Автор: Мария Пеева

По темата с шамарите вчера написах следното в групата ни:

Тези дни изчетох един куп статии по всякакви сайтове колко е важно да си запазим правото да шамаросваме децата. Включително днес ми пратиха история на майка в Англия, чието семейство е преживяло адски сблъсъци със социалните, защото 15-годишният им син казал на съученик, че баща му разбил устата, а детето само се пошегувало всъщност. Но социалните нещо не схванали шегата и го побъркали клетото семейство. Месеци наред ги разпитвали и проверявали, и следели какво се случва там.

Четох още, че православната църква е против премахването на шамарите, защото видиш ли, правото на родителя да бие детето си е изконна патриархална ценност. И този закон за защита на детето всъщност е Истанбулската конвенция под прикритие.

Стигам до няколко извода:

Българските деца са най-ужасните на света. Те няма начин да станат хора, ако не ядат шамари.

Българските жени и те са много зле, някои от тях поне. Хем никой не ги бие, хем си измислят да се оплакват. Ако все пак се случи да набият или дори убият някоя, то непременно тя е виновна. И полицията е винаги готова да ги защити, и закони си има, но човек като сам си търси белята, и Господ не може да му помогне.

Българските гейове обаче са особено опасни. Те дебнат покрай училищата и само чакат да се приеме тази конвенция и да нахлуят там, и да обърнат резбата на всичките ни деца. (А спрем ли да ги бием, край, съвсем можем да ги отпишем. Изпуснахме ги тия деца!)

Но това не е всичко.

Българските цигани също са далеч по-опасни от всички цигани по света. В другите държави виреят друг вид роми, които не правят такива проблеми. Нашите обаче са по-ужасни от другите и затова си имаме проблеми с тях.

Българските учители, българските лекари, българските полицаи, всички са по-зле от съответните по света - по-прости, по-необразовани, по-корумпирани, по-некадърни.

Не разбирам! Не разбирам защо за нищо не ставаме, ако не ни бият и обиждат, и мачкат, и натискат. И как, аджеба, всички тези български деца, които заминават със семействата си в чужбина, изведнъж и без шамари вземат, че станат хора. И как въпреки сексуалното образование в училище, не са станали всички хомосексуални. Не разбирам още как чужбинските жени като ги бият мъжете им, не са виновни, а нашите са си виновни сами. Явно е по-долно качество българската жена.

Също така не ми е ясно как българските лекари, учители, полицаи, като отидат да работят в чужбина изведнъж вече не са толкова прости, необразовани и корумпирани. За ромите също ми е мъгла как тук са все на помощи, а там се хващат на работа и изкарват пари и даже пращат на родата.

Нещо във въздуха ще да е.

Имаше доста коментари. Отговорих на всички. И обещах да разкажа една история.

Най-важните умения

Преди години моя приятелка замина да живее в чужбина. Замина със семейството - съпруг и дъщеричка. Имаха известни трудности - финансови, административни, смениха един-два града, докато си намерят мястото и най-после се установиха.

Една от най-интересните истории, които ми е разказвала за живота си там, е свързана точно със социалните служби и правата на детето. Редно е да поясня, че приятелката ми изобщо не е от тези майки, които си пребиват децата, които ги обиждат или наказват жестоко. Напротив, бих казала, че е най-обикновена майка и поне пред мен не съм виждала да се държи с детето по-зле отколкото аз с моите - чат-пат му се накара или го скастри. На физическо наказание не съм била свидетел, но явно насаме си е позволявала да я плесне понякога. Пак казвам, не става дума за побой.

При един такъв случай обаче дъщеря й я погледнала право в очите и казала: „Нямаш право да ме удряш. Ще се оплача на социалните, ако го направиш пак.“

Приятелката ми каза, че ужасно се засегнала от това. Сърцето я заболяло, първо, защото не е майка, която си пребива детето. Второ, защото е сигурна, че дъщеря й знае колко много я обича и че никой няма да се грижи за нея както собствената й майка. Каза, че отгоре на всичко се притеснила дали детето няма да отиде и да каже в училище, и семейството да стане за срам, а пази боже, да го вземат наистина, все пак чужда държава, чужди закони, знае ли човек от един шамар докъде може да се стигне.

Не искам да съм мечка

„След тази случка - ми каза тя – повече не я ударих. В началото беше от чисто притеснение за последиците. Но мина време, замислих се над случилото се. Осъзнах, че всъщност тя е била права. Не мога да я удрям. Да, майка съм й, обичам я, грижа се за нея, но това не ми дава правото да я удрям. То е все едно мен мъжът ми да ме удари, когато съм го подразнила. Същото е - и той ме обича, и той се грижи за мен, но и той понякога ми се вбесява. Както впрочем и аз на него. Да не би да се удряме?

Но това не е всичко. Има нещо друго в цялата тази история, което ме накара да се откажа от шамарите завинаги. Моята дъщеря не позволи на мен да я ударя и това ме подразни в първия момент, даже и ме уплаши. Но сега си мисля, че е страхотно. Страхотно е, че тя никога няма да позволи на никого да я удари. Нито на съученик, нито на приятелка, нито на гадже, нито на мъжа си. Тя няма да позволи да я мачка началникът й, нито някой да я тормози по какъвто и да е начин и колкото и да е високопоставен. Тя си знае правата, знае си границите и ще ги отстоява, защото за нея няма нищо по-естествено от това. Независимо кой се опитва да ги наруши и колко го обича, или колко той я обича, или колко „по-голям” е от нея. Тя просто няма да се остави. И аз съм спокойна за нея."

Всъщност това не е чак толкова лошо, нали?

Препоръчваме ви още:

На какво учат шамарите

Щом те удря, значи те харесва!

За 1 секунда се превърнах в чудовище