Този разказ ми прати една съвсем млада, 20-годишна майка. Радвам се, че има такива смели и силни момичета и ми е много приятно да споделя с вас нейната история. Днес нейният Борис навършва точно два месеца.

Докато лежах с моя Борис, четях "Плевел и плява" за пореден път и намирах голяма част от себе си в думите на Яна. Виждайки своите чувства, описани от нея, събрах смелост да разкажа и моята история, за това как се сдобих с малко Бобче. Първо искам да уточня, че се запознах с Мама Нинджа в края на бременността си, когато вече отдавна бях решила, че синът ми ще се казва Борис. И ето че с два месеца разлика две малки човечета на име Борис се появиха в нейното семейство, а след два месеца и в моето. И общото между тях е не само името, а и че са целият свят за своята майка.

Всъщност моето Бобче не влизаше в плана. И въпреки това, когато видях ясните две черти, почувствах такова щастие, каквото никога не бях изпитвала, исках да кажа на целия свят. Но още на другия ден всичко приключи. Осъзнах, че с татко му сме пред раздяла. Преди седмица се бяхме скарали жестоко и оттогава не бяхме си говорили. Даже бях решила, че това не е човекът за мен и че всичко е приключило. Всъщност едва сега започваше. До края на живота си ще съм свързана с този човек, защото каквото и да е, той е баща на детето ми.

После майка ми ме направи на пух и прах. Направо ме смачка безжалостно. Не че нямаше основание за притеснения, но точно в този момент очаквах друго от нея. А тя започна - "Откъде майчинство (работех сезонно на морето)? Къде ще живееш? Какво ще му осигуриш? Как ще го гледаш, като си безотговорна и не се спираш на едно място?" - и куп други неща. Повече не изпитах радост през цялата си бременност. Чувствах или нищо, или страх и тъга. А след 2-3 месеца се разделих с баща му, не издържах психически. Останах сама, бременна, с куче, с апартамент, в който нищо не беше правено и местено от 1993, пълен с вещи, дрехи и мебели от времето на баба ми...

Има ли място за бебе?

Къде от безизходица, къде от инат се справих сама с ремонта. Преместих мебелите, махнах мокета, боядисах, освежих. Подготвих гнездото за малкото птиче. И улисана в работа и ремонт, започнах да си мисля, че всичко ще е наред. Работя все пак, а майка ми ми помага, ще ми даде и дрешки, количка, креватче. Някак ми стана светло. Ще ни бъде. Всички това ми казваха. Всички ме подкрепяха. И аз смело твърдях, че мога и ще се справя. Много е лесно да си смел пред приятелите си, но какво изпитваш вътрешно, само ти си знаеш. Някъде под оптимизма се промъкваше един неясен страх какво ще се случи, ако някоя от колебливите основи на щастието ми се пропука... А страховете нерядко се сбъдват.

Останах без работа в 5-6-ия месец. Отново загубих надежда. Затворих се вкъщи и в себе си. Цял месец не мръднах, не разхождах кучето си редовно, а когато го правех, беше за кратко. Не говорех с никого, само лежах, ядях по веднъж или два пъти на ден сандвичи и друга суха и вредна храна. Това беше тъмният период, когато депресията беше на път да ме погълне. Добре че заради Сара, милото ми кученце, си наложих през януари да излизам редовно и се запознах с други хора кучкари в парка. Може би ви звучи смешно, но понякога си мисля, че моето куче ме спаси от дупката, в която бях изпаднала. Макар че дори когато влязох в болницата, си мислех "Е, хубаво ще го родя, а после какво ще го правя?!" Казвах си, че не съм достатъчно отговорна и зряла, за да бъда майка, че няма да се оправя финансово и тем подобни. Всъщност винаги много съм искала да бъда майка, но не си го представях така... Да съм сама.

Никога не съм си помисляла за аборт или да го изоставя. В един момент се чудех само дали ще го обичам, когато се сблъсквам с толкова трудности всеки миг и ден. Усещах се някак празна откъм емоции. Постоянно си мислех, че не го обичам достатъчно. Когато се роди, нещата не се промениха особено. Грижех се за него, посветих се изцяло на това, справях се добре, но се чувствах твърде малко заинтересована, твърде сериозна... Сякаш нищо от това, което правех, не беше достатъчно. Не бях достатъчна, не го обичах истински, а по-скоро по подразбиране - защото майките обичат децата си. Сякаш не изпитвах тази еуфорична обич, това преизпълващо щастие, което другите майки, познати и непознати, описваха.

До днес. Вече изморена, го гледах как си лежи и ритка доволно. Попитах го ще даде ли на мама усмивка и той се засмя, вперил в мен големите си живи очички. За първи път изпитах усещането, че се усмихва не просто така, само от бебешко щастие, заради пълното тумбаче. Не, той се усмихна на мен, сякаш на този свят няма никой друг освен нас - той и аз, ние, двамата, един до друг и един за друг. И се появи най-после онази еуфория, онази преизпълваща те любов, за която само бях слушала. Исках да го хвана и да го стисна силно в прегръдката си. Изпитах най-голямото щастие, по-голямо от това, което почувствах, когато разбрах, че е на път. И най-после осъзнах колко любов изпитвам под пластовете на тревогите и притесненията за утрешния ден. Колко по-истински е животът ми и аз самата, благодарение на това, че го имам. И колко повече ми дава той, отколкото аз някога бих могла да му дам.

Какво ще правя занапред? Ще си го гледам сама, и добре ще го гледам. И кучето ще си гледам. Обожавам ги, те са моето семейство! Отново съм щастлива. Останалото, както казва Яна, е плевел и плява!

Препоръчваме ви още:

Да си самотна майка на 20