Автор: Калоян Явашев

Отглеждането на деца е самотно занимание. Социализирането с други индивиди, които нямат подобни проблеми, е трудоемко, а често и непосилно за нас. Когато сте решили все пак да се видите със старите дружки, но сте помъкнали и домочадието, резултатът е, че вие цяла вечер ще гоните домашните си покемони и жално ще гледате масата. Ако случайно се доберете до някоя чиния и успеете да набучите нещо на вилицата, винаги има някой, който ще се опита да ви въвлече в разговор. "Гледа ли Сити и Монако, а? Голям мач, бе! Кво ши каиш?". Ти нищо нямаш за казване, щото така си си натъпкал устата, че само прибелваш очи и мучиш ентусиазирано. "Ще се задавиш, бе. Ууу жена ти не ти ли готви у вас?" е следващият въпрос. Тук започва жена ми да му мучи и да ръкомаха, щото се е добрала до една вратна пържола, ама я е лапнала цялата. Разговорът с нас не върви и всички се чувстват гузни и ни успокояват, че ще ни мине, все едно сме болни. Ама ние знаем, че няма да ни мине, че сме повредени завинаги.

Затова се събираме с други родители и там плуваме в свои води. За наш късмет, във входа има още едни близнаци и заедно със съседския син наброяваме 5 броя бебета. Това осигурява денонощен трафик на памперси, манджи, дрехи, играчки и пияни съпрузи между етажите. Входът е завзет от нашата бебешка групировка и съседите за първи път се сдружават и събират пари да ни купят къща извън града.

Отиването на заведение с 5-те деца е сравнимо с отиването с гладни шимпанзета в плод-зеленчук. Предвид вида и състава ни, всеки собственик започва да се кръсти, ако изберем неговия имот. Когато катунът ни спре пред входа на някое заведение, персоналът дружно хвърля оставки, а шефът минава отзад и със сълзи на очи се готви да драсне клечката на обекта. Ние бодро поздравяваме и убеждаваме всички, че сме за малко и после си тръгваме. Те ни вярват, но почват да се съмняват, когато веднъж добрали се до масата, вадим и разпръскваме играчки, колелета, тротинетки. Другите клиенти усещат, че нещо лошо ще се случи и на мига плащат, никой не чака рестото. В по-далечните краища някои остават, но ни следят постоянно с очи. Най-смелата сервитьорка ни носи меню и разказва на останалите как изглеждаме отблизо. Ето че идва моментът да освободим децата и Апокалипсисът да започне.

След 15-та секунда едното е в кухнята, другото е набарало оливерник и пои сестра си с оцет и олио, четвъртото е в тоалетната, а петото пресича улицата пред заведението. Атаката е бърза и безмилостна, като за момент ни сварва неподготвени. Следва преорганизиране, почистване и сега е време за тактическо надиграване. Обикновено сме 3-ма родители срещу 5-те деца. Другите 3-ма са на масата и почиват. Родителите играем зоново, всеки си следи периметъра и при нужда помага на другите. Ако в заведението има рекламен рафт с 20 бутилки вино, всички го пазим. Естествено, разсейваме се, когато половинките ни, крещейки, ни питат какво ще поръчаме и децата повеждат в резултата. Една жена ни приближава плахо и ни казва, че едно ангелче й е отмъкнало телефона. Предвид фетиша на нашия син към скъпата техника, останалите съседи въздишат облекчено и ме поглеждат със съжаление. Росито плаче без сълзи, защото вече вижда как купуваме нов телефон на собственичката, но аз запазвам присъствие на духа и обещавам, че ще върна ценната вещ. Когато нашият син улови такава скъпоструваща плячка, се оттегля в някое тъмно място, където на спокойствие да я унищожи. Откакто е започнал да вади зъби, постоянно от устата му текат водопади от лиги. Представете си Пришълецът да яде лимон. Зимата ни караха да опесъчаваме след него. Та по тази ясна и хлъзгава следа, го откривам под една маса да дъвче протектора на телефона, а сестра му откраднала една фанта от бара и му я носи да го прокара по-лесно. Подсушаваме и възстановяваме откраднатото, а жена ми пълна с ентусиазъм и оптимизъм обявява смяна.

Наблюдавайки ни как се храним, с основание ще решите, че сме нов биологичен вид, плод на нечий експеримент. Държим се все едно гларус е обладал сурикат и сме се появили ние. Ядем на големи залъци и не дъвчем, а само гълтаме бързо. В същото време си въртим главите във всички посоки с издължени шии, за да следим с поглед случващото се. Приличаме на щрауси в пристъп на паника. На масата отсъстват разговори, само от време на време някой изцвилва кратко и високо, за да обърне внимание на потенциално нещастие. Сервитьорките са убедени, че сме чуждоезична секта и ни оставят поръчките през три маси, щото ги е страх. Ние пък, вече подпийнали, с перверзно удоволствие наблюдаваме как щерката ни и съседската дъщеря се покатерват на една маса, където обядва възрастна двойка. Нашата грабва една наденица от чинията на дядото и след като отгризва едно парче започва да го налага по главата. Той е толкова изненадан, че не усеща как другата му тъпче грах и броколи в ухото. В тоя момент настава суматоха в другия край и отивайки виждам как синът ни си е заклещил главата в декоративната ограда. Барманът се кръсти и се кълне, че според физиката това е невъзможно, но аз знам, че синът ми изобщо не зачита физичните закони. Сега вече всички поемаме охраната на децата и се установява прилично шумна анархия, с елементи на пого. Всеки крещи името на някое дете, гонейки го, но смяната на децата и имената е толкова бърза и честа, че почваме да се бъркаме. Сега вече не се знае кое дете на кого е и, слушайки ни, всички решават, че сме комуна. Изнасяме се с пяна на устите, но доволни. Обещаваме пак да се върнем и погледите на всички замръзват.

Ако сте ни срещали или ни срещнете в бъдеще, не ни се сърдете. Преди и ние бяхме като вас!

Препоръчваме ви още:

Денят с главно "Д" 

Квартален ресторант

14 признака, че имате двегодишно дете

Недоспиването