Ninja Editor
„Тя не може да се оправи без мене.“- Да бе, само гледай!
„Трябва да готви хубаво като мама.“ – Ми как няма да е хубаво, като знае три манджи на кръст и цял живот ги повтаря, докато й потече кръв от носа.
„Трябва да е готова денонощно за секс!“ – Ти готов ли си денонощно да ремонтираш паткарника, щото ти носи удоволствие? А? Тъй си и мислех!
„По-лош шофьор е от мене.“ – Я да видим кой има златен талон и кой колко глоби. Знаех си!
„Мога да гледам чужди патки, ама тя не може!“ – Що, да не съм кьорава нещо?
„Тя е моя собственост.“- Ко речи?
„Децата приличат изцяло на мен!“- Сигурен ли си в бащата? Да си се родил ксерокс случайно, пък аз да не съм разбрала?
„Уморен съм, цял ден бъхтя.“- Аз не съм, докато готвя, чистя, пера, простирам и гледам децата, си почивам. Всички тези неща са ми хоби!
„Настинал съм. Умирам! Много ме боли!“- Пробвай да родиш, после ми се обяснявай!
„Ще я променя!“ – Я пак!
„Последната дума в тоя паткарник е моя!“ – Да не ти е само последната дума изобщо!
„Нося повече пари, значи съм много важен.“ – Довечера си ги сготви на супа или на салата с ракия. Съвсем ще се почувстваш важен.
„Ще прави, каквото й кажа, щото аз съм мъжът вкъщи!“ – Тия на майка ти!
10 признака, че жената е нормална
„Ще излизам, когато и с когото си искам, ама тя не!“ – Ми то мойто излизане ще е еднопосочно в такъв случай, не бой се!
„Ще я удрям, да й дойде перушината в главата!“- Гледай твоята да не опада.
„Ще ме гледа в очите, когато крещя.“ – Няма проблем, изглеждаш като теле, затова се получава телекомуникация, да знаеш.
„Няма да слагам, вдигам маса, затова са децата.“ – Мда, личният пример е най-важен.
„Въобще не я разбирам!“ – Вземи да слушаш, като ти се говори, не имитирай умна физиономия, ще разбереш все нещо.
„Не искам майка й да идва.“ – Обърка майките, мой човек.
„Като не ми се прави нещо, дето тя иска, да се спасява.“ – Сигурен ли си? Щото спасение дебне отвсякъде/от всекиго/.
„Няма да й подарявам цветя, по-добре една луканка, че да има за мезе.“- Все ще се намери кой да й купи цветя, не го мисли. Да не си останеш само с луканката!
„Закуската сутрин да е точно в 7. Има я, няма я – почвам!Обядът задължително да е топъл в 12. Има я, няма я – почвам! Вечерята да е с мръвки в 19. Има я, няма я – почвам!“ – Няма проблем! Всяка вечер сексът да е в 22 часа, има те, няма те – почвам!
Познахте ли се някъде? Не сте вие! Всяка прилика с лица и събития е абсолютно действителна!
До паткане!
Автор: Патка Изпаткала
Препоръчваме ви още:
Автор: Татяна Иванова
Признаци, установени по емпиричен път, по които да разпознаем психическия (а може би и бъдещ физически) насилник с костюм, вратовръзка, образование и добра заплата:
1. Лъжец. Психическият насилник лъже непрекъснато, дори за дребни и незначителни неща, но не помни лъжите си, поради което с времето започва да изпада в противоречия, при поставяне на въпроса, се оплита в нелепи обяснения и се издава. Има и друг начин да бъде хванат в лъжа – когато лъже, не спира да се хили като олигофрен.
2. Прикрит. Психическият насилник не обича околните да знаят какво прави извън полезрението им. Тук не става дума за дискретен човек, а за „човек”, който се занимава с неща, които усеща, че ако се разчуят, може да са пагубни за доброто му име, затова за него е изключително важно действията му да се запазят в най-дълбока тайна. Но, както пише Маргарита Петкова, „тайното излиза винаги наяве”. Абсолютно винаги. Ако реши да сподели някой от фактите, които обикновено крие, то е с цел допълнително да нарани и да унижи жертвата си.
3. Използвач. Психическият насилник притежава напълно сбъркана представа за човешките отношения и единственото, което търси у хората, е изгодата. За него не е проблем да нарани някого, дори да унищожи човешки живот, ако ще извлече някаква полза от това. Дори незначителни неща, като харесванията в социалните мрежи от негова страна, са продиктувани от някакъв материален интерес. Той не се държи добре от добро възпитание, не черпи и не прави подаръци от сърце, а защото очаква нещо в замяна.
4. Неблагодарник. Психическият насилник е напълно неспособен да оцени доброто, направено му от сърце, нито какъвто и да било жест на приятелство, любов, грижа, всеотдайност, жертвоготовност. Той се смята за богоизбран и е убеден, че всичко му се полага по право.
5. Емоционално сакат. Психическият насилник е неспособен да разбере извора и същността на човешките емоции, просто защото той е лишен от такива. За него чувствителните и емоционални хора са дефектни, а всяка проява на чувства и емоции – „драма”. Поведението му обикновено е спокойно, студено и добре пресметнато. Слабост му е да се подиграва на жертвата си със смесица от злоба и наслада.
6. Егоистичен страхливец. Психическият насилник не обича никого, не (раз)познава истинската любов и не е способен да й отвърне с любов. Той не изпитва също чувства като неудобство, срам, вина, съжаление, угризения, разкаяние, съчувствие, състрадание, притеснение да се изправи очи в очи с жертвата си. Единственото чувство, на което е способен, е егоистичният страх, т.е. страхът той лично да не пострада по някакъв начин. Това е единственото чувство, което изпитват и психопатите.
7. Неморален. Психическият насилник е лишен от какъвто и да било морал. Той е изтъкан от лъжи, лицемерие и користолюбие и е блестящ актьор и манипулатор.
Насилието не е семейна ценност
8. Загрижен за „престижа” си. Психическият насилник е крайно загрижен някой да не „урони престижа” му. Човек, който няма от какво да се притеснява, обикновено не мисли за това, защото когато в биографията ти няма черни петна, няма за какво да се безпокоиш.
9. Нахален, нагъл и арогантен. Психическият насилник никога няма усещането, че е постъпил зле. Той винаги е попаднал случайно в дадена ситуация и винаги е жертва на обстоятелствата или на истинската жертва.
10. Подмолен. Психическият насилник невинаги, но понякога, ако притежава вроден талант или е добре трениран, не действа открито, а напада, тормози, унижава и издевателства подмолно, по начин, по който да не може да бъде уличен директно, обикновено използвайки други хора, някои от които не осъзнават, че са употребявани с нечовешка цел, а други се явяват доброволни съучастници поради липса на морал или страх самите те да не станат жертви.
11. Обича тълпите. Психическият насилник обича тълпите. Те му позволяват да се „разтвори” в тях и да скрие истинската си същност. Лесно е да бъде срещнат по барове, дискотеки и други подобни места, на които не е необходимо да си личност и никой не те преценява що за човек си.
Всяка прилика с действителни лица и събития, естествено, не е случайна.
Ако някой се разпознае в горните думи, може да „благодари” на родителите си и да се „гордее” със себе си.
Ако някой разпознае свой познат, може да се замисли с какви хора общува и заслужават ли да са в социалния му кръг.
Препоръчваме ви още:
Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях
„Покажете на децата си, че винаги сте на тяхна страна.“ – 5 съвета за бащите на тийнейджъри
Да си баща на тийнейджър е сложно. Почти сигурно е, че когато ти самият си бил в тази възраст в обществото са битували съвсем други възпитателни традиции. Как да намериш ключа към подрастващите синове и дъщери, разказва психологът Маги Дент.
Можеш ли да не повтаряш грешките на собствените си родители, да намериш правилния подход в общуването със сина или дъщеря си, дори родният ти баща да не е постъпвал така – загрижените бащи ще намерят отговор на тези въпроси.
А петте най-важни съвета към татковците на тийнейджъри могат да помогнат на цялото семейство да се справи с трудния период на съзряване.
Силната връзка с бащата е важна. В своята забележителна книга „Дъщерите и техните бащи“ д-р Брус Робинсън пише за важността на връзката помежду им. Той твърди, че момичетата, които имат добри отношения с бащите си, по-късно съзряват полово, по-късно започват сексуалния си живот, чувстват се по-уверени в себе си, по-амбициозни са и нямат проблем с комуникацията в разнополова компания.
Не пропускай моментът, когато дъщеря ти влиза в пубертета. Подкрепи я, особено когато полагаш свръх усилия да проумееш странностите в поведението й.
Като че ли пубертетът настъпва все по-рано и по-рано както при момичетата, така и при момчетата. Много от бащите се притесняват от този факт, особено когато се сблъскат с бързата и безпричинна смяна на настроенията им. Напоследък джендър споровете са все по-ожесточени, а това може да бъде проблем за по-консервативните бащи.
Позволи на сина си да прояви слабост. Стив Бидъл пише за необходимостта да позволяваме на момчетата да проявяват своята уязвимост и емоционалност, вместо да крият чувствата и сълзите си, както беше прието във възпитателните традиции през миналия век. Това би могло да е трудна задача за бащите, които в детството си са били наказвани, на които им е било забранявано да плачат и да изразяват открито мъката си. Да бъдеш внимателен баща на син не означава да повтаряш „бъди мъж“, особено ако ти самият си чувал нещо подобно, когато си бил малък. Тази фраза беше много популярна преди десетилетия. Често, когато мъжете са ядосани или недоволни, следват точно такъв тип поведение.
Ако си имал строг баща, който те е потискал и наказвал, бил е емоционално дистанциран от теб, направи всичко възможно да бъдеш родителя, от когото си имал нужда като дете.
Да отгледаш син без предразсъдъци
Позволи на дъщеря си да бъде силна. Това също е много важно – да подкрепяш нейната упоритост и сила, вместо да й внушаваш, че е по-добре да си търси перспективен мъж да я защитава и осигурява. Нека взема участие в рисковите игри на момчетата. Това е важно за нея. Да я обявиш за „принцесата на татко“ едва ли ще й е от полза в бъдеще. Добра новина е например, че Дисни най-накрая усетиха потребностите на съвременните момиченца и вече има внушителен брой смели безразсъдни героини, чийто пример дъщерите да следват.
Моите 5 съвета към бащите на тийнейджъри:
1. Бъди забавен
Нека е това е твоя мисия, която ще помогне на децата да се смеят, когато замират от страх, или да се просълзяват от шегите ти. Това може да се разведри обстановката вкъщи. Полезно е да предизвикваш усмивката и на майка им по-често. Намерете си интересно занимание – танци, риболов, сърфинг и т.н. Помогни на децата си да открият това, което ще ги накара да се чувства по-добре.
2. Бъди добър и щедър
Води децата си и техните приятелчета на сладолед или кино, за да се отпуснат и разтоварят със забавления. Интересувай се имат ли нужда от помощта ти и ги прегръщай по-често.
3. Подкрепяй майката на децата си
Проявявай своята привързаност към нея в малките неща. Покажи им как изглеждат любовта и зрелите отношения: кани я на срещи, прегръщай я пред децата, усмихвайте се един на друг.
Великото завръщане на татковците
4. Не ги притискай да учат
Те и без това са достатъчно стресирани. Когато им предстоят изпити, не забравяй, че имат нужда от внимание и грижи. Отделяй повече време за другите житейски навици, които ще им потрябват в бъдеще. Нека децата знаят, че изпитите са само малка част от пълноценния, достоен живот.
5. Покажи на децата си, че ги обичаш безусловно
Нека знаят, че дори да не одобряваш поведението им в даден момент, ти ги обичаш. Убеди ги, че каквото и да сторят, винаги ще бъдеш на тяхна страна. Ако не можеш да намериш точните думи, направи нещо, с което ще ги зарадваш.
Препоръчваме ви още:
На какво могат да ни научат татковците
Днес те обичам повече от вчера
Автор: Татко Калоян
Хайде някой да ми обясни защо се празнува първия рожден ден? Защо полудяваме и хабим нерви, за да отпразнуваме рождения ден на едно бебе, което постоянно си лапа краката, удря си главата и изобщо не разбира какво се случва? Трябва да търсим детски клуб, да каним хора, да поръчваме торти, алкохол, мезета и да купуваме празнични костюми, за да стои рожденика с неразбиращ поглед пред едно парче торта, която даже няма да му дадат да изяде цялата! Какъв е смисълът на това?!
Когато изложих горните доводи на Росито и поисках да не празнуваме първия рожден ден на Габриел, тя ме погледна все едно съм й предложил да му направя татуировка на лицето и да му присадим дрелка вместо ръка. Изобщо не искаше и да чува за отменяне на празненството, а организацията на това събитие си коства бая нерви и усилия. Особено в нашето семейство, особено в този момент.
Близнаците са родени на 7.10., но не празнувахме, защото бяха болни. Решихме да отложим докато оздравеят и междувременно да направим лек, козметичен ремонт вкъщи. Такова нещо като "лек, козметичен ремонт" НЯМА! Грохнали и изнервени от къщната реформа, неусетно се озовахме пред първия рожден ден на бебето, който е на 21.11. За два месеца ни се струпаха рождените дни на близнаците, годишнина от сватбата, прощъпулник, рожден ден на бебето и ремонт.
Решихме да комбинираме всичко в един уикенд и да се приключва с празнуването. Близнаците пеят от един месец " Happy birthday" всеки ден и са убедени, че рожден ден се празнува поне шест месеца. Бебето вече подтичва и се опитва играе футбол, но все още не сме му правили прощъпулник. Мен ако ме питате и така ще оживее, но не и според женската част от родата.
Оставяме празнуването в детския клуб за неделя вечерта. Петък започва със семейно събиране вкъщи. Събирайки родителите ни, масата вкъщи започва да се огъва от ядене и пиене. Не разбирам защо тези хора ни мразят! Първо ни дресират, че ядене не се хвърля, после почват да готвят настървено и да се опитват да ни уморят с храна. Няма нужда да ни подканят да ядем, ние вече сме дресирани и най-големият ни ужас е да не отидат пържолите и тортите на боклука. Ояждам се и от зор ми изкачат пъпа, хемороидите и дори далакът ми се подава от задника. Бебето е в стихията си и вършее под масата, а от време на време някой изписква и ние разбираме, че малкият го е ухапал. Много хапе т'ва лапе! Всички викат, че хапе, защото му излизат зъби, но аз не вярвам. Мисля, че му излизат глиги или бивни.
През петнадесет минути си режа парче торта и го изяждам. Ние сме купили една, нашите са купили една и на Росито техните донесоха една. Отделно сме поръчали още три за неделното парти в детския център. Аз съм в захарен амок и между яденето на торта, пия бира и ям пържоли. Мразя се, но така и не мога да си представя да хвърля храна. Лягам си в лошо състояние и се събуждам в още по-лошо. Цяла вечер сънувам как един камион пада от една скала и аз не мога да направя нищо, а товарът му се разпръсква на дъното на пропастта. Пълен е с… познахте, с торти! Продължавам да се притеснявам, че ще остане торта и ще я хвърлим и затова сутринта си мия зъбите с глазура от бисквитената. Гледам и една от трите питки, които тъща ми е донесла е започнала да изсъхва и набивам парчета питка с филе "Елена". Росито ме пита дали ще хапна малко мусака, а аз повръщам парче пастърма през носа, но си го шмръквам обратно. Много мразя да се хаби храна, ама много!
Идва време за прощъпулника и жена ми разкрива нацистката си природа. Хвърчат още питки, вещи, пътечки, а аз си режа ново парче торта. Почваме да спорим какво да сложим пред Габриел. Тенис ракета - много ясно, това дете ще е тенисист, точка!!!; пари - банкер, макар че не ми изглежда да е забавно; фотоапарат - не знам защо го сложихме, но е една от най-скъпите ни оцелели вещи и решихме да я покажем; таблет - може пък да стане "нещо с компютри"; черпак - да станел готвач (абсурд, казах тенисист!!!); клещи - може пък майстор да стане, макар че, знаейки "сръчния" му баща, по-скоро костенурка би родила бойлер; накитници "Nike" - като стане тенисист трябва да има договор с голяма компания; четка за зъби - можел за стане зъболекар; тенис топка - за всеки случай, да не стане грешка и накрая нашата книга, за да знае, че щом тати може да напише книга, значи всичко е възможно.
Търкулваме питката и Габриел хуква след нея, но тя пада и той сяда до нея и я захапва. Никакви увещания и побутвания не могат да го отделят от питката. Късам му голямо парче, което той стисва в ръката си и тръгва към наредените вещи. Аз съм спокоен, понеже тайно сме тренирали една седмица преди това. Хвърлях му тенис топки, а той ми ги носеше обратно. Вярно, беше странно, че ги носи с уста, но важен беше принципът. За мой ужас Росица махна тенис топката, защото я бил познавал и това щяло да предреши избора му. Нямах време да споря, защото устата ми беше пълна с торта. Малкият тръгна, седна до вещите и без да се колебае грабна ракетата (с ръце, слава богу!) и хукна да бие брат си. Ураааааа, Vamoooooos, детето само си избра!!! Когато спре да налага брат си по главата с ракетата, ще му дам топки.
Решаваме да раздадем от тортата и тръгвам по етажите. Неделя е и няма почти никой. С увесен нос излизам да хвърля боклука, но с другата ръка държа парче торта за всеки случай ако видя някой познат. Не виждам никой и го изяждам пред асансьора. Една вена ми се пука, а бъбреците ми започват курсове за преквалификация. Единият мечтае да е мишница, а другия иска да е ухо. Дотътрям се догоре и виждам, че Росито е извадила елхата и смята да я украсява с децата. Това само моята жена може да го измисли. Колкото и да сме затънали, тя все ще намери нещо, с което да ни усложни живота. Ако бяхме на "Титаник" с децата (можеше и изобщо да не стигнем до айсберга) и ни кажат да бягаме към спасителните лодки, по пътя Росито щеше да почне да шие гоблен или да почне да боядисва палубата. Никога не й стигат проблемите и ангажиментите и затова сега реши да сглобяваме елха насред целия хаос. Въздъхнах и си отрязах ново парче торта, преценяйки дали да не разхвърлям малко глазура върху елхата вместо сняг. Изкарахме към три метра гирлянди от устата на децата, украсихме елхата и я сложихме там, където да я виждаме, за да ни напомня една от най-важните семейни истини - ако искаш да запазиш нещо здраво, изкарай го на терасата!
Тръгваме към детския център като в едната си ръка нося Габриел, а в другата... пак торта! Срещам съседа от десния апартамент, който е на възрастта на нашите и той усмихнато ме поздравява! Аз обаче съм набрал на цялото им поколение заради това, че трети ден преяждам и му кресвам:
- На ти торта!
- Ама не ща - вдига ръце.
Да, да и аз като малък не исках, но ядях! Сега и ти ще ядеш и затова почвам да гледам като бургаско БМВ-е, 98-а година и изръмжавам:
- Искаш! За рождения ден на децата е.
- Ама не мога, защото... - започна нещо да шикалкави, но на мене не ми минават тия. От 9-ия до 1-ия етаж изяде две парчета, а аз спрях да гледам стръвнишки. После в колата Росито ми каза, че бил диабетик!
През целия ден ни звъняха семейства, за да ни кажат, че няма да могат да дойдат. На повечето децата им се бяха разболели, едно се беше почерпило с веро и беше в болницата, друго го бяха изгубили, а в едно семейство жената роди. Затова е трудно да се организира детски рожден ден, понеже може да дойдат както 300 човека, така и накрая да сте си сами в детския център. С три торти!!! Поне съседите дойдоха и всички пихме бира с торта, а рожденикът заспа. Нашите съседи не отказват храна и пиене!
Накрая се прибрахме грохнали у дома, а пред асансьора срещнахме две баби от 12-ия етаж. Като ме видяха, че нося торти, се обърнаха и тръгнаха по стълбите! За първи път видях баби да бягат толкова бързо и да стигат по-бързо от асансьора. Явно се бяха виждали със съседа от 9-и десен.
Днес е понеделник и ще закусвам, обядвам и вечерям торта. Поне сутринта ще е шоколадова, на обяд бисквитена, а за вечеря "Орео". От ушите ми май излиза захарен памук! Ако минавате покрай нас, свиркайте да почерпим! Казах, свиркайте, да не се гоним с торти по улиците!
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
- Ама вие като ученици все за ръце се държите – подсмихва се баба, докато налива леблебия в чашите ни – Същи Антон и Ана!
Всеки път изчаква да изпием горчивите си кафета, вади медното джезве и казва:
- Елате сега да ви покажа какво е кафе! Вкусно, здравословно и задължително със захар. А не като оная ваша горчилка.
Подреждаме димящите, ароматни чаши на голямата маса с покривка на слънца, а в средата ѝ слагаме пълни чинии с усмихнати курабии и въздишащи кифлички. Децата дотичват със смях, за да откраднат по една вкуснотия и после пак хукват навън.
- Кои са Антон и Ана? – усмихва се съпругът ми.
- Едни прекрасни хора са те! Едни прекрасни хора! – повтаря унесено баба и очите ѝ потъват в корона от гъсти бръчици. - Двамката все заедно ходеха и станаха като нарицателно. Видим ли някой да не може без другия и така му казваме: „Заедно сте като Антон и Ана!“
Много млади се влюбили един в друг. Все усмихнати вървели и все хванати за ръце. Къщата им, потънала в гъсти, цветни туфи, била на края на града, а до нея – неговото ателие. Лютиер бил Антон. Ваел красивите тела на виолите, нежните извивки на цигулките и гордите осанки на виолончелата. Те проплаквали като бебета в ръцете му – виолата с нежен, почти женски глас, цигулката – звънтяща и бляскава, а челото – топло и мечтателно. Понасяли ги музикантите в ръцете си по света, а Антон започвал следващата си рожба. Взимал парче смърч или явор и започвал да вае тялото. Дървото трябвало да е много сухо за добрата акустика, поне 8-10 години да е съхнало. После следвало дълбаенето, а сетне и специалният лак, направен от естествени смоли и багрила. Нанасял го над 40 пъти върху новородения инструмент, докато го обгърне напълно. Накрая опъвал белите, конски снопове за лъка.
От дома им винаги звучала музика. Ако не се носела от ателието, то Ана пускала любимите си плочи или пеела. В началото на лятото, на близките до къщата им ливади, започвала коситбата. Антон и Ана поздравявали най-ранобудните косачи с бързи и жизнерадостни ритми, в унисон със сръчните им ръце. Към обяд, когато жегата пресушавала и най-големия ентусиазъм, Ана пускала нещо в подходящо адажио и черпела уморените мъже със студена лимонада и черешов пай. Вечер жените им идвали на свой ред с домашно мляко и пресни плодове да благодарят на Ана и да потънат в сладкодумия.
Лесно било да обичаш Ана и Антон. Те самите – въздушни и естествени, никому не дотягали, не се натрапвали и не дотежавали. На всеки празник и повод оставали по два стола за тях – да дойдат, все така хванати за ръце, да се усмихват и да ромолят като бездънен извор, пълен с обич.
Свикнал градът с тях, както се свиква с планината, в чийто скут се били сгушили къщите му. Като че вечно ще са там. Но двамата започнали да пропускат събиранията, косачите нямало кой да дирижира с музика, а Ана се държала странно, когато срещнела приятелките си.
Алцхаймер, казал Антон в магазина, докато купувал топлия и гладък като бебе хляб, чийто аромат носел спомени като стогодишен монах. Едната ръка на Антон била потънала в бялата мекота на хляба, а другата – впита в пръстите на Ана. Тя стояла до него с разсеян поглед, но с все същата си красива усмивка.
Разплакали се приятелите им – как няма да ги познава повече, как няма да продължат гостуванията си, приказките си, как няма да си е същата Ана – красива и сигурна като планината отсреща.
Като ги гледали отдалече – все едно нищо не се е променило. Все така хванати за ръка се разхождали, нещо си говорели, нещо си показвали. Но когато ги приближавали – нещо в погледа на Ана не било същото, а Антон вече не държал ръката ѝ, а я притискал, като че е тялото на най-скъпата цигулка.
Водил я Антон по техните места, по любимите им пътеки, по тучните поляни, та да остане по-дълго при него. Да не се отнася. Да не потъва в нейния си свят. Веднъж разпознала едно старо дърво и възкликнала:
- Откъсни ми круша! Моля те! Както онзи път, когато ми предложи да се оженим.
Как се зарадвал Антон! Как щастливо забило сърцето му, че неговата Ана пак си е тук. Пуснал ръката ѝ, за да хване високия клон с най-сочните, налети плодове. Откъснал няколко, обърнал се да ѝ ги даде, но Ана я нямало. Никъде я нямало. Цял ден я търсили хората из града. Нищо. Чак вечерта някой я зърнал край реката, премръзнала и уплашена. Грабнал я Антон и я отнесъл на ръце вкъщи. Когато се стоплила и заспала, той заключил вратата и отишъл в ателието си. Излязъл чак на сутринта.
Облекли се с Ана, изпили кафето си и тръгнали към магазина да си купят от онзи хляб с бебешка душа и монашески спомени. Над пъстрата ѝ, като гъста, цветна леха, рокля имало тънко, бяло коланче. Плел го Антон цяла нощ от белите снопове за лъковете. Единият му край вързан на панделка на кръста ѝ, а другият - за неговата ръка. Така тръгнали двамата към магазина, а докато вървели от талията ѝ, като от същински лък върху цигулка се носели мелодии.
Проверил Антон дали не е прекалено стегнат този общ техен музикален колан, повдигнал падналия кичур от лицето на любимата си и отвърнал на усмивката ѝ. После със свободната си за първи път от месеци ръка, най-накрая хванал отново ръката на Ана.
Препоръчваме ви още:
Автор: Валентина Вълчева
Тия дни една нова градска мода завзема нови и нови територии, а именно – ремонтите. Нали се сещате? „Хубавоенонееготово” с променлив успех. От време на време е и „хубаво” наистина, от време на време – само „нееготово”. Според възможностите на инвеститорите и майсторите, и най-вече на майсторите.
И понеже изтече информация за значителни по креативност, размер и стойност гафове в различни точки на страната и чужбина (май някакъв мост наскоро падна в Италия, докато го ремонтираха уж профита), когато се зададе „хубавоенонееготово” (разбирайте го „ремонт”) и в библиотеката, ние – библиотекарите – преценихме, че е най-добре да играем на сигурно, т.е. да разчитаме само на гафове собствено производство.
Аз някак си се оказах двойно задължена – веднъж като част от екипа, и втори път като завеждащ отдела, дето ще се ремонтира. Демек… вързана съм отвсякъде.
Плана за ремонта, общо взето, бързо го спретнахме. Има си хас двайсет и шест човека, от които двайсет жени да не можем един ремонт да организираме! Конкретно аз, след приключението, в което се вкарах в личната ми баня преди година-две, се чувствам напълно квалифицирана да планирам успешен ремонт и на Египетските пирамиди, ако се наложи. Колегите също се оказаха с не по-малко натрупан опит в подобни мероприятия.
Сега! Бързо стана ясно, че все пак има известна разлика между това да ремонтираш три квадрата баня и сто и двайсет квадрата бивша партийна заседателна зала, която не е виждала ремонт от шейсет и някоя си година или по-конкретно от построяването си. Но… ние обичаме предизвикателствата! А и нямаме особен избор нали, ако държим да се вместим в някакъв човешки бюджет… Налага се да съкратим разходи по разни пера като „опитни майстори” например.
Като за начало около три години се провеждаше немного активна психическа подготовка. Тоест от време на време се сещахме, че ни чака ремонт, „ама има време, ще го измислим”. Междувременно, за разнообразие, пък и за нещо като генерална репетиция, започнахме основно подреждане в книгохранилището, което ще рече, че като влязох там на 15 март тази пролет, та излязох някъде около 15 октомври. И е подредено само наполовина! Усещате ли с каква болка го казвам това? От мускулната треска е.
Шпакли, такери и други маждрамуняци
И ето, моментът назря достатъчно, за да предприемем стъпка втора – същинското планиране на „хубавоенонееготово” (ремонта де) в локален мащаб. След няколко импровизирани спевки между основните заинтересовани лица настъпи и сюблимния момент. След едно инфарктно представяне на поредната книга пуснахме кепенците за две седмици откъм официални събития.
Поставянето на началото обаче тръгна малко тегаво. Наложи се да обяснявам на двама дърводелци какво точно искаме за една от стените на залата, като през цялото време единият кимаше и ме уверяваше, че „няма проблем, ще стане”, а другият си скубеше брадата (поради липса на коса), драскаше някакви цифри и формули по няколко хвърчащи листове, катереше се по стелажите и парното наоколо с рулетка между зъбите и с неподправен трагизъм въздишаше: „Не, това няма как да се получи просто.”. В резултат, така и не разбрах ще го бъде ли, или не проекта, но пък научих размера на всичките налични стелажи из библиотеката – височина, ширина, дълбочина, брой рафтове… както и предимствата и недостатъците на дървото, ПДЧ-то, метала и още няколко вида материали, от които евентуално биха могли да се изработят стелажи. Информация, която двайсет години по-рано би ми спестила явяването на един поправителен изпит в университета… и на една ликвидация…
Проблем втори: доставката на мокета, с който артистично искахме да покрием част от залата. М-да. В ХХІ-ви век доставката на един топ мокет от друг град се оказа голяма драма.
Междувременно, черпейки ценен опит от преживяното от 15 март до 15 октомври в книгохранилището, а именно прехвърлянето и подреждането на няколко хиляди книги, се заехме с поетапно опразване на терена, предвиден за ремонт. И, както си му е редът, по време на това мероприятие (пре)открихме необятно количество вещи (и няколко книги – признавам си и се покайвам!), които бяха изчезнали в общия (творчески) хаос вероятно някъде около годината на изчезването на Амелия Еърхарт или в най-добрия случай още по време на позиционирането на библиотеката в настоящата сграда, някъде през 1991-1992-ра година. Открихме и вероятната причина досега никой да не се е осмелявал на друг подобен подвиг. Само ще кажа, че напоследък почти постоянно в главата ми звучи онова култово парче на Милена – а „Не`ам нервииии!!!”
Ма дето викат хората – за хубаво е!
То за хубаво, ама… мокетът все така си оставаше проблемен. И накрая, когато вече обмислях да изнудя моя мъж да отскочи от Испания до Видин с ТИР-а, за да ни го докара, защото друг вариант не виждах, някой взе, че се нави. И мокетът пристигна едва ли не като бетонобъркачката от вица – под аплодисменти и всенародна радост – а появата му ме подсети за момента, в който за пръв път след раждането видях синовете си. Нали се сещате? Поглеждаш го, а още ти е пресен-пресен кошмарът… обаче си викаш: „Струваше си!”
Ей тоя Червен Мокет от този миг нататък ще е моя личен символ за силата на човешкия дух! Голяма кахър, голям проблем, докато го домъкнат до Видин! Чак не ти се вярва, че е възможно да се случи в ерата на космическите технологии, когато аха-аха сме на прага да открием дори телепортацията, ама нá! Сигурно Гагарин по-лесно е излетял в Космоса.
И настъпи денят Д! Когато „хубавоенонееготово” трябваше да навлезе в същинската си фаза. Е, дните се оказаха два… в които дни извлякохме останалото от катуна, задръстихме съвсем етажа с инвентар и книги, и успяхме с не много общи усилия да положим Мокета, допълнен с ламиниран паркет. Ама разбира се, че се оказа, че сме объркали някои размери! Да не си помисли някой, че е минало по мед и масло, нали… Но пък с малко въображение и добро чувство за импровизация всичко е поправимо и дори изглежда много арт.
За тези два дни, освен да свършим това, за което се бяхме събрали, успяхме между другото също така да подпалим електрическата инсталация на съседния отдел, да установим, че в неделя следобед няма откъде по спешност да се купят преходни лайсни за ламинат, както и да подредим основно половината наличен фонд на моя отдел след като просто го бяхме нахвърляли по пода на съседната зала. През втората нощ сънувах тематичен кошмар, свързан с авторовите таблици на отдел „Комплектуване и каталози” и въпроса защо Гьоте е класиран на „Г48”, като логиката казва, че трябва да е някъде към „Г98”.
И така, седмица подготовка, влачене на книги, стелажи и други разни мебели навън, търсене на още няколко свободни сантиметра, където да натикаме още нещо, бърсане на прах, лакиране, сглобяване на новата мебелировка… два дни същинско бачкане (разбирайте „още повече влачене”)… последвано от още една седмица връщане на целия катун обратно и привеждането му в годен за ползване вид… През това време около 386 пъти трябваше да крещя след слисани читатели: „Заповядайте! Заповядайте! Работим, разбира се! Минете към втора зала, че тук нали виждате… е строителна площадка…”. Между другото, вероятно спестих поне един протест на управниците ни, обяснявайки на притеснените хора, че не – никой не ни е взел помещенията и няма да се местим.
И така, след труд, който по размерите си вероятно може като нищо да се сравни с този, хвърлен по построяването на поне три от седемте чудеса на света, в събота, 24-и ноември 2018 г., в 13:55 часá положихме финалния (засега) щрих. Последния ден се прибирах към къщи един час. А живея на 15-20 минути от библиотеката.
И пак се сещам за деня след раждането.
Струваше си!!!
Но имам чувството, че ако точно сега някой ми излезе насреща с: „А, работиш в библиотека? Сигурно по цял ден четеш книжки.”, просто ще го закопая някъде под Червения Мокет.
Препоръчваме ви още:
Аз съм от онези глупави жени, които явно не знаят как да подбират партньорите си. Които не забелязват детайлите и не знаят всъщност кои са тези подробности, на които трябва да обръщат внимание, а си мислят, че щом те самите са искрени, добронамерени и обичащи вероятно и партньорът им чувства същото. Но уви! Един ден очилата се пропукват, виждаш грозната и болезнена истина и започваш да връщаш лентата назад. Замисляш се дали един човек, който твърди, че те обича, би постъпвал по този начин?
Бях твърде млада и си мислех, че съм срещнала своята голяма любов. Той бе първият мъж в живота ми. Чувствах сигурност и в онзи момент не осъзнавах, че единственото, което ме тласка към него, е бягството. Бягство от трудното ми детство, защото все още бях дете. Да избягам от реалността, за да се потопя в илюзията за по-добър живот. Това го разбрах в един по-късен етап, но дотогава смятах, че съм срещнала Любовта. Някакво чувство, което сграбчваш с всичка сила и смяташ, че си от онези глупави щастливци, на които им предстоят хубави неща. Правех всичко, както той искаше. ЗАЖИВЯХ ЖИВОТА СИ ПО НЕГОВИЯ НАЧИН. Загърбих себе си, отказах се да продължа образованието си, за да се превърна в добра домакиня, майка... слугиня и робиня и въпреки това бях отблъсквана и пренебрегвана.
Така започва всичко.
После се появи друга по-интересна жена.
Не съм привърженик на връзките, в които партньорите нямат право на лична свобода и винаги и навсякъде се появяват заедно. Затова допуснах своя партньор да има лично пространство. А той го запълваше със забавления.
Когато разбрах за изневярата, си тръгнах. Започнах да излизам с друго момче, като мислех, че това ще ме спаси, но все се връщах назад и правех сравнения. А онзи първият съжаляваше, плачеше и ме чакаше. Пък и толкова категорично и самоуверено отричаше всички обвинения за изневяра въпреки фактите. Накрая реших да се върна.
След няколко месеца разбрах, че съм бременна. Ние имахме 11 години разлика и на него му „беше време“. За мен беше неочаквано, но бременността ми се отразяваше добре. Всъщност не съвсем. Наложи се да живеем с неговите родители, които останаха без работа и се пренесоха при нас - първо временно, а после и за постоянно.
Мъжът ми се радваше, защото сме щели да имаме повече време за нас и да ни помагат, но повече вредяха, отколкото помагаха. С връщането си, майка му като една орлица „пое“ контрола над по-голямата част от домакинството и дори задълженията на двамата мъже, така че се оказахме в позиция, в която мъжът ми засядаше на масата, компютърът или у приятели, а аз гледах детето. Моето либидо спадна, а неговото желание ставаше все по-голямо. Когато получеше отказ, се ядосваше, а аз се чувствах виновна и длъжна да откликвам „на всяко повикване“. В един момент се долавях как мислех постоянно за вечерта и как бих могла да се измъкна, и с какво бих могла да се оправдая, за да не се сърди, да не съм виновна, че другите консумирали връзката си четири, пет пъти в седмицата, а ние два, три пъти в месеца. Но имаше и по-лошо.
Свекърът ми не понасяше детето. Обиждаше го и го гонеше. И със свекърва ми се държеше унизително, понякога й посягаше, като поне в мое присъствие се сдържаше. Той беше модел на подражание за детето. Знаете, че децата много бързо попиват и запомнят лошото. Но търпях. Примирих се с пренебрежението. Примирих се, че единственото задължение на мъжа ми беше да води детето на градина, въпреки че и това му идваше в повече и се оплакваше. Спомням си как веднъж трябваше аз да заведа детето на градина, но някакъв вирус ми се беше лепнал и сутринта не можех да стана от леглото. Излезе така, че се преструвам, сякаш нарочно съм се разболяла. Скара ми се. Беше унизително, чувствах се виновна, че не се чувствам добре.
Приех и свекърите, такива каквито са. Все пак никой не избира родителите си и такива са обстоятелствата, не сме единствените, които живеят с други роднини под един покрив (има и по-зле). И всички грешки така ги оправдавах, че можеше и да е по-зле.
Сякаш имах някакъв идеал в главата си и всеки път, когато той с действията си го обезличаваше, аз просто намирах оправдание и пак заживявах с този идеал.
Но той упорито продължи да руши този идеал. Мачкаше го всеки ден, с малки, скучни битовизми. Не искаше да ме взема от работа, когото се чувствах зле, а това се случваше изключително рядко (обикновено ходя и се прибирам пеша), защото го мързеше да изкара колата от гаража и защото работният ми ден свършва по време, по което той вече е седнал да пие ракия, и така „окъсняваше“, за чашката. Очакваше да се примирявам с ежедневното пиене. Е, какво нали не се напиваше и не ме пребиваше, голяма работа като след края на работния ден се прибира, сипва си ракията, пуска новините, филм, зарязва детето на компютъра, има очаквания от мен и след това заспива. Спрях да обръщам внимание на вечните му подигравки за външния ми вид, стойки, пози, говор, мимики и т.н.
Но чашата все някога прелива. Понякога й трябват 10 години.
Десет години, през които освен да задоволявам чужди капризи, не правех нищо за себе си. Рядко излизах с приятели. Контактите ми бяха силно ограничени. Спомням си как веднъж поисках да ида със сестра ми за ден на море. Не ме пусна, била съм обвързана жена, как така ще излизам сама? Всъщност забравих да спомена, че не съм спирала да работя през тези десет години, освен двете години по майчинство и още веднъж за месец, когато останах без работа, съответно не носех доходи в семейството и бях обвинена, че мързелувам.
А когато вземех заплата, я давах на него, защото казваше, че много харча, така му давах своите пари и после все му исках, ако се налагаше да купувам нещо за вечеря, да платя някоя сметка и все пак да имам някакви два-три лева джобни. За десет години сме ходили три пъти на почивка.
Колко е важно да не бъдем покорни
Исках да уча. Да се развивам. Явих се на изпит и бях приета. Няколко години събирах смелост за това. Но фактът, че в един момент започнах да поставям себе си на първо място, усложни още повече отношенията помежду ни. Започнаха подозрения. Забрани. Ревнуваше ме от приятелКИ. Разговорите ми с тях по телефона в негово присъствие се приемаха като пренебрежение спрямо него. Следеше какви сайтове посещавам. С кого си пиша, кой ми звъни, защо ми звъни, защо си купувам нови дрехи. Неща, които винаги съм правила, започна да ги забелязва чак тогава. Почти ми беше поставено условие да избирам между него и университета, нали там може да срещна някой друг. Появиха се подозрения, че му изневерявам на работното си място. Дори и на площадката, когато водех детето, се чудеше дали нямало някой „хубав татко“ там, че ходим. Карах го да идва с нас, но не искаше да се раздели от чашката и телевизора. Започнаха упреци и натяквания, че съм се правела на „много умна“, понеже вече учех. През почивните си дни (делнични) ходех на лекции. Време, в което детето е на градина, а мъжът ми на работа. И това го дразнеше, защото според него прекарвах твърде дълго време извън вкъщи.
Знаех, че ако пак си тръгна, този път няма да се върна. Твърде дълго си играехме на тръгни си-върни се. Беше ме страх, а и той казваше, че никой друг няма да ме търпи с този характер, че няма къде да ида, ако си тръгна. А и нали имам едно дете вече... няма да се справя сама и ще бъда принудена да се върна пак. Опитваше се да ме стъпче, защото смяташе, че нямам смелост да си тръгна, което в един момент след като се разделихме сам призна, че не го е очаквал. Вмятам, че опитахме и консултации при психолог. Оттам само ми стана ясно, че той няма да се промени.
След поредния скандал казах, че си тръгвам. Събрах си багажа. Той ми помогна. Закара ме до нашите и си тръгна. На следващия ден разбрах, че е вече с друга. Казваше, че е щастлив и „Господ му я бил пратил“. И тук започна интересното. Запознах се с човек, който никога не съм познавала преди, а съм живяла с него десет години. Номерата му бяха все едни и същи, но този път имах възможност да гледам отстрани. Благодарение на новите технологии четях всеки ден какво си пише с въпросната любима и с други хора. Прочетох неща, които не съответстват на реалността и силно ме огорчиха. Няма да разказвам всичко. Ще стане цяла епопея. Беше загрижен за нейното дете и всеки ден питаше за него, виждаха се и и купуваше разни неща, а не се беше обадил нито веднъж да чуе своето собствено и да попита как е.
Веднъж ме обичаше, след пет секунди ме мразеше. Искаше да се съберем, после не. Кълнеше ме. След няколко седмици се раздели с въпросната. Намери друга. После отново. Запознаваше детето с всички тях. Вземаше го само понякога уикендите. Нищо свързано с детето не го интересуваше през другото време. Казваше, че аз съм направила този избор и оттук нататък да се оправям сама и да не го търся за нищо. И така беше. Не му пукаше, когато детето няма кой да го вземе от градина, когато е болно, когато е тъжно, щастливо или каквото и да е. Опитах се да го вразумя да поддържаме някакви приятелски отношения, заради детето и, че то има нужда и от двамата си родители, но беше все тая какво говоря. Всичко се приемаше като упрек. Вижданията ни за бъдещето и за човешките взаимоотношения са твърде различни. От една страна не исках детето да ходи при баща си и да има този пример, от друга не исках да прекъсвам връзката помежду им, а и знаех, че ако го направя един ден аз ще съм виновна. Заплашваше ме, че ще ми вземе детето. Настройваше го против мен. Казваше му, че след рождения си ден сам ще реши къде да живее, което разбира се не беше така. И детето оставаше разочаровано. Объркваше него. Объркваше и мен. Чувствах се съсипана. Объркана. Сама. Изплашена. Глупава. Провалена. Използвана. Унижена. Депресирана. Непълноценна. Исках да умра. Или поне да се затрия някъде. И това продължи твърде дълго. Защото той не спираше да иска да се върна, но действията му показваха друго. Правеше всичко да ме нарани и съсипе, искаше да му се моля, да ме види сломена, в безизходица, но казваше, че ме обича. След една постната снимка във Фейсбук, на която бяхме обща компания, а от едната ми страна беше застанал познат човек от мъжки пол, се стигна до извода, че той е мой интимен партньор и ми се съобщи – той да гледа детето, аз съм дотук! Държеше се налудничаво. Сякаш беше шизофреник. А и след всички противоречия сякаш и аз се чувствах такава. Чувствах се жертва.
Намерих си квартира. Вече минаха две години, откакто не сме заедно. Беше много трудно. И все още е. Той сякаш свикна с мисълта, че няма да се върна и някак поспря с отмъщенията. Нямам мъж до себе си и не искам да имам. Отвратена съм от еднотипното им поведение и от нехайното отношение към родителството на повечето бащи, казвам го и въз основа на наблюдения върху отношенията между приятелки с техните партньори. Открих, че съм свободолюбива и това ми харесва. Дори ме радва мисълта, че когато се върна от работа, не ме чака едно мъжко, безлично тяло в съчетание с битов алкохолизъм.
Знам, че това не е история за побой, а и ние нали „си имахме всичко“, работихме, имахме покрив над главите, имаме дете. Какво ни беше, че се разделихме?
Натрапеното чувство за вина все още ме преследва.
Мисълта, че нещо не ми е наред, че съм дефектна и греша също. Погнусата от това, че съм била използвана. Много пъти бях на крачка да се върна. И тогава се сещах за детето ни, как беше обиждано и гонено от дядо си. Как там се учи на насилие, може би всичко друго бих преглътнала, освен това. И съм сигурна, че много жени са в подобна ситуация, но винаги намират оправдания за грешките и обидите, които им причиняват партньорите, особено ако не са подложени на физическо насилие и омаловажават психическия тормоз. Най-често срещаното оправдание е ЗАРАДИ ДЕЦАТА. Не! Не търпете, заради децата, а заради тях поискайте по-добро бъдеще, отношение, ежедневие, развитие, пример за човешки взаимоотношения. Спокойствие. Изводът е ясен поне за мен – „Счупеното не се лепи“, веднъж стигне ли се до раздяла, не трябва да се връщаме назад. Хората не се променят толкова лесно. Не трябва да се чака. Започне ли една връзка зле, така и ще свърши. Във всяка ситуация човек има избор. Винаги е трудно, но и винаги има изход. Зависи от гледната точка. Или както се казва в „Проницателят“ на Анди Андрюс – „Понякога всичко, от което човек се нуждае, е нова гледна точка“.
Авторката пожела анонимност. Споделяме историята й с вас, защото знаем, че това е историята на десетки, стотици жени - история на търпение, вина, бавно и унизително страдание и примирение.
Насилието не е само физическо. На авторката пожелавам да е щастлива - независимо дали е сама, или в двойка с достоен човек. И да отгледа дете, което вярва, че заслужава да бъде щастливо!
Прочетохте ли
(и вярвате ли в чудеса)
Автор: Клементина Манчева
Няколко Коледи подред (и на всички други празници) си пожелавах едно единствено нещо – Любов. От онази, като в приказките, но без замъците, роклите с кринолин и принца на бял кон. Пожелавах си да срещна Любовта, която може да обича, както обичам аз. И вярвах, че ще ми се случи.
След това за кратък период от време ми се случиха известни турболенции, които предизвикаха пропадане на оптимистичните ми надежди във въздушната яма на „няматакованещокаквототърсиш“ и „осъзнайсевечесиголяма“. Колко много бях пропаднала ще илюстрирам така – като виждах млади и влюбени двойки да си избират детско креватче в Икеа, най-искрено ги съжалявах. Не с онова злобничко: „Ще видите вие какво ще стане след десет години!“, а с: „Горките хора, реве ми се като знам в какво ще се превърне илюзията им за любов.“.
И после, в една майска привечер, насред Еленския балкан се появява едно момче, което ти изпява „Like a stone” и се заканва, че ще те намери, там където си.
И те намира.
Изтърпява те две седмици да му обясняваш, че не искаш никого. Че не вярваш на никого и в нищо. Че трябва да си намери едно добро момиче, с което да е щастлив.
„Вярвай ми. Вярвай в мен“, ти написва.
И се оказва, че това ти стига. За всичко.
Стига ми.
За да повярвам в чудеса, нищо че не е Коледа.
В Любовта, нищо че не пристигна на бял кон.
В себе си.
И в него.
В моето момче.
В момчето с китарата и с усмивката, която рядко слиза от лицето му. Момчето с добрите сини очи, в които никога няма злоба, колкото и да е ядосано. Момчето, което може да спори ожесточено, а след това да признае, че имаш право. Момчето, което никога не се отказва и никога не се отрича от думите си. Момчето, което има своите си моменти на слабост и на несигурност в себе си. Момчето, което невинаги знае по кой път се стига до крайната цел, но винаги знае, че ще стигне до нея. Момчето, което може да ти признае най-страшните си страхове и да се разплаче. Момчето, което не вярва непременно в щастливия край, но вярва в мен.
Вярвайте. В някого. В себе си. Вярвайте в чудеса. Вярвайте в Любовта. И не само по Коледа.
Клементина е една от любимите ми съвременни български художнички. Пожелавам й много вдъхновение, много щастие и любов. Може би сте чели интервюто ни с нея - Художникът е оголен нерв.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
