(и вярвате ли в чудеса)

Автор: Клементина Манчева

Няколко Коледи подред (и на всички други празници) си пожелавах едно единствено нещо – Любов. От онази, като в приказките, но без замъците, роклите с кринолин и принца на бял кон. Пожелавах си да срещна Любовта, която може да обича, както обичам аз. И вярвах, че ще ми се случи.

След това за кратък период от време ми се случиха известни турболенции, които предизвикаха пропадане на оптимистичните ми надежди във въздушната яма на „няматакованещокаквототърсиш“ и „осъзнайсевечесиголяма“. Колко много бях пропаднала ще илюстрирам така – като виждах млади и влюбени двойки да си избират детско креватче в Икеа, най-искрено ги съжалявах. Не с онова злобничко: „Ще видите вие какво ще стане след десет години!“, а с: „Горките хора, реве ми се като знам в какво ще се превърне илюзията им за любов.“.

Имаше един Иван

И после, в една майска привечер, насред Еленския балкан се появява едно момче, което ти изпява „Like a stone” и се заканва, че ще те намери, там където си.

И те намира.

Изтърпява те две седмици да му обясняваш, че не искаш никого. Че не вярваш на никого и в нищо. Че трябва да си намери едно добро момиче, с което да е щастлив.

„Вярвай ми. Вярвай в мен“, ти написва.

И се оказва, че това ти стига. За всичко.

Шапка в тролея

Стига ми.

За да повярвам в чудеса, нищо че не е Коледа.

В Любовта, нищо че не пристигна на бял кон.

В себе си.

И в него.

В моето момче.

В момчето с китарата и с усмивката, която рядко слиза от лицето му. Момчето с добрите сини очи, в които никога няма злоба, колкото и да е ядосано. Момчето, което може да спори ожесточено, а след това да признае, че имаш право. Момчето, което никога не се отказва и никога не се отрича от думите си. Момчето, което има своите си моменти на слабост и на несигурност в себе си. Момчето, което невинаги знае по кой път се стига до крайната цел, но винаги знае, че ще стигне до нея. Момчето, което може да ти признае най-страшните си страхове и да се разплаче. Момчето, което не вярва непременно в щастливия край, но вярва в мен.

Вярвайте. В някого. В себе си. Вярвайте в чудеса. Вярвайте в Любовта. И не само по Коледа.

Клементина е една от любимите ми съвременни български художнички. Пожелавам й много вдъхновение, много щастие и любов. Може би сте чели интервюто ни с нея - Художникът е оголен нерв.

Препоръчваме ви още:

Една стара, стара история

Истинският

Любовта, която не виждаме