Тъмната стая

Темите на детските игри, рисунки и разговори невинаги са весели и оптимистични. Има такива, от които ти настръхва кожата и ти се иска веднага да спреш мрачните развлечения.

Много родители правят точно това. Дори коментират: „Що за глупост? Няма ли по-приятни теми за игра? Децата не трябва да рисуват (говорят, мислят) за такива неща. Ето ти нормални играчки, ето ти книжка за оцветяване с цветя и пеперуди." Други се плашат, замислят се защо детето им рисува или играе точно на това, но накрая все пак стигат до същата реплика: „Що за глупава игра?“. При цялото ни увлечение по многостранното и ранното развитие на децата, едва ли ще се впуснем да онагледяваме и разиграваме тема като смъртта например. Да, хлапетата рано или късно ще се сблъскат с нея, но защо да привличаме интереса им предварително, има много по-весели занимания. А и ние сме решени да отглеждаме оптимисти, това не кореспондира с идеята за създаване на позитивна нагласа към живота у децата. Едва ли някой копнее да влезе в ролята на Мортиша Адамс и да поощрява рисуването на скелети.

Резултатът от опитите ни да пресечем подобни занимания, за да не се депресира и стресира детето, често е точно обратен.

Защото увлечението по мрачните теми не възниква просто така. Да открием причините за него е по-важно, отколкото да накараме детето да рисува слънца и цветя с ярки цветове.

Виж колко гробове направихме!

„Децата ми седят на масата и лепят нещо от клечки за зъби. Мисля си – много добре, развиват си фината моторика, много подходящо занимание в тази възраст, нали им предстои да тръгнат на училище. По някое време ме викат при тях и казват: „Виж колко гробове направихме! Сега ще ги оцветим и ще сложим в ковчезите мъртвите мухи да ги погребем.“ Направо се изумих. Събрах им гробището и го изхвърлих. Скарах се на по-големия, сигурно той го е измислил. Мъжът ми също беше възмутен и, разбира се, веднага ме обвини, че лошо ги възпитавам. Майка ми изобщо не се впечатли: „И какво толкова, каквото са видели, на това играят. Ти едно време играеше на „раждане“. Слагаше една кукла под роклята си и после я вадеше оттам с крясъци. Гледката не беше от най-приятните." Млъкнах, но все пак си мисля, че е по-добре да играеш на раждане, отколкото на гробище.“ Майка на двама сина, на 6 и 5 години

Коментарът на психолога

Интересът към мрачните теми възниква по-често при момчетата. Те са по-малко склонни да говорят за страховете си. Към петата година вече стават забележимо по-сдържани в емоциите си. Това, че някои родители все още внушават, че момчетата не трябва да плачат, има определящо значение. Затова много от тях пренасят в сферата на играта и творчеството това, което ги вълнува и плаши.

Темата за смъртта започва да привлича вниманието на децата около петата година. Тогава вече имат известен житейски опит и представа за някои абстрактни понятия, познавателният им интерес е силно развит. При това не е задължително да са се сблъскали с подобна ситуация, може да са видели нещо по телевизията или да са чули в някоя приказка. Въображението и логическото мислене им помагат да развият самостоятелно темата, да правят изводи, предположения в игра. Обикновено ние не анализираме задълбочено тези действия, а се съсредоточаваме върху емоционалния ефект от тях. „Добре, играйте на война, но да няма убити, само ранени.“, казва майката, която наблюдава детската игра и веднага я разваля с границите, които й поставя. Защото по време на конфликт има не само ранени и нейното изискване пречи на децата да реализират представата си за войната. Получава се неистинско и това пречи на разреждането на емоциите, на разтоварването, което децата търсят с играта си.

Освен това предизвиква ефектът „тъмната стая“, в която е забранено да се влиза, но много ти се иска да го направиш.

Често сами помагаме интересът към забранените теми да се запази задълго и да придобие особено значение. Най-добрият начин да предотвратим развитието му е като реагираме спокойно на всякакви действия, игри и рисунки; като даваме възможност на децата да се запознаят с всички страни на действителността; като отговаряме на неудобните или неприятните въпроси. Да, подобна тематика може да предизвика негативни емоции у нас, но не пречи да признаем съществуването й. Така игрите на гробище ще отшумят.

А Вълкът как е изял Червената шапчица – цялата наведнъж или на части?

„От цялата приказка за Червената шапчица, моята дъщеря обича най-много момента, в който Вълкът изяжда момиченцето, а след това идва Ловецът и го убива. Тези пасажи ги прочитам по няколко пъти. Когато приказката чете баба й винаги отказва да ги повтори и спира четенето. Тогава дъщеря ми започва да разсъждава на глас: „А той как я е изял – цялата наведнъж или на части? А нея след това зашивали ли са я? А тя, докато е била в корема му, мислела ли е, че е умряла? А имало ли е много кръв, когато са я извадили оттам? А Вълка погребали ли са го?“

В един момент бабата решава да „изгуби“ книжката, за да се занимава детето с нещо по-весело. Тогава момиченцето започва да рисува – Червената шапчица в устата на Вълка, Червената шапчица в корема на Вълка… Майката не може да си обясни откъде се е повил този интерес, казва, че детето не е било плашено, докато бабата предположила, че малката се страхува от нещо. В крайна сметка се оказва, че детето наистина е преживяло силна уплаха. Когато било на четири години, заседнало в асансьора с майка си и още три съседки. Жените извадили телефоните и започнали да крещят: „Елате веднага да отстраните повредата! Какъв половин час! Ние тук ще се задушим!“
Лесно може да бъде внушен страх на децата и нарочно, и съвсем непреднамерено. Това може да стане и с шега, и с разказ, и със собствената ни тревожност, дори с добронамерените ни предупреждения.

Детайлното пресъздаване на темата за смъртта чрез игра е начин детето да се защити от страха.

Подсъзнателно то използва познатия психологически прийом – анализирането, отиграването и повтарянето на проблема.

Коментарът на психолога

Различните, но винаги страшни тайни или преживявания, често свързваме със смъртта: говорим за „скелетите в гардероба“, за „смъртоносна обида“. Когато ги произнасяме обаче не си даваме сметка, че децата не ги възприемат метафорично.

Разбира се, желателно е бързо да открием източника, предизвикал страха или потиснатото състояние на детето. Това не е толкова сложно, колкото ни се струва. В действията на детето винаги има много жокери (повтарящи се моменти, фиксации, детайлизации) - просто трябва да сме внимателни. След това да намерим повод да припомним проблемната ситуация и да поговорим за нея. Не бива да изразяваме опасенията си директно: „Ти видя как колата удари котката. Затова ли сега толкова те е страх?“ По-добрият вариант е: „Спомняш ли си този случай? Ти се държа много смело, не заплака! Мислиш ли сега за това?“ - Дори детето да ни каже, че не мисли за това, можем да споделим, че и на нас, като деца, ни се е случвало да видим подобни неща и дълго не сме могли да забравим. Така ще му помогнем в опита да преживее уплахата си.

Дядо ви няма да се върне! Изчезна!

Ако семейството има тайна, това рано или късно рефлектира върху детето, точно под такава форма – появява се мотивът за смъртта и страданието в игрите и творческите му занимания. Дори ако възрастните не обсъждат това в присъствието на детето. Децата са много проницателни, те са в състояние да уловят какво се случва в семейството по настроението и отделни прояви в поведението на възрастните. Това ги тревожи, макар и често неосъзнато. В такива ситуации подсъзнанието се стреми да разреши ситуацията, подсказвайки различни варианти.

„Баща ми напусна семейството си след 35 години брак. Това беше огромен удар за мама, която му беше посветила целия си живот. Разболя се на нервна почва и дълго лежа в болница. Аз също го понесох тежко, чувствах се изоставена. А и децата ми през цялото време питаха къде е дядо им, дали ще се върне. Един ден ми писна и креснах: „Никога няма да се върне. Изчезна.“ Да, избухнах, бях рязка, но не можех да им кажа, че секретарката му го е откраднала от семейството ни и той е забравил близките си. Повече не ме попитаха, но започнаха да рисуват дядо си като мъртвец. Наложи се да потърся помощ от психолог.“ Майка на две момиченца на 6 и на 5 години

Повечето психолози твърдят, че децата трябва да знаят истината за всичко, което се случва в семейството – болест, смърт, проблеми между родителите, разбира се, обяснено достъпно, според възрастта на децата. Това им помага да преживеят момента, да го осмислят и да го проиграят дори, освобождавайки негативните си емоции.

 

Препоръчваме ви още: 

Мъдростта боли

Детските страхове

Три фрази, които не работят

"Странен" или "уникален" - зависи от нас 

 

Източник: Parents

Последно променена в Събота, 20 Януари 2018 10:16
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Да забременееш по график

Да забременееш по график

08 Авг, 2019 Добра форма

Когато и ако...

Когато и ако...

30 Юли, 2019 Отношения

Мама я няма

Мама я няма

25 Юли, 2019 Татко Калоян

Милото

Милото

12 Авг, 2019 Дом

Що се смеете на чуждото страдание!

Що се смеете на чуждото страдание!

19 Авг, 2019 Татко Калоян

Вие как се казвате?

Вие как се казвате?

11 Авг, 2019 Възпитание

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам