Щом те удря, значи те харесва!

Автор: Валентина Димитрова

Това е обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил. Интересното е, че когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне), НО когато някое момиче удари момче или обратното, родителите с усмивка на уста го успокояват и дори му се радват „Оо, щом те удря, значи те харесва“.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин, по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така, защото децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите и може наистина да изразяват „харесване“ като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят, но тук идва ролята на родители, учители и на обществото. Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Не го удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами и повишаваме тяхната тревожност.

Ние живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, то израства с вътрешен конфликт.

Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също. В момента в обществото сме в ситуация на такъв конфликт, защото се изправяме срещу насилието и същевременно децата продължават да се възпитават с шамари. Възрастен, израснал с убеждението, че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“, то тогава вероятно „му е бил малко боят“. Конфликтът, в който живеем, се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат. Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители? Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“.

Когато говорим за домашно насилие, е важно да не се изпуска от фокус, както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение. Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е, че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила, когато го заплашват. Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен, тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея. Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.

При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения с цената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва, не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеал – само тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко, отговорността си остава на насилника - изборът да удари масата или възглавницата вместо жената или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи, докато му отмине гневът, е негов.

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени, колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят. Да дават послания на своите момчета, че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно – че любовта им е безусловна! Да дадат правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдат насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при тях, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме, че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства и да полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали...

Валентина Димитрова е дипломиран семеен консултант, завършва обучение по семейна терапия към Институт по Фамилна Терапия (www.ift.bg). Вярва, че в основата на успешния терапевтичен процес стои изграждането на връзка на доверие с клиентите. Инвестира времето си в развитие на център "Нюанси", защото иска да създаде пространство, където хората да се чувстват , спокойни, сигурни и подкрепени и всеки път да си тръгват открили по още нещо ново за себе си. Иска да промени нагласата, че човек за да посети терапевт не трябва да има друг изход, а напротив това да е един осъзнат избор. Вярва, че всеки добър специалист в областта на терапията, участва в този процес с цялата си личност, опит и знания. Затова и непрекъснато инвестира в своето развитие и преживява историята на всеки клиент, с когото работи лично!