Когато родителите ми се разболяха от деменция, изчетох купища материали за това заболяване. Благодаря на десетките приятели от чужбина, които ми пратиха идеи и съвети как се работи при тях с хора с деменция и алцхаймер. Защото се оказа, че в България има медицинско лечение, но няма дневен център, нито платен, нито безплатен, в който да заведете родителите си, не за да се грижат за тях и да ги хранят, а да имат някакви смислени и подходящи занимания. При положение, че 60 процента от възрастните се разболяват от някаква форма на деменция, такива центрове би трябвало да има не само в столицата и големите градове, но навсякъде из страната. Свързах се с хора от сдружение "Алцхаймер", които споделиха, че преди време е имало такъв център в столицата, но са го закрили поради липса на финансиране. Тогава се опитах да намеря някакви групови занимания - арт терапия, йога, гимнастика, но навсякъде е за деца или за здрави хора, били те и възрастни. За болните с деменция и алцхаймер е трудно да поддържат темпото на деца и здрави възрастни и изискват малко по-специално отношение, така че идеята ми се оказа невъзможна. Разбрах, че някак ще трябва да се справям сама, за да им осигуря освен лечението и занимания, които да забавят поне малко този ужасен процес, в който личността се разпада, докато човекът, когото обичате и който ви е отгледал, изчезне съвсем и пред вас застане едно същинско старо бебе, което дори не знае кой се грижи за него.

Първото, което включих като занимание, е слушане на музика, това е лесно и всеки може да го направи. Оцветяването на несложни  картини също се хареса. Друга добра идея са всякакви игри - пъзели и конструктори. Важно е да са подходящи по сложност. Намерих пъзели от 12 части с пейзажи, с които баща ми се справя добре и му е забавно. Майка не прояви интерес, което ме притесни. За хората с това заболяване е много важно да имат дейности, с които да се занимават, като елементарна домакинска работа, достатъчно безопасна за тях, леки ежедневни грижи за дома и личната хигиена, дори и да не могат да се справят сами с това. Веднъж им бях възложила да сгъват дрехи и забелязах, че им е приятно да докосват материите и да ги подреждат. (Не очаквайте чудеса, моите родители например сгъват много старателно всички чорапи един по един, а не по два, както е нормално. Но това няма никакво значение и не ги "поправям", просто им благодаря, за да се чувстват значими, и после оправям каквото трябва). Тогава реших, че трябва да измисля нещо, което да включва занимание с материи, цветове и аранжиране. От статиите, които ми пратиха приятелите в чужбина, вече знаех, че такива има, но тук са недостъпни. А самата аз нямам нужните умения да ги направя сама. Затова потърсих помощ.

Помолих Надя Чавдарова да ми помогне, защото тя е творец с усет към детайла и въображение. А проектът, който предстоеше, имаше доста изисквания. Да не е твърде сложно за работа, но и да има предизвикателство, да включва различни цветове и материи, да има възможност да се работи и без да се следват точни инструкции и в същото време да не изисква твърде богата фантазия. Хората с това заболяване, се объркват, ако задачата, която им се постави, е прекалено сложна и може лесно да се откажат. Затова трябва едновременно да е забавно, да стимулира моториката и умствената дейност, и да не е прекалено трудно. Надя прегърна идеята и подготви три изделия, които са изцяло скроени и лесно могат да се сглобят и ушият от възрастни хора като арт терапия - одеялце тип пачуърк, възглавничка и чанта. Хубавото е, че готовият продукт е много красив и напълно използваем, и им носи голямо удовлетворение. Нататък давам думата на Надя, която ще ви разкаже по-подробно за одеялцето, възглавничката и чантичката, които направихме за родителите ми.

Приех идеята, защото... зная какво е да имаш болен родител. Тежко болен.

Замислих се, какво е да дойде нещо - неочаквано, внезапно и да открадне съзнанието ти. Спомените ти, мисълта ти, теб самия да раздели на парчета. И какво е да трябва да се ориентираш, да живееш в този свят. Свят, за който съзнанието ти вече не е пригодено. Трудно можем да си представим.

А и от другата страна, от страната на близкия, принуден да наблюдава настъпването на необратимото? Това чувство, за съжаление, познавам добре. И то е страшно.

Тази болест е мрак. И точно заради това пожелах да направя нещо, макар и малко.

Надявам се, дори да звучи банално, нещата, които уших - одеялцето, възглавничката и чантата, да се появят като малко светло облаче, като тих полъх на нещо радостно.

Цветовете, мънистата, гъбката, меките, пухкави материи. Да донесат малко топлина.

Докато ги шиех и кроих, си представях, как една ръка ще докосне пухкавото коремче на бухалчето, ще помести мънистата, как ще хареса листата на цветето, ще се зарадва на катеричката. Представях си усмивка, със ситни бръчици и сплетена на кок коса.

Не зная, дали ще е така, но се надявам. Вярвам.

Впоследствие прочетох повече за болестта, и стигнах до извода, че такъв вид занимания, са една от малкото терапевтични възможности при това заболяване. Вярвам, че нещо, създадено с любов, няма да изчезне в пространството. То ще даде плод. Вярвам, че все нещо може да се направи. Докато са живи родителите ни, битката не е загубена. Напротив - спечелена е. Никога не знаем, какво ще ни донесе утре. Може пък и да е хубаво.

С радост бих участвала и в битката на някой друг, бих създала нещо и за неговите болни родители.

Препоръчваме ви още: 

Мъдростта боли

Надя Чавдарова или Мама Пух

Разказът на една дъщеря

7 ноември