Автор: Валентина Вълчева

Тия дни една нова градска мода завзема нови и нови територии, а именно – ремонтите. Нали се сещате? „Хубавоенонееготово” с променлив успех. От време на време е и „хубаво” наистина, от време на време – само „нееготово”. Според възможностите на инвеститорите и майсторите, и най-вече на майсторите.

И понеже изтече информация за значителни по креативност, размер и стойност гафове в различни точки на страната и чужбина (май някакъв мост наскоро падна в Италия, докато го ремонтираха уж профита), когато се зададе „хубавоенонееготово” (разбирайте го „ремонт”) и в библиотеката, ние – библиотекарите – преценихме, че е най-добре да играем на сигурно, т.е. да разчитаме само на гафове собствено производство.

Аз някак си се оказах двойно задължена – веднъж като част от екипа, и втори път като завеждащ отдела, дето ще се ремонтира. Демек… вързана съм отвсякъде.

Плана за ремонта, общо взето, бързо го спретнахме. Има си хас двайсет и шест човека, от които двайсет жени да не можем един ремонт да организираме! Конкретно аз, след приключението, в което се вкарах в личната ми баня преди година-две, се чувствам напълно квалифицирана да планирам успешен ремонт и на Египетските пирамиди, ако се наложи. Колегите също се оказаха с не по-малко натрупан опит в подобни мероприятия.

Сега! Бързо стана ясно, че все пак има известна разлика между това да ремонтираш три квадрата баня и сто и двайсет квадрата бивша партийна заседателна зала, която не е виждала ремонт от шейсет и някоя си година или по-конкретно от построяването си. Но… ние обичаме предизвикателствата! А и нямаме особен избор нали, ако държим да се вместим в някакъв човешки бюджет… Налага се да съкратим разходи по разни пера като „опитни майстори” например.

Като за начало около три години се провеждаше немного активна психическа подготовка. Тоест от време на време се сещахме, че ни чака ремонт, „ама има време, ще го измислим”. Междувременно, за разнообразие, пък и за нещо като генерална репетиция, започнахме основно подреждане в книгохранилището, което ще рече, че като влязох там на 15 март тази пролет, та излязох някъде около 15 октомври. И е подредено само наполовина! Усещате ли с каква болка го казвам това? От мускулната треска е.

Шпакли, такери и други маждрамуняци

И ето, моментът назря достатъчно, за да предприемем стъпка втора – същинското планиране на „хубавоенонееготово” (ремонта де) в локален мащаб. След няколко импровизирани спевки между основните заинтересовани лица настъпи и сюблимния момент. След едно инфарктно представяне на поредната книга пуснахме кепенците за две седмици откъм официални събития.

Поставянето на началото обаче тръгна малко тегаво. Наложи се да обяснявам на двама дърводелци какво точно искаме за една от стените на залата, като през цялото време единият кимаше и ме уверяваше, че „няма проблем, ще стане”, а другият си скубеше брадата (поради липса на коса), драскаше някакви цифри и формули по няколко хвърчащи листове, катереше се по стелажите и парното наоколо с рулетка между зъбите и с неподправен трагизъм въздишаше: „Не, това няма как да се получи просто.”. В резултат, така и не разбрах ще го бъде ли, или не проекта, но пък научих размера на всичките налични стелажи из библиотеката – височина, ширина, дълбочина, брой рафтове… както и предимствата и недостатъците на дървото, ПДЧ-то, метала и още няколко вида материали, от които евентуално биха могли да се изработят стелажи. Информация, която двайсет години по-рано би ми спестила явяването на един поправителен изпит в университета… и на една ликвидация…

Проблем втори: доставката на мокета, с който артистично искахме да покрием част от залата. М-да. В ХХІ-ви век доставката на един топ мокет от друг град се оказа голяма драма.

Междувременно, черпейки ценен опит от преживяното от 15 март до 15 октомври в книгохранилището, а именно прехвърлянето и подреждането на няколко хиляди книги, се заехме с поетапно опразване на терена, предвиден за ремонт. И, както си му е редът, по време на това мероприятие (пре)открихме необятно количество вещи (и няколко книги – признавам си и се покайвам!), които бяха изчезнали в общия (творчески) хаос вероятно някъде около годината на изчезването на Амелия Еърхарт или в най-добрия случай още по време на позиционирането на библиотеката в настоящата сграда, някъде през 1991-1992-ра година. Открихме и вероятната причина досега никой да не се е осмелявал на друг подобен подвиг. Само ще кажа, че напоследък почти постоянно в главата ми звучи онова култово парче на Милена – а „Не`ам нервииии!!!”

Ма дето викат хората – за хубаво е!

То за хубаво, ама… мокетът все така си оставаше проблемен. И накрая, когато вече обмислях да изнудя моя мъж да отскочи от Испания до Видин с ТИР-а, за да ни го докара, защото друг вариант не виждах, някой взе, че се нави. И мокетът пристигна едва ли не като бетонобъркачката от вица – под аплодисменти и всенародна радост – а появата му ме подсети за момента, в който за пръв път след раждането видях синовете си. Нали се сещате? Поглеждаш го, а още ти е пресен-пресен кошмарът… обаче си викаш: „Струваше си!”

Ей тоя Червен Мокет от този миг нататък ще е моя личен символ за силата на човешкия дух! Голяма кахър, голям проблем, докато го домъкнат до Видин! Чак не ти се вярва, че е възможно да се случи в ерата на космическите технологии, когато аха-аха сме на прага да открием дори телепортацията, ама нá! Сигурно Гагарин по-лесно е излетял в Космоса.

И настъпи денят Д! Когато „хубавоенонееготово” трябваше да навлезе в същинската си фаза. Е, дните се оказаха два… в които дни извлякохме останалото от катуна, задръстихме съвсем етажа с инвентар и книги, и успяхме с не много общи усилия да положим Мокета, допълнен с ламиниран паркет. Ама разбира се, че се оказа, че сме объркали някои размери! Да не си помисли някой, че е минало по мед и масло, нали… Но пък с малко въображение и добро чувство за импровизация всичко е поправимо и дори изглежда много арт.

Библиотеките

За тези два дни, освен да свършим това, за което се бяхме събрали, успяхме между другото също така да подпалим електрическата инсталация на съседния отдел, да установим, че в неделя следобед няма откъде по спешност да се купят преходни лайсни за ламинат, както и да подредим основно половината наличен фонд на моя отдел след като просто го бяхме нахвърляли по пода на съседната зала. През втората нощ сънувах тематичен кошмар, свързан с авторовите таблици на отдел „Комплектуване и каталози” и въпроса защо Гьоте е класиран на „Г48”, като логиката казва, че трябва да е някъде към „Г98”.

И така, седмица подготовка, влачене на книги, стелажи и други разни мебели навън, търсене на още няколко свободни сантиметра, където да натикаме още нещо, бърсане на прах, лакиране, сглобяване на новата мебелировка… два дни същинско бачкане (разбирайте „още повече влачене”)… последвано от още една седмица връщане на целия катун обратно и привеждането му в годен за ползване вид… През това време около 386 пъти трябваше да крещя след слисани читатели: „Заповядайте! Заповядайте! Работим, разбира се! Минете към втора зала, че тук нали виждате… е строителна площадка…”. Между другото, вероятно спестих поне един протест на управниците ни, обяснявайки на притеснените хора, че не – никой не ни е взел помещенията и няма да се местим.

И така, след труд, който по размерите си вероятно може като нищо да се сравни с този, хвърлен по построяването на поне три от седемте чудеса на света, в събота, 24-и ноември 2018 г., в 13:55 часá положихме финалния (засега) щрих. Последния ден се прибирах към къщи един час. А живея на 15-20 минути от библиотеката.

И пак се сещам за деня след раждането.

Струваше си!!!

Но имам чувството, че ако точно сега някой ми излезе насреща с: „А, работиш в библиотека? Сигурно по цял ден четеш книжки.”, просто ще го закопая някъде под Червения Мокет.

Препоръчваме ви още:

Хлебарки, будисти и бомби

Ремонт ли? Само през трупа ми!

Ти да видиш ремонт и красота!