Автор: Мария Пеева

Детско парти. Една щастлива баба тича напред-назад между гостите и се опитва да помогне. Подканва деца и родители да опитат хапките, налива питиета, наглежда най-малките, които се катерят по пързалката. Жената е толкова доволна, че е полезна. Неволно забелязвам погледа, с който я стрелва дъщеря й, повдигнатите вежди, тихата въздишка… “Мамо, моля те, не ми се бъркай. Всичко съм организирала вече, ти просто седни при гостите, така само ми пречиш.”

Това чувство ми е до болка познато. Някога и аз се дразнех така на майка ми. И на свекърва ми, разбира се, но сякаш повече на майка ми, която най-много ми помагаше. Ядосвах се, когато й оставя детето с хубаво дънково гащеризонче по тогавашната мода, а тя вземе, че го преоблече в останали от мен плетени вълнени гащи върху чорапогащника. “Виж колко хубаво му седят, все едно теб гледам, одрал ти е кожата.” Дразнех се, че не го пуска на катерушките в близката градинка. “Ама той ще падне, мъничък е още.” Че не го извежда, когато е студено, че не му дава храната, приготвена от мен, а много държи тя да му забърка някоя манджичка… Всеки път имаше повод да недоволствам, тъй като мама беше твърдо убедена, че нейните начини са по-добри от моите и не пропускаше да ми го каже и покаже. Но и аз нищо не премълчавах. Общуването ни се превърна в безкрайни забележки и спорове кое е по-добро за детето. После се преместихме в София за неин ужас и пълно неодобрение и отведохме далеч любимия й внук (и все още единствен по онова време). А тя упорито звънеше по телефона по няколко пъти на ден и задаваше безумни въпроси, които също ме дразнеха ужасно. “Облече ли детето дебело, при вас вали сняг... Остава ли ти време да готвиш, имате ли какво да ядете... Защо не ми го оставиш за ваканцията, вместо да го мъкнеш на море, само да се разболява там?”

Ако знаех, че това са последните години, в които общувам с нея пълноценно, може би щях да ги използвам по-различно. Може би щях да й благодаря, че вместо да си почива, да си гледа живота и да се разхожда с приятелки по слънчевата Гребна база в Пловдив, неуморно тича до София да ми помага, гони влакове и автобуси, а после дълго обикаля непознатите улици, помъкнала в ръка старата пътна чанта, на дъното на която се мъдри найлоново пликче с любимите ми домашни курабийки, старателно привързано с връвчица.

Знаете ли как ми липсват сега тези курабийки… Уж по нейна рецепта ги правя, но никога не се получават същите.

Искам да кажа всичко това на приятелката си, която се дразни на майчините опити за помощ. Да, майките са толкова досадни понякога. “Майките СМЕ досадни” е правилният израз, не “майките са”. Защото и ние вече сме майки. И ние правим своите грешки и тепърва ще ги правим, докато децата ни растат. О, най-вероятно нашите грешки ще са различни, но и нашите синове и дъщери ще повдигат вежди и ще ни правят забележки, и ще водят безкрайни спорове с нас. И също така някой ден ще ни простят. И може би по същия начин ще се измъчват за пропуснатите мигове, в които не са признали колко безценно е да има някой до теб, на когото да изплачеш, когато изнемогваш. На когото да повериш детето си, нищо че ще го поразглези, нищо че ще го гледа различно от теб, старомодно. На чието рамо да се облегнеш, без да се притесняваш, че търсиш помощ. Без да се чувстваш задължен. 

Простих на мама всички дребни прегрешения, с които ме дразнеше, чак когато се разболя. Болестта ги заличи. Вече няма за какво да се караме. Нося й снимки, разказвам й за децата, тя кима и се усмихва. Казвам й колко съм й благодарна, а тя ме гледа и пак се усмихва. Не мога да прочета в погледа й дали ме разбира. Дали знае коя съм и какво й говоря… Нямам представа, но имам нужда да й го кажа. Заради мен самата. Защото на нея простих, но на себе си все още не мога.

Някой ден, в някой друг свят, ще седна в малката й, стара кухня, тя ще ме почерпи с нейните курабийки, прясно изпечени, с орехче в средата, а аз ще я прегърна и ще й кажа колко я обичам и колко съжалявам. 

А тя ще ме разбере още преди да съм го изрекла. 

Защото всъщност майките знаят тези неща.

Майките знаем. 

Прочетохте ли: 

Тук и сега

Майките също сънуват

Защо боледуват майките