Автор: Лидия Коева

Толкова ме боли, че искам да крещя. Непрекъснато, докато остана без дъх...

Скоро ще станат три месеца, а все още не мога да проумея как моят голям, силен, умен и здрав мъж издъхна. Как тези два месеца в реанимацията стопиха 60 килограма от прекрасното му, тренирано тяло... Как от този почти двуметров мъж останаха само очите, които до последния момент в съзнание ме гледаха така влюбено...

Знам, че не съм първата загубила любовта на живота си, няма и да съм последната. Но има толкова неща, които не мога да си простя.... че в желанието да подкрепя мечтата му, го оставих да рискува живота си, че не бях лоша, досадна и мрънклива - тогава щеше да ме послуша и щеше да е жив, макар и нещастен. Че не показвах на всички колко го обичам, че прекалено се съобразявахме с това, че ми е началник и работим заедно... А живеехме толкова приказно щастливо...

Влизайки в тази връзка, не в младежка възраст, се бях простила с илюзиите и очакванията. Просто знаех (всъщност и двамата го знаехме за себе си), че трябва да приемам хората такива, каквито са и без да се опитвам да ги променя. И някак си се получи. Така бързо и напълно се приехме един друг (както казва един наш приятел), че заживяхме живот, какъвто и двамата не сме предполагали...

Прекалено мелодраматично ще е да описвам изпълнените ни с любов дни. Само ще кажа, че всяка вечер, заспивайки, мушвах ръката си в неговата, а той винаги ми казваше: „Мишонче, заслужавало си е да те чакам цял живот... никога не съм предполагал, че мога да живея толкова щастливо... “. И всяка сутрин се събуждах така лека и изпълнена със щастие, че чак ме хващаше страх понякога... Явно е имало защо...

Истинският

Забелязвам, че използвам думата щастие изключително често. Но това беше животът ми допреди три месеца - щастие, любов и сигурност. И никога няма да забравя думите на сина ми преди да замине да учи в Англия: „Мам, вече съм спокоен за теб. Ще замина без да те мисля. Не би могла да си намериш по-добър мъж от Хорхе... “ Както и думите на неговия син, който ми каза следното в деня на смъртта на баща си: „Много ми е тежко... не мога да повярвам, знай, че винаги ще бъда до теб - ти си ми като майка. ОБИЧАМ ТЕ!“.

Всъщност, пиша всичко това колкото за себе си, толкова и заради това момче, което избра да живее с баща си и една сравнително непозната жена. Момче, което понякога ме разсмиваше, понякога ядосваше, от което се оплаквах, за което се притеснявах и което стана част от живота ми. За което ме боли като свое и ми липсва точно както моето. А аз просто не знам как да помогна на това почти голямо момче, което сега е при майка си и ще трябва да остане там, докато не навърши 18, когато ще може да решава сам. Повечето ми познати ми казват да го оставя да се оправя сам, както ме „съветваха“ да оставя баща му в болницата и да не се интересувам от него. Все пак не сме били женени и не съм била длъжна всеки ден да ходя на свиждане. Да не говорим за дните, в които беше в кома или просто имаше „лош“ ден... А всъщност нямаше и няма как да оставя нито единия, нито другия, защото любовта не знае граници, нито има срок или лимит...

Мога дълго да разказвам за щастливите дни, които прекарвахме почти непрекъснато заедно, както и за тъжните, изпълнени с толкова болка и сълзи, че не могат да се опишат. Мога и дълго да питам защо това се случи, или защо точно на нас? Не е ли достатъчно да загубиш родител (той беше останал без баща на 15, а аз на 20), за да приключиш със загубите, докато действително не стане време за тях? Защо се оказва, че любовта не е достатъчна да спаси нечий живот? И как да помогна на това мое, но все пак чуждо дете? И как да продължа след всичко това, когато вече нямам сърце, нямам душа, а само обвивка...

Препоръчваме ви още:

Любовта, която не виждаме

Има ли на кого да направиш кафе сутрин?

Една стара, стара история