Размислите на една майка в безсънните нощи:

Независимо дали вярвате в съществуването на татешката мафия или не, трябва да признаете, че новоизлюпените татковци, които иначе не знаят какво им се случва, докато бебето не им се разреве у дома в три през нощта, изведнъж започват да разбират идеално какво им трябва, за да могат да се наспят и да са адекватни на работа.

Поне със съществуването на подобна организация си обяснявам внезапната проява на далновидност у бъдещи или новоизлюпени татковци, за които новината, че очакваме наследник, се превежда като: „Който спал до термина – спал...“ Да не говорим, че половината не могат да изчислят кога ще се сдобият с детенцето или не са много сигурни в датата – плюс-минус няколко месеца.

До когото татешката мафия не стигне на време, или който страни от вече опечени татковци, бързо бива нарочен за мъж под чехъл. Явно е въпрос на чест да се измъкнеш от всичко, от което успееш, с оправданието, че да си татко е важно, чак когато детенцето проходи, проговори и т.н.

И така, когато бъдещото увеличаване на нашето малко семейство беше неоспорим факт, отдалеч започна един разговор за това, кой в коя стая ще спи след раждането. Услужлив по-възрастен колега, с натрупан опит в гледането на бебе, го беше подготвил с неоспорими факти и аргументи от сорта на: „Аз след бащинството, като се върна на работа, ще трябва да съм адекватен и да не заспивам на бюрото си.“ - или - „Ще ставам да ти помагам, но е хубаво от време на време да се наспивам.“

Къде е бебето?

Това “от време на време“ се превърна неусетно в неговата окупация на кабинета и глухото ръмжене всеки път, когато се прокраднех да поседя на бюрото и да поработя на лаптопа.

Последва атака на тема: как ще бъде транспортирано бебето по време на разходките. Така обичаният от мен слинг трябвало да отстъпи на количката, защото бил намерил една с места за две бири и щял да имал свободна ръка да ме прегръща... Маневра за заблуда на противника!

Реално, обаче, всичката подготовка не му помогна да се спаси от последствията на бащинството, а именно „златния фонтан“ и разсеяността.

Златният фонтан го застигна, когато неуспял да се спаси от вечерните масажи и къпане на бебо го подсушаваше една вечер и малкият решил да го маркира като собствена територия. За да подражава на котките, не за друго. От истеричния смях, който чух от кухнята, бях алармирана, че се случва нещо необичайно и се затичах по коридора, само за да намеря благоверния смеещ се с гръб към бебето, което гледаше самодоволно. Домашните му панталони бяха прорязани на две от мокра ивица, която не свършваше в предната им част. Някак си тя се проточила около крака му и свършваше в задната. На въпросите „как“ и „защо“ ми беше обяснено, че бил изненадан и се завъртял (точно като котките, сякаш струята ще спре като си с гръб към нея), а стратегически висящата кърпа не била използвана, защото мислел, че такива неща се случват само на мен.

Да не говорим за моментите, когато документите и портмонето ми оставаха в колата му и той твърдеше, че е проверил и ги няма. С една такава снизходителна усмивка ми казваше, че е нормално да си губя ума. Докато не се оказа, че не е погледнал в жабката. Победа за мен!

А разсеяността го застигнала в магазина, където си харесал пастет, който с удоволствие унищожаваше систематично, докато една вечер, достатъчно адекватни, се заговорихме за името, което намекваше: вегетариански продукт.

Колко ли вегани са били жертвани за него? (малко черен хумор за разведряване на атмосферата)

Ами... Да видим съдържанието? Картофено пюре, подправки и други.

Когато се осъзна, не го пипна повече... от срам.

За бебетата

Игра на чаши

Играли ли сте някога играта на чаши?

Каквото и да си говорим, повечето от нас са пристрастени към нещо топло и в голяма чаша рано сутрин. Някои пият чай, но повечето са закачени за кафето доживот и сутрешният ни ритуал включва време за приготвянето на любимата напитка, наливането в чаша и подправянето по вкус, което след време е отработен ритуал, в който мозъкът може и да не участва.

Нещата обаче се променят, когато се появят децата. Тогава, поне за мен е така, играта на чаши е особено ожесточена. Аз обикновено я губя напоследък.

Правилата са: да бъде набелязана чаша, която е в обща стая. Чашите в спалните, тоалетната и други помещения, обитавани от един член от семейството по всяко време, не могат да бъдат завземани.

Чаша, която се намира в обща стая, но бива използвана в момента, също не може да бъде отнемана.

Не трябва да са предявени претенции към нея и ако в следващите пет минути никой не я припознае като своя – ваша е.

От опит си признавам, че е изключително трудно да достигна до заветната чаша и да завърша рунда успешно. Но колкото по-стратегически действате, толкова по-голям е шансът да се сдобиете със заветната чаша.

И така, когато решихме да имаме деца, никой не ми и намекна колко ще е трудно със съня. Всички се хвалеха колко е хубаво (и мисля, че го правят, за да подлъжат и другите да се прецакат така, защото и аз съм се хващала със широка усмивка да казвам, че е прекрасно). Ами не е. Сънят е само спомен, когато спомени изобщо могат да достигнат до съзнанието. На всеки два часа малкият пакет изревава, че иска да суче поне един час и колкото и да е хубав съветът да се спи, когато те спят – ами няма как. Има пране, готвене, чистене, пазаруване, религиозно спазване на режима на детето с разходки и образователни игри. Да не говорим за домашни любимци и родители, които уж да помогнат пък седнат на лафче и само си поръчват кафета и кексчета и „защо не забъркаш един щрудел, че искаме да посрещнем сиблингите ти тук...“

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

И така нуждата от кафе става още по-остра. Особено сутрин след две хранения, три смени на пелените, почистване и обгрижване на домашните любимци и други занимания и когато е очевидно, че повече няма да се спи, търсенето на чиста чаша започва. Да си призная повечето са в различен стадий „на“ и „след“ употреба или в съдомиялната, и чакат да бъдат измити.

Тази сутрин новият рунд започна в осем сутринта, когато в мъглата от недоспиване изнесох пелените и се понесох към балкона, за да просна прането. И, о, чудо, на холната маса стои съвсем самичка почти чиста чаша за кафе. Вярно има вода вътре и не е ясно кой последен е пил от нея (котката, кучето, малкият, големият, някой посетител и т.н.), но от водата лесно мога да се отърва.

Оглеждам се крадешком. В момента в стаята няма никой и никой не изглежда да я е заплюл. Започвам обратно броене от пет минути, за да предявя претенции. Няма попови лъжички, косми и други замърсявания. Дотук добре.

Свекърва ми държи собствена в ръка, докато преминава по коридора... Чакайте! Кой ден е днес?! Кога ли е дошла? Явно ще го уточнявам по-късно това.

И майка ми не се заглежда по нея... Майка ми е тук?! Колко е часът? Няма значение-е-е...

Докато установявам нарастването на домакинството ни, петте минути изтичат и лелеяната чаша е моя! Най-накрая! Вече няма значение кой или какво е лочило от нея, дали малкият демон е точил лиги вътре или други дребни проблеми като този. Един брой вода се излива, няколко на брой кафета се наливат и най-накрая блажено вдишвам аромата. Това ще запази ума ми за няколко часа или поне ще ме събуди достатъчно, за да разбера какво се случва.

Малкият вампир спи.

Котките се крият от него.

Кучето се крие от тях.

Грабвам книгата и кафето и влитам в хола с надеждата за пет минути за мен, когато чувам: „Дъще, пиеш прекалено много кафе...“

*Авторката пожела анонимност.

Препоръчваме ви още:

Със сигурност си млада майка, ако...

Денят се познава от сутринта

Житейските правила на дребосъка