Автор: Яна Пеева

Имам безброй спомени от детството си. За ваканциите винаги ходехме някъде - или на вилата, или някъде на почивка с приятели. С другите деца имахме книжката “100-те национални туристически обекта” и се състезавахме кой ще събере първи всички печатчета. Имам бегъл спомен, че може би е имало някаква награда за това, но не помня каква точно. Като се замисля, с всичко е така. Не съм страдала от липса на подаръци, но помня много малко от тях (концертите и книгите главно). Вместо това имам много ясни картини в главата си на случки и емоции. Как стоя на прозореца в кухнята и гледам как мама прави вечеря или мие чиниите, докато слушаме музика от тумбестия сребърно-жълт CD плейър, който местехме от стая в стая. Как съм стъпила върху стол в хола и с баща ми гледаме снежинките на светлината от уличните лампи, докато чакаме мама да се прибере от работа. Първият ми концерт (на Щурците) и как мама и тати ме посрещат вкъщи след това и нямат търпение да им разкажа. Дядо, който ме е гушнал пред кайсиите на вилата, за да се снимаме - аз съм облечена в синьо-бяло костюмче, а той е със загоряла от слънцето кожа, заради постоянната работа в градината. Детството ми има вкус на препечени филийки, домашна лютеница и компот от праскови. Благодарна съм им, че са ме научили, че преживяванията и емоциите с близките хора, са много по-важни от това колко Барбита и конструктори имам. И точно чрез тези преживявания са ми направили най-хубавите подаръци:

1. Оптимизъм. Мама е съвършен оптимист. Аз не чак толкова, но има много малко неща, които могат да ме разклатят. Вкъщи Теди е песимистът, а аз съм тази, която повтаря, че всичко ще се оправи. Винаги. Не знам дали е полезно качество, но определено ме кара да се чувствам сякаш имам контрол над нещата и способността да ги направя по-добри.

2. Любопитство. Дядо ми беше много любознателен човек. Сигурно с часове е разказвал на мен и на Ники за инките, маите, древните египтяни. От него ни е любовта към енциклопедиите и към различните култури. Щеше да е най-гордият човек на света, ако беше тук, за да види жаждата на брат ми за нови изживявания и опознаване на различни хора.

Отговорът на Вселената

3. Време заедно. Винаги сме се хранели заедно. Дори и някой да не е гладен, всички сядаме на масата. Винаги са ми били странни семействата, които ядат поотделно, когато могат да го правят заедно. Това ни е времето за разговори, за споделяне, за заедност.

4. Любов към природата. Въпреки че съм градско дете и не си представям (все още) да избягам на село, изпитвам едно страхопочитание към природата. Семейството ми не е на сериозни планинари, но винаги когато сме имали възможност, сме се радвали на зеленината около нас. Дали легнали под крушата на вилата, или докато сме на почивка в планината и сме решили да се разходим. Знам колко е красиво да си сред чистата природа, затова и винаги се опитвам да пазя чисто около себе си.

За стереотипите във възпитанието

5. Възможност. Като малка постоянно съм се записвала на различни неща. Още от детската градина. На английски, на танци, на карате. Вярно, танците продължиха около 4 урока, а каратето ми омръзна за не повече от месец. Но нашите никога не са ме спирали и винаги са насърчавали любопитството ми и са ми давали възможност сама да реша какво искам да правя. Плуването си остана моето нещо. Както и четенето на книги с часове, загубила връзка с останалия свят.

6. Внимание. Невинаги са имали време за мен, случвало се е да са заети и да ми кажат “по-късно”. Но когато това “по-късно” дойде, винаги съм имала цялото им внимание. Дали за да ми помогнат с домашното по география или за да им се оплача от нещо - това си е било нашето време, непрекъсвано от нищо.

7. Поощрение. Малките (и големите също, естествено) ни успехи винаги са били награждавани. Едно простичко “браво” върши чудеса с несигурно дете (или възрастен).

8. Целувки и прегръдки. Няма нищо по-хубаво от това мама да те прегърне и да те целуне по челото. Или баба. Или татко. Или брат ти. Като цяло няма нищо по-хубаво от прегръдките и целувките!

На мама, която винаги мисли за другите преди себе си

9. Обич. Винаги сме знаели, че сме много обичани. И че в крайна сметка това е най-важното нещо.

10. Надежда. Знам, че се случват гадни неща в живота. Хората си отиват, понякога ни боли, понякога нищо не се получава такова, каквото ни се иска да бъде. Мама, която винаги е усмихната, ни научи, че няма нищо лошо в това да се надяваш, защото надеждата ни помага, когато е трудно.

Странно е как се замисляш, когато вече имаш собствено дете. Иска ми се да го научим да е безстрашен, обичащ и добър. И точно защото нашите родители са ни научили ние с Теди да бъдем такива, си мисля, че ще се справим… или поне ще дадем всичко от себе си.

Препоръчваме ви още:

Не случи на семейство, Яна!

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

Последните хора на света