие ще търсите компанията на децата си, а те ще предпочитат да излязат с приятели. Тогава ще изпитате най-голямата самота и най-силната болка. Затова споделяйте колкото се може повече време с децата си, ценете всеки миг и го прибирайте като безценен дар в сърцето си. За по-късно. Когато вие ще имате много по-голяма нужда от прегръдка.

Препоръчваме ви още:

Да си видим грешките

Другите ще си отидат, своите ще останат

Щастието да имаш дете с характер

Автор: Мария Пеева

По темата с шамарите вчера написах следното в групата ни:

Тези дни изчетох един куп статии по всякакви сайтове колко е важно да си запазим правото да шамаросваме децата. Включително днес ми пратиха история на майка в Англия, чието семейство е преживяло адски сблъсъци със социалните, защото 15-годишният им син казал на съученик, че баща му разбил устата, а детето само се пошегувало всъщност. Но социалните нещо не схванали шегата и го побъркали клетото семейство. Месеци наред ги разпитвали и проверявали, и следели какво се случва там.

Четох още, че православната църква е против премахването на шамарите, защото видиш ли, правото на родителя да бие детето си е изконна патриархална ценност. И този закон за защита на детето всъщност е Истанбулската конвенция под прикритие.

Стигам до няколко извода:

Българските деца са най-ужасните на света. Те няма начин да станат хора, ако не ядат шамари.

Българските жени и те са много зле, някои от тях поне. Хем никой не ги бие, хем си измислят да се оплакват. Ако все пак се случи да набият или дори убият някоя, то непременно тя е виновна. И полицията е винаги готова да ги защити, и закони си има, но човек като сам си търси белята, и Господ не може да му помогне.

Българските гейове обаче са особено опасни. Те дебнат покрай училищата и само чакат да се приеме тази конвенция и да нахлуят там, и да обърнат резбата на всичките ни деца. (А спрем ли да ги бием, край, съвсем можем да ги отпишем. Изпуснахме ги тия деца!)

Но това не е всичко.

Българските цигани също са далеч по-опасни от всички цигани по света. В другите държави виреят друг вид роми, които не правят такива проблеми. Нашите обаче са по-ужасни от другите и затова си имаме проблеми с тях.

Българските учители, българските лекари, българските полицаи, всички са по-зле от съответните по света - по-прости, по-необразовани, по-корумпирани, по-некадърни.

Не разбирам! Не разбирам защо за нищо не ставаме, ако не ни бият и обиждат, и мачкат, и натискат. И как, аджеба, всички тези български деца, които заминават със семействата си в чужбина, изведнъж и без шамари вземат, че станат хора. И как въпреки сексуалното образование в училище, не са станали всички хомосексуални. Не разбирам още как чужбинските жени като ги бият мъжете им, не са виновни, а нашите са си виновни сами. Явно е по-долно качество българската жена.

Също така не ми е ясно как българските лекари, учители, полицаи, като отидат да работят в чужбина изведнъж вече не са толкова прости, необразовани и корумпирани. За ромите също ми е мъгла как тук са все на помощи, а там се хващат на работа и изкарват пари и даже пращат на родата.

Нещо във въздуха ще да е.

Имаше доста коментари. Отговорих на всички. И обещах да разкажа една история.

Най-важните умения

Преди години моя приятелка замина да живее в чужбина. Замина със семейството - съпруг и дъщеричка. Имаха известни трудности - финансови, административни, смениха един-два града, докато си намерят мястото и най-после се установиха.

Една от най-интересните истории, които ми е разказвала за живота си там, е свързана точно със социалните служби и правата на детето. Редно е да поясня, че приятелката ми изобщо не е от тези майки, които си пребиват децата, които ги обиждат или наказват жестоко. Напротив, бих казала, че е най-обикновена майка и поне пред мен не съм виждала да се държи с детето по-зле отколкото аз с моите - чат-пат му се накара или го скастри. На физическо наказание не съм била свидетел, но явно насаме си е позволявала да я плесне понякога. Пак казвам, не става дума за побой.

При един такъв случай обаче дъщеря й я погледнала право в очите и казала: „Нямаш право да ме удряш. Ще се оплача на социалните, ако го направиш пак.“

Приятелката ми каза, че ужасно се засегнала от това. Сърцето я заболяло, първо, защото не е майка, която си пребива детето. Второ, защото е сигурна, че дъщеря й знае колко много я обича и че никой няма да се грижи за нея както собствената й майка. Каза, че отгоре на всичко се притеснила дали детето няма да отиде и да каже в училище, и семейството да стане за срам, а пази боже, да го вземат наистина, все пак чужда държава, чужди закони, знае ли човек от един шамар докъде може да се стигне.

Не искам да съм мечка

„След тази случка - ми каза тя – повече не я ударих. В началото беше от чисто притеснение за последиците. Но мина време, замислих се над случилото се. Осъзнах, че всъщност тя е била права. Не мога да я удрям. Да, майка съм й, обичам я, грижа се за нея, но това не ми дава правото да я удрям. То е все едно мен мъжът ми да ме удари, когато съм го подразнила. Същото е - и той ме обича, и той се грижи за мен, но и той понякога ми се вбесява. Както впрочем и аз на него. Да не би да се удряме?

Но това не е всичко. Има нещо друго в цялата тази история, което ме накара да се откажа от шамарите завинаги. Моята дъщеря не позволи на мен да я ударя и това ме подразни в първия момент, даже и ме уплаши. Но сега си мисля, че е страхотно. Страхотно е, че тя никога няма да позволи на никого да я удари. Нито на съученик, нито на приятелка, нито на гадже, нито на мъжа си. Тя няма да позволи да я мачка началникът й, нито някой да я тормози по какъвто и да е начин и колкото и да е високопоставен. Тя си знае правата, знае си границите и ще ги отстоява, защото за нея няма нищо по-естествено от това. Независимо кой се опитва да ги наруши и колко го обича, или колко той я обича, или колко „по-голям” е от нея. Тя просто няма да се остави. И аз съм спокойна за нея."

Всъщност това не е чак толкова лошо, нали?

Препоръчваме ви още:

На какво учат шамарите

Щом те удря, значи те харесва!

За 1 секунда се превърнах в чудовище

Дара Рангелова, която много обичаме и искрено се смеем с нея, написа този забавен текст за майчинската ни група. Моля да се приема с усмивка и без никакво засягане. 

Какво научих от групата на мамите нинджи?

Научих нещо много важно. Ако детето не слуша, врещи, прави някакви тъпотии, всичко това се отдава на зодията му. Няма значение каква е тя. Детето е своенравно, защото е Овен /или нещо друго/, не иска да яде, защото е Везни /или нещо друго/, не иска да си пише домашните, защото е Скорпион /или нещо друго/. Какъвто и да е проблемът, да знаете, че зодията е виновна за това.

Също така на майката на детето с проблемна зодия, ако случайно някога ѝ дойдат гости, те трябва да се събуят отвън. Не, не вътре, отвън пред вратата. Никаква мръсотия не може да се допусне до коридора, какво остава за по-навътре, където живее детето от някаква зодия. Ако все пак гостът прояви някакво колебание да се събуе, тя ще му предложи калцуни, а ако и тогава гостът прояви колебания, тя пък ще бъде твърда и ще го засили там, откъдето е дошъл. Амаха, ще тъпче килимите с гадните си обувки, където детето Лъв си играе. Ако по някаква причина, хипотетична разбира се, гостът ще е с преспиване, то задължително веднага трябва да се преоблече, за да не разнася микроби из обиталището на детето Риби. Ако на някого изобщо му бъде позволено да запали цигара, то обособеното място за това е под абсорбатора, разбира се. Това, разбира се, ако изобщо приема гости, защото не е удобно, тъй като отглежда дете с някаква си зодия и по-добре да е стерилно.

Иначе тази гостоприемна жена никак не е суеверна. Ама никак, само не си оставя чантата на земята. Не, не защото било на бедност, просто е мръсно, нали тази чанта после ще отиде в дома на детето Дева. Също така не се оставят дрехи на простора нощем, за да не се облекат в тъмни сили. Особено на детето /това със зодията/. Или пък ще вземат да се напрашат най-малкото. Или ще влезе някоя буболечка и да я изяде детето Водолей, ей така както си играе. Или по-скоро ще го усмърди, щото май само смрадливки има, ама за всеки случай, знае ли човек какво може да се завре в прането.

Преди да излезе, майката на детето с проблемна зодия, винаги затваря капака на тоалетната чиния да не избягат парите. Нямам представа защо са там. Не се изхвърля боклука вечер, да не се изхвърли късмета. И за него нямам представа защо е там. Ако излезе и забрави нещо и се върне обратно вкъщи, докосва някой ъгъл и се поглежда в огледалото. Или пък се движи назад. Или всичко заедно, може да включите подскоци и подсвирквания, или каквото друго решите, особено ако ще е забавно за околните.

А това, което много ме впечатли и не ми дава мира е, че не се оставя хляба с кората надолу. А, познайте защо? Защото ще умреш в страшни мъки!

Даре, не сме засегнати, защото всички ние, които сме в групата, ти включително, знаем, че тя е много повече от това. (Пропуснала си Късметлийската ваза, как можа). Затова споделям и другата гледна точка за майчинската ни група - тази на Антоанета Матзиари.

На какво попаднах в майчинската ни група.

Разбрах, че едни майки сипват често.

Сипи си!

Сипват прах за пране в пералнята, мляко на децата, гранули на кучето, ракия на мъжа си, а на себе си каквото остане.

Разбрах, че се пие тайно и бързо, ако наоколо циркулират деца, два пъти по-тайно и бързо се яде шоколад.

Възмездието на майките

Разбрах, че детето на Ванчето на 2-годишна възраст чете Фройд в оригинал, на Пенчето си пада по Достоевски, а на Генчето пък яде пластилин.

Разбрах, че вчера 5 жени са станали в 6 ч., 10 са си измили зъбите с чужда четка, 8 са слезли на грешна спирка, а една е отишла вместо на работа в най-близкото заведение за лечение на душевни проблеми, така де, нормално продължение на уикенд с 3 деца вкъщи.

Разбрах, че новият писък на технологиите е супер, мега, страшна тенжУра, спасяваща заслабващи тела с бърз крем-карамел приготвен за 48 секунди.

Разбрах на коя детето има рожден ден, мъжът - годишнина от първия си гол в ученическия турнир, на коя котката чества загубата си на невинност преди 2 лета.

Разбрах, че има мами нинджи, които могат едновременно да приготвят тристепенно меню, да решават интеграли, лакират нокти, хвърлят по едно око на сериала и четат постове в групата.

Разбрах, че с гащи ходят само жени извън крак с модата, че „свекърва“ е дума, която създава напрежение, че думата „цици“ може да предизвика няколко часови среднощни полемики.

Какво знам, обаче от групата Мама Нинджи.

Знам, че тук са се събрали страхотни жени и мъже! Тук можеш да намериш приятелско рамо, да се разтовариш, разсмееш, оплачеш.

"Иска ми се да правя отново простичките неща"

Знам, че тук има благородни хора, които подават ръка на други в нужда. Знам, че ако имам нужда от помощ мога да я потърся. Знам, че намерих много нови приятели и го пожелавам и на вас!

Препоръчваме ви още: 

Кодекс на Нинджата

ТенжУра ли бе да я опишеш?

Не знаеш какво искаш

Ако детето не иска да опита новата храна или бавно и с нежелание се включва в нови дейности, това не означава, че нещо с него не е наред. По-скоро му е нужно повече време да свикне с непознатото. Какво да правим, ако тригодишното дете се бои от всичко ново до истерия?

Преди всичко трябва да се разграничат ситуациите, в които обективно се появяват тревога, напрежение, безпокойство. Често при децата това е свързано с нови места, запознанство с нови хора, усвояване на нови навици и знания. Появата на нещо ново винаги изисква повече внимание и сили. Това е естествен процес, който активира емоционалните и физически ресурси за обработката на новото. Всяко дете има свой период на адаптация. Някои веднага се присъединяват към игрите на новата площадка, на други им трябва време – да поседят отстрани, да наблюдават хората, да свикнат със звуците и мястото, да се почувстват в безопасност. Така е и с навиците – когато децата се учат да рисуват, лепят, изрязват, някои се нуждаят от повече подкрепа и време за навлизане в заниманието, други се включват веднага в процеса. Този период на адаптация и тревожност е нормален и отминава. При всяко дете може да има различна продължителност.

Има няколко важни неща, които е добре да помним.

1. Да обърнем внимание на това какви ситуации предизвикват напрежение у детето и кога се нуждае от повече подкрепа от възрастните.

Храненето

Най-често тази черта от характера на детето се проявява точно в храненето. Случва се то да обича дадено ястие, но след като храната не оправдае очакванията му, да се откаже от него завинаги. Детето обича макарони, но след като мама ги пресолява, отказва да ги яде повече. Това не е повод да се нахвърлим срещу него с упреци. То не прави това, за да ни ядосва, а наистина се страхува. Затова не бива да го насилваме, защото го плашим. Препоръчва се новата храна да бъде предлагана в малки количества. Когато парченцето „подозрителен“ зеленчук лежи до познатото и любимо картофче, вече не е толкова страшно. Възможно е в началото детето дори да не го опита. Няма смисъл да настояваме. Когато свикне с външния му вид ще се престраши да си вземе.

Храненето като насилие

2. Да наблюдаваме детето – каква е скоростта му на адаптация, колко време му е нужно, за да се почувства уверено в новия си опит. Често това е свързано с факта, че е интроверт, а интровертите винаги имат нужда от повече време.

Дрехите

Ако малкото дете категорично отказва да облече новата дреха, можем да опитаме да му разкажем някоя интересна история свързана с нея. Рокличката например може да е била ушита за Пепеляшка, която отива на бал.

3. Да създадем приятна емоционална атмосфера около новото занимание на детето, по-често да го хвалим. Можем да използваме малките подаръци, поощрения и бонуси като мотивация дори за незначителни успехи. Малкото дете невинаги може да разбере логиката на родителя „това е необходимо, полезно, ще ти е интересно, когато се научиш“. За него е важна топлата емоционална подкрепа на възрастните и затвърждаването на успеха.

Недоверието към хората

Почти всички малки деца се боят от непознати, но ако това продължава и след 3-та година, трябва да обърнем особено внимание. Идват ни гости, а малкото демонстративно се обръща и се скрива. В такъв случай можем по-често да каним приятели вкъщи. Не бива да забравяме обаче и основното правило – никога да не го оставяме само, когато се изолира. Не бива да се чувства отхвърлено. Можем да го прегърнем в присъствието на гостите, за да му създадем усещане за безопасност.

Детските страхове

Ако има тревога, с която детето не може да се справи и след време, е добре да потърсим професионален съвет. Все пак по-голямата част от родителите не са специалисти по възрастова психология. Работа на професионалистите е да ни подскажат как да променим поведението към детето си.

Защо трябва да помогнем на детето да преодолее страха си от новото

Защото, ако това не се случи, то винаги ще се старае да избягва непознатите ситуации и емоции. Ще му е трудно да попита непознат как да стигне до определено място например, дори ако в продължение на часове го търси. Към всяко ново запознанство ще се отнася с изключителна подозрителност и трудно ще може да създаде пълноценни отношения. Разбира се, този страх не е психично заболяване или отклонение. Но за да се избегнат сериозни проблеми в бъдеще е добре да бъде елиминиран колкото може по-рано.

Източник: mel.fm

Препоръчваме ви още:

Тъмната стая

Страховете ни

Какво ни казват детските рисунки

Защо на децата също са им нужни дни за разтоварване

Кати Бингъм Смит е майка на три деца и блогър. Тя споделя опита си с дните за разтоварване, които прилагат в семейството й. Може би някои ще възразят: „Как така децата ми няма да отидат на училище?“ Но според авторката учениците имат нужда от такива паузи.

Не мога повече, мамо!

Когато децата ми бяха малки ги возех на училище. Помня как веднъж големият ми син ме целуна по бузата, изскочи от колата и изтича при приятелите си, а дъщеря ми, която тогава беше първи клас, не помръдна. Очите й бяха пълни със сълзи, цяла сутрин беше молила да остане вкъщи. Казах й, че не е болна, че ще й стане весело когато отиде в училище, но тя упорито възразяваше, че няма да й бъде по-добре. Помислих, че като види как брат й се втурва към класа си, ще се ободри и ще последва примера му, както е ставало преди. Сбърках. Тя не помръдна от мястото си, а когато я помолих да побърза каза: „Не мога да отида на училище. Много съм изморена, мамо. Не искам да ходя.“ Плачеше, криеше лицето си с ръкавиците, дори не ме поглеждаше. В това състояние не можеше да прекара 6 часа в училище и аз реших, че този ден няма да ходи.

Не беше болна физически. Нямаше такива оплаквания, изяде закуската си както винаги. Въпреки това каза, че иска да си остане вкъщи. Така и направихме. Останахме вкъщи и си устроихме „ден за разтоварване“.

Да се научим да ги слушаме

Чувствах се виновна донякъде и мислех, че може би трябваше да настоявам. Вкъщи веднага се развесели, изгледа филмче за Шрек, хапна супа. После цял ден игра в стаята си. Притеснявах се, че създавам прецедент и занапред непрекъснато ще иска да отсъства от училище. Всички мои страхове и чувството за вина се изпариха на следващото утро, когато дъщеря ми излезе навреме от стаята си бодра и готова за училище. Оттогава реших да разрешавам на децата си да си устройват „дни за разтоварване“, когато виждах, че това е необходимо. Никога не съм им казвала (иначе биха ме молили за разрешение да отсъстват всяка седмица), но като тяхна майка реших, че имам право да ги задържа вкъщи, ако преценя, че това им е нужно.

Защо им е на децата тази почивка?

Мисля си за това колко пъти аз самата съм се чувствала извън релси, без да знам защо. Сега разбирам кога трябва да направя пауза и да си определя ден за възстановяване. Моето психично здраве наистина зависи от това. Денят за почивка е добро средство срещу неизбежния стрес, който съпътства напрегнатия ни живот. Нима децата са по-различни? Те също имат дни, когато се чувстват особено напрегнати, но не разбират защо, не могат да ни обяснят състоянието си. Ако им разрешите да си устройват дни на психичното здраве, ще покажете, че им имате доверие и че знаете кое е добро за тях. Този подход ще ги научи да се вслушват в сигналите на тялото и разума си, ще ги научи да се ориентират кога трябва да положат усилия да преодолеят нещо и кога да направят пауза. При това е възможно и да нямат симптоми на заболяване, просто да им е необходимо презареждане.

Как разреших на детето да не ходи на училище
и то не подивя

Какво казват психолозите по този въпрос

Знам, че много родители и експерти подкрепят тази философия. Дженифър Харщайн, психолог и колумнист в US News, пише: „Едно от пет деца на възраст 13-18 години има някакъв психичен проблем.“

Ние, възрастните, смятаме, че децата нямат проблеми, че детството е щастливото им време, но трябва да мислим за психиката им и да им даваме инструментите за възстановяване. Харщайн подкрепя идеята за ден за разтоварване, ако детето има следните симптоми: депресия, претоварване, фрустрация, изолация, бягане от училище и/или неизпълнение на домашните задачи. Тя твърди, че: „Дните за разтоварване са нужни, за да се съсредоточиш върху релаксирането и да акумулираш енергия, отново да се „събереш“, за да продължиш заниманията си. Нека детето си направи ден почивка с някакво занимание, което ще го изпълни с енергия и сила.“

Източник: scarymommy

Препоръчваме ви още:

Защо децата не слушат

Къде се отглеждат най-щастливите деца на света?

Детската психична травма

Автор: Нора Ардашева

Чета, слушам, гледам и си анализирам съвременните възпитателни методи, претегляйки ги вътрешно, без да мога да преценя все още, дали са адекватни на съвременните деца или и този, като много други аспекти от живота ни сега, е малко преекспониран. Може би не сме ние, които ще решим това, а времето. Този велик и справедлив съдия. Аз мога да кажа само как ние се справяхме с родителството. Малко ме е страх, като се сещам за някои случки от ежедневието, но децата ми отдавна пораснаха и възможността да имам неприятности със социалните не стои на дневен ред, та ще се престраша. Доктор Спок се мъчеше човекът да помага, ама като разбрах колко е помогнал на своите собствени деца, се радвам, че не съм му обръщала голямо внимание!

Това, което си спомням на прима виста, е доста тегаво, да ви кажа.

Например:

Ръката на дъщеря ми се чупи три пъти. Единият беше, като я заведе кръстникът и на планина. Върнаха се след седмица, а палецът й някак странно изкривен. Паднала с шейната. Като знам банкетната култура на семейството, съм почти сигурна, че са били на масата с докторката и тя е погледнала пустия, многострадален палец през дима от цигарата и дръпвайки от питието, е отсякла: „Нищо му нямаааа.“ Нищо, нищо, колко да е нищо. Като се върнаха, го чупихме наново, за да го наместят. Сега, като се замисля, значи си е чупила ръката 4 пъти. Втория път я взе другият й свако, да я води на разходка в морската градина и тя се подхлъзнала в една заледена локва. Третия път любопитството й я накара да се надвеси от леглото си на втория етаж. Живеехме в една малка стая четиримата, в дома на родителите ни. Искала да види какво има в полилея. Е... не успя.

Синът ми си чупи ръката два пъти само, но за това пък в един ден. На тренировка по айкидо. Ясно ви е, че закрихме предаването с тренировките на мига, но и през ум не ми мина да съдя сенсея, въпреки че той му я счупи при показване на... каквото се показва там! Малкият не ми позволи дори да му кажа.

Наричахме това - случайност.

После си счупи главата. Два пъти. Първия, когато леля му го покани на гости на вилата си и той падна от стълбите на втория етаж върху бетона. Нямаха парапети, а той любопитко - надвесил се и... обзаведохме се със сътресение. Тайно си мисля, че ни го върнаха тия двамата ни кръстници, защото пък ние с благоверния, веднъж на младите години им заведохме детето на разходка и една люлка го шибна в челото. Ама не съм сигурна и не мога да ги обвиня фронтално, нали?

Естествено е да се чудите защо съм продължавала да си давам децата, на всеки, който ги поиска. Освен очевадната причина, за млади родители, които животът ги изисква, от голямо значение беше и фактът, че те и при нас не бяха в безопасност. Защото например втория път като си счупи главата детето, тъкмо бяхме излезли от болницата и той, вървейки до мен и зяпайки щастливо, падна в една отворена шахта пред ужасения ми поглед. Това беше доста кърваво, но се разминахме само с уплах.

През годините, като се събирахме с други семейства (същите шматки като нас) в дома на единствените, които живееха сами без възрастни (родителите ни, не ни даваха да се караме на децата), оставяхме малките да играят в детската, а ние се отдавахме на заслужена почивка около масата в хола. Ако виковете оттатък станат непоносими, изпращахме единия татко (беше най-страшния от всички, с брада, големи черни очи и всичките 32 зъба) да ги "страхува". Той ги нареждаше в редица, теглеше едно конско и за половин час имаше тишина. Викаше еднакво на всички и не го интересуваше кой крив, кой прав и кой на кого е дете. Ако знаете колко трудно сдържахме кикота си, за да не развалим сценката…

Наричахме това справедливост.

Лято без родители

Веднъж в нас, на един от детските рождени дни, бях събрала майките в едната стая на сладкиш и питие, а малките играеха в другата стая. Несмущавани от нечленоразделните звуци, си говорим сладко, сладко и изведнъж се чува по-различен трясък. Опасен някак си. Викам най-голямото дете, без значение на кого е и питам:

- Какво стана?

- Падна пердето, барабар с корниза, танти Норче!

- Има ли пострадал?

- Чакай да видя... аaa, няма, само чакат да ни се скарате, че да продължим.

- Хайде, бягай, кажи им да продължават, ама да не се налага пак да ви викам!

Наричахме това - право на почивка и за нас. 

Добри ни бяха децата. Виж, за нас, родителите, не знам какво да кажа. „Лежерни“ ми е най-близко до истината, но...

И мама е правила глупости

Аз лично за себе си смятам, че направих най-голямата глупост като тръгнах на екскурзионно летуване с двете си деца. На 9 и на 6. В Пирин. Имаше един десетчасов преход нагоре, който ми скъси живота, и по време на който, се движехме във все по-пусти и каменисти терени и накрая се изкачихме до една хижа, в която нямаше нито ток, нито телефон (тогава не съществуваха мобилни) и където веднъж в месеца с хеликоптер им носели дърва за печката, за да правят чай и боб на катерачите. Проклинах ума си, безрасъдността си и мига, в който взех решението да тръгна без никакви знания и подготовка (Освен джапанките, имах само едни гуменки в раницата си. Добре че децата си имаха маратонки.).Налагах си да не мисля какво ще правя, ако на някое от тях му се случи нещо. Най-вероятно трябваше някой мъж от групата да го нарами и да върви обратно тези 10 часа, за да стигнем до населено място. С телефон! Красотата на Пирин, Темното езеро, звездите, за които не подозираш в града, лагерният огън и вродената ми лудост, много ми помогнаха да стопирам паниката, както и това, че шансът беше на моя страна. Разбирате, че никога повече не помислих за планински разходки, въпреки невероятните моменти, които изживяхме и които са несравними с другите ни екскурзии. На гарата баща им набързо ни натика в колата и без да обръща внимание на разказите на три гласа, ни закара право в къщи. Като се погледнах в огледалото разбрах защо. Страхувал се е човекът да не срещнем познати. Дълго време след това носех тена си като петниста хиена. Бях изгоряла на шапка, очила, къси чорапки и три четвърти клин. На децата им нямаше нищо! А тогава нямахме дори кремове намкойсифактор, вервайте ми.

Наричахме това - "ами какво да правя, случва се".

Прочетох си текста, преди да го постна и се уплаших. Наистина. И това са само спомените, в които физическото им здраве е било застрашено. Дори не ми се мисли за емоциите и чувствата им. Всъщност добре сме се справили, като гледам порасналите ни вече деца, много от които са прекрасни родители.

Та, както казах в началото, нещата са несравними тогава и сега. Освен факта, че всеки родител прави това, което знае и което може! И нямаше правила, както и училище за родители, и затова сега го наричаме - такива бяха времената тогава!

П.С. Предполагам стана ясно, че текстът ми е провокиран от трагедията в болницата на Варна и упреците към почернените родители.

Бележка на редактора: Преди няколко дни двегодишно дете почина, след като падна през парапета на болница във Варна, където е било на свиждане в родилното отделение. Случаят се разследва, както е редно, когато има фатален изход. Но ужасното е, че много хора си позволиха да осъдят майката, че е допуснала това да се случи, преди да го направят компетентните органи. Което е грозна постъпка в такъв тежък за семейството момент. Нашите искрени съболезнования към семейството!

Препоръчваме ви още:

Денят, в който пораснах

Децата се приспиват най-лесно с крещене

Се ла ви, както казват французите

Автор: Виктория Бешлийска/Words Do Worlds

Здравей, В.! Как я караш там горе, на крушата? Знам, че се качи по стълбата на дървото, без никой да те види, и сега щастливо клатушкаш крака във въздуха. Браво на теб! Радвай се, защото това ще е един от малкото случаи, в които толкова лесно и бързо се качваш нагоре. Да не говорим, че способността щастливо да люлееш крака над нещата ще я губиш с всяка изминала година, особено след 33. Та, стой си сега там на крушата. Прабаба ти ще се уплаши, като те види, но няма да ти се скара, за да не те сепне и да паднеш. А после, когато те свалят от дървото, бързо ще ти простят, ама това няма да е така винаги, да знаеш!

А за онзи път, в който се скри в кашона със старите дрехи, оставен в малката стаичка горе до кухнята, и не можеха да те открият с часове, а баба ти, горката жена, помисли, че са те откраднали, и обикаля селото да те търси, плачейки цял ден, докато най-накрая те намериха да разхвърляш дрехите и да се кискаш тайничко — поздравления! Направи го пак не за друго, а защото това ще е случката, която баба ще ти припомня всеки път, когато те види — вашата вечна история. И защото децата са тези, които най-силно изпитват страховете ни. Няма родителство (а гледането на внуци и правнуци също е такова) без страхове, без спиране на сърцето. И няма по-облекчен смях от онзи, в който разбираш, че опасенията ти са били напразни.

Сънувах мама

Но виж, да караш прабаба ти да те гони около запалена печка и да ѝ се смееш, че не може да те хване — това вече тъпкано ще ти се връща. Децата са неуморни, но възрастните си имат предел. Ето на, затова сега всяко преобличане на малката ти дъщеря е изпитание и поне 10 минути гонене из апартамента. Има Някой, който гледа и записва, затова внимавай!

А за мечтата да станеш балерина — пази я и си я отглеждай много внимателно. Когато сме деца, мечтите са тези, които ни дават усещане за красота и ни възпитават в старателност. Мечтите на децата са отражение на това, което те смятат за най-стойностно, най-красиво и най-необикновено. Те въплъщават образи, които се обичат с цяло сърце и са съвършени. После, като пораснем, мечтите ни се променят. Ние започваме да ги приспособяваме към себе си, към това, което можем и знаем, затова губят част от тази красота. Стават някак твърде човешки, придобиват образ на най-обикновени хора и съвсем не са „идеални”. Затова пази малката си голяма мечта. После до нея ще се нареди още една и после още една. Постепенно ще се разделиш с всяка от тях. Последната от детските мечти ще изоставиш някъде на 20, но дотогава ще си извървяла дълъг път, благодарение на нея. А и тя ще те заведе на точно определено място, при точно определен човек, с който ще си родите други, „по-човешки” мечти, но цял живот ще си това, което си, заради това, което си искала да бъдеш като малка. Така че поливай всеки ден своята най-първа мечта!

Хей, и много пази жълто-зеления камион, който Дядо Мраз ти донесе в детската градина. Той ще остане най-любимата ти играчка за цял живот. Така и няма да се научиш да играеш с кукли като другите момичета, но за сметка на това час по час ще си намираш работа в гаража на дядо и ще бърникаш в кутиите с инструменти — те са далеч по-интересни. Ще искаш да караш мотора му, после ще караш голямото му колело, ще падаш, ще си вечно с разкървавени колене и белези къде ли не. Не спирай да си „чупиш главата”, това ще я направи по-здрава за след време, когато ще ти трябва много, ама много кураж, за да минеш през някои неща. Колкото до страстта по „момчешките” играчки, явно ще я предадеш и на дъщерите си — нито едната няма да играе с кукли, но за сметка на това ще обожават мечове, коли, самолети и... камиони.

Как да съхраним спомените от детството - 15 забавни идеи

И да знаеш, това с ходенето на училище няма да е такава мъка цял живот. Сега ревеш всяка сутрин, когато те водят на детска, но после много ще заобичаш училището и няма да ти е трудно да си намираш приятели. Затова, след като изслушаш приказката по радио точката в 6:50 сутринта, не започвай да плачеш, а си помисли, че ще дойде онзи момент, в който ще завършиш детската градина, ще имате тържество, а ти ще си облечена в разкошна синя рокля на бели звездички, донесена от Швейцария за теб. Първата ти толкова специална рокля, която ще обичаш повече от всяка друга. Затова след време много внимателно ще подбираш роклите за важните моменти на твоите момичета, с надеждата да помнят тях и радостта на миговете, които са ги съпътствали.

Но най-важното, което трябва да направиш, когато си на 3, е да слушаш. Не, не да бъдеш послушна — това е доста банално — а да чуваш и да помниш как те наричат хората около теб. Например баща ти неслучайно ти казва „Вики Белята”, май стана ясно защо. Сега ти наричаш така малката си дъщеря, защото тя твори по-големи и от твоите бели, затова пък знаеш, че нямаш право да ѝ се сърдиш и често, когато трябва да ѝ се скараш, всъщност се смееш и я прегръщаш. Понякога суетата на човек, като това ѝ проявление да вижда себе си в децата си, му пречи да е строг и да ги възпитава „правилно”, но ако беше другояче, светът отдавна щеше да е загинал от скука. Дядо ти пък ти казва „чуфърлига”, което нямаш представа какво значи, но като го чуеш, ти е ясно, че ти си нещо като чучулигата, която кара сърцето му да бие по-силно всеки път, щом те чуе и види. Баба те нарича „сините ми езера” заради очите. Вие двете ще изградите много силна и специална връзка — винаги ще сте над ежедневните неща, ще си говорите за книги и за преживявания, за спомени и за мечти, ще се оглеждате една в друга.

А имената, с които майка ти те нарича, са най-многобройни: „пиленце”, „агънце сладко”, „капийка” — всичко, което показва, че си дете, по-малкото дете, за цял живот.

Затова помни тези думи — те са твоите проявления, с които можеш да се свържеш, когато поискаш. След време ще избираш внимателно думите, с които ще се обръщаш към децата си, а те ще те питат: „Защо ме наричаш така?”. Защото това, което си на 3 години, можеш да бъдеш винаги, ако го помниш.

А сега, лека нощ! Слушай приказката за китчето Ха, която дядо ти разказва. Така и никога няма да узнаеш дали тя е била негова измислица, или я има записана някъде по света. Но и досега си спомняш как, докато ти я слушаше и си представяше океана, в който плува Ха, тъмната стая, където спяхте, се изпълваше със слънце и грееше в синьо. Затвори очи, светът е прекрасен!

Препоръчваме ви още:

10 подаръка, които детето ни няма да забрави

Работим за спомени

Най-кошмарните ни спомени от детската градина

Всеки може да стане баща. Всеки може да направи дете. Всеки може да създаде живот. Но само специалният може да изгради този живот.

Ти не си татко, защото изкарваш достатъчно пари, за да плащаш сметките. Защото твоето име е написано в свидетелството за раждане. Защото си предал гените си на следващото поколение.

Всичко това те прави баща, но не те прави татко.

Таткото е винаги наблизо. Не си тръгва, когато започне да става трудно. Не се предава, не захвърля семейството си, не бяга, без да се сбогува. Не оставя децата си и не казва, че е направил всичко, което е можал.

Таткото влага усилия, дори когато за това трябва да напусне зоната си на комфорт; дори когато му се струва, че вече няма сили да продължи. За него е важно семейството му да се гордее с него, защото е пример за децата си. Той е пример за това как мъжът трябва да общува с жената. Той е пример за това как се изграждат отношенията. Той е пример за това как трябва да се държат възрастните.

Най-добрият татко на света

Таткото показва на децата си какво е уважението. Отнася се с внимание към всяка жена, независимо дали е продавачка в магазин или майка на децата му. Той никога не би нарекъл някого нищожество. Никога не би вдигнал ръка и не би отблъснал. Никога не би се сринал така, че да стане страшно.

Таткото иска да бъде най-добрият мъж, който може да съществува. Той не лъже. Не изневерява. Не се напива. Не дава лош пример на децата си в любовта и в семейството.

Таткото поставя децата преди себе си не само на думи. Той не просто се хвали с тях пред колегите си. Прави много повече от това да казва, че децата са най-хубавото, което му се е случвало.

Таткото наистина е винаги до децата си. Знае любимите им филмчета. Знае каква музика слушат. Знае как минава денят им. Знае какви са проблемите им в училище и какво искат да правят през лятото.

Татко е машина

Таткото осъзнава, че ролята му не свършва с порастването на децата, с напускането на дома; когато започнат сами да изкарват парите си; когато заживеят своя живот.

Таткото никога не престава да бъде добрият пример. Никога не си позволява да се провали. Щастието на децата му е по-важно от неговото собствено.

Бащата смята, че заслужава любовта на децата си, само защото им е дал живот и покрив над главите. Таткото се старае ежедневно да заслужи любовта им. Той прави всичко, което е нужно, за да се грижи добре за децата си, защото те за него са всичко.

Източник: soulpost

Препоръчваме ви още:

Татешката мафия

Великото завръщане на татковците

37 "вредни" съвети за татковци