Автор: Ина Зарева

- Ама вие като ученици все за ръце се държите – подсмихва се баба, докато налива леблебия в чашите ни – Същи Антон и Ана!

Всеки път изчаква да изпием горчивите си кафета, вади медното джезве и казва:

- Елате сега да ви покажа какво е кафе! Вкусно, здравословно и задължително със захар. А не като оная ваша горчилка.

Подреждаме димящите, ароматни чаши на голямата маса с покривка на слънца, а в средата ѝ слагаме пълни чинии с усмихнати курабии и въздишащи кифлички. Децата дотичват със смях, за да откраднат по една вкуснотия и после пак хукват навън.

- Кои са Антон и Ана? – усмихва се съпругът ми.

- Едни прекрасни хора са те! Едни прекрасни хора! – повтаря унесено баба и очите ѝ потъват в корона от гъсти бръчици. - Двамката все заедно ходеха и станаха като нарицателно. Видим ли някой да не може без другия и така му казваме: „Заедно сте като Антон и Ана!“

Много млади се влюбили един в друг. Все усмихнати вървели и все хванати за ръце. Къщата им, потънала в гъсти, цветни туфи, била на края на града, а до нея – неговото ателие. Лютиер бил Антон. Ваел красивите тела на виолите, нежните извивки на цигулките и гордите осанки на виолончелата. Те проплаквали като бебета в ръцете му – виолата с нежен, почти женски глас, цигулката – звънтяща и бляскава, а челото – топло и мечтателно. Понасяли ги музикантите в ръцете си по света, а Антон започвал следващата си рожба. Взимал парче смърч или явор и започвал да вае тялото. Дървото трябвало да е много сухо за добрата акустика, поне 8-10 години да е съхнало. После следвало дълбаенето, а сетне и специалният лак, направен от естествени смоли и багрила. Нанасял го над 40 пъти върху новородения инструмент, докато го обгърне напълно. Накрая опъвал белите, конски снопове за лъка.

От дома им винаги звучала музика. Ако не се носела от ателието, то Ана пускала любимите си плочи или пеела. В началото на лятото, на близките до къщата им ливади, започвала коситбата. Антон и Ана поздравявали най-ранобудните косачи с бързи и жизнерадостни ритми, в унисон със сръчните им ръце. Към обяд, когато жегата пресушавала и най-големия ентусиазъм, Ана пускала нещо в подходящо адажио и черпела уморените мъже със студена лимонада и черешов пай. Вечер жените им идвали на свой ред с домашно мляко и пресни плодове да благодарят на Ана и да потънат в сладкодумия.

Лесно било да обичаш Ана и Антон. Те самите – въздушни и естествени, никому не дотягали, не се натрапвали и не дотежавали. На всеки празник и повод оставали по два стола за тях – да дойдат, все така хванати за ръце, да се усмихват и да ромолят като бездънен извор, пълен с обич.

Една стара, стара история 

Свикнал градът с тях, както се свиква с планината, в чийто скут се били сгушили къщите му. Като че вечно ще са там. Но двамата започнали да пропускат събиранията, косачите нямало кой да дирижира с музика, а Ана се държала странно, когато срещнела приятелките си.

Алцхаймер, казал Антон в магазина, докато купувал топлия и гладък като бебе хляб, чийто аромат носел спомени като стогодишен монах. Едната ръка на Антон била потънала в бялата мекота на хляба, а другата – впита в пръстите на Ана. Тя стояла до него с разсеян поглед, но с все същата си красива усмивка.

Разплакали се приятелите им – как няма да ги познава повече, как няма да продължат гостуванията си, приказките си, как няма да си е същата Ана – красива и сигурна като планината отсреща.

Като ги гледали отдалече – все едно нищо не се е променило. Все така хванати за ръка се разхождали, нещо си говорели, нещо си показвали. Но когато ги приближавали – нещо в погледа на Ана не било същото, а Антон вече не държал ръката ѝ, а я притискал, като че е тялото на най-скъпата цигулка.

Водил я Антон по техните места, по любимите им пътеки, по тучните поляни, та да остане по-дълго при него. Да не се отнася. Да не потъва в нейния си свят. Веднъж разпознала едно старо дърво и възкликнала:

- Откъсни ми круша! Моля те! Както онзи път, когато ми предложи да се оженим.

Константин и Елена

Как се зарадвал Антон! Как щастливо забило сърцето му, че неговата Ана пак си е тук. Пуснал ръката ѝ, за да хване високия клон с най-сочните, налети плодове. Откъснал няколко, обърнал се да ѝ ги даде, но Ана я нямало. Никъде я нямало. Цял ден я търсили хората из града. Нищо. Чак вечерта някой я зърнал край реката, премръзнала и уплашена. Грабнал я Антон и я отнесъл на ръце вкъщи. Когато се стоплила и заспала, той заключил вратата и отишъл в ателието си. Излязъл чак на сутринта.

Облекли се с Ана, изпили кафето си и тръгнали към магазина да си купят от онзи хляб с бебешка душа и монашески спомени. Над пъстрата ѝ, като гъста, цветна леха, рокля имало тънко, бяло коланче. Плел го Антон цяла нощ от белите снопове за лъковете. Единият му край вързан на панделка на кръста ѝ, а другият - за неговата ръка. Така тръгнали двамата към магазина, а докато вървели от талията ѝ, като от същински лък върху цигулка се носели мелодии.

Проверил Антон дали не е прекалено стегнат този общ техен музикален колан, повдигнал падналия кичур от лицето на любимата си и отвърнал на усмивката ѝ. После със свободната си за първи път от месеци ръка, най-накрая хванал отново ръката на Ана.

Препоръчваме ви още:

Защо не разбрах по-рано?

Разказът на една дъщеря

За нашите стари деца