Авторът на това писмо е баща, който отглежда дъщеря си със специални методи. Силно напомня на герой от филм по сценарий на Николай Хайтов. Дано неговата история завърши с хепиенд.

Цял живот са ми казвали, че момчетата не плачат. Мислех си, че това е много несправедливо. Откъде-накъде? А ако ме боли и много ми се плаче?
Когато се роди дъщеря ми, реших да възстановя справедливостта. Беше на година и половина, когато й казах най-важното: „Момичетата не плачат.“

Винаги ме е вбесявала ситуацията, в която малкото дете пада и към него веднага се втурват всички наоколо - мама и татко, баба и дядо, съседите, дори случайни минувачи. Утешаване, милване, целуване и… още по-силен рев. Това е грешка. Възрастните се държат с децата си като с кокошка-носачка. На децата това им харесва. Разбираемо е. И затова при всяка възможност плачат и получават внимание. Не исках да ставам обект на подобни манипулации, затова когато дъщеря ми проходи и започна да опознава околния свят, измислих израза „момичетата не плачат“. До третата година й казвах това при всеки удобен случай.

Щом малкият човек започне да се вре навсякъде и се откъсва от ръката на родителя си, отговорността вече си е негова. Сам си се ударил – сам си си виновен и няма защо да плачеш. Наврял си се в шкафа за бонбони и върху теб е паднало нещо – няма място за сълзи, това не е трагедия.

Когато родителите са най-големият враг на децата си

Когато се роди тази фраза, дъщеря ми правеше първите си стъпки, на пътя й се изпречваха бордюри, дървета, малко по-късно се научи да кара тротинетка и велосипед. Когато се затрудняваше сериозно й помагах. Но ако просто паднеше и се удареше отивах до нея и казвах: „Момичетата не плачат.“ После обръщах всичко на шега – не трябва да се разбива шкафа с глава, той ни е нужен за други цели. Отклонявах вниманието й. Или: „Я, погледни! А хладилникът няма синина.“ Тя отиваше на място и проверяваше. Премествах фокуса от неприятната случка към обмисляне на последствията.

Всъщност винаги съм й казвал, че момичетата не плачат. Дори и при сериозни случаи. Мажа раните й с йод, превързвам я, но… момичетата не плачат. Резултатът беше, че този малък човек, който всъщност е момиченце и има право да плаче, започна да се държи храбро. Занимавах се с нея по три часа на ден, защото работех наблизо, прибирах се вкъщи в 7 вечерта и до лека нощ времето беше наше. Всички знаят как се чувства майката в първите години от живота на детето. Затова се стараех да помагам, водех детето ни на детска градина.

На някои им се струваше смешно. В детската градина възприемат таткото, като случайно попаднало там същество, от което не можеш да получиш адекватна информация. Идва например медицинската сестра: „Ето ви една бележка, трябва да се нанесат ръста и теглото на детето при раждането, дайте на жена си да ги попълни и в сряда ми я донесете.“ Казвам: „Защо? Мога веднага да ви ги кажа.“ Тя ме гледа с недоверие един вид – „наистина ли ги знаете или ще си ги измислите в момента“. Изстрелвам: „4560 грама, 53 см“. Тя хвърля химикала на масата и отговаря: „Така си и знаех. Вие добре ли сте? Знаете ли какво е да родиш дете 4 кг?“ После се наложи да доказвам, че нищо не съм объркал.

На мен ми е интересно с децата. Детето е нещо много хубаво, това е едно благодарно и отзивчиво същество. Занимавах се с дъщеря си не по принуда, а от любов. И не е имало нищо такова – тя едва е отворила очи сутрин, а аз да подскачам: „Не плачи!“ Казвах й го само, когато беше нужно. Не е била лишена от любов и внимание.

Супербебетата не плачат

Три истории с момичето, което не плаче

Първа история. Детската градина

Веднъж дъщеря ми сама откри потвърждение на думите, че момичетата не плачат. Беше на 2,5 години и току-що беше тръгнала на детска градина. Там децата много често плачеха за майките си, когато ги оставяха сутрин. При това всички момченца поголовно, а момиченцата – не. Водя детето в градината, обувам му пантофките, целувам го по челото и се разделяме. До мен майка с момченце, на което очите му се пълнят. Тя се кани да тръгва, то започва да реве. За дъщеря ми ситуацията е непонятна. Гледа ме и казва: „Момчета, какво да ги правиш. Все реват.“ Отговарям й: „Да, само момичетата не плачат.“ Тя продължава: „Сигурно е гладен.“ Свива рамене и влиза в групата си. За първи път тогава видях ефекта от думите, които внушавах на детето си.

Втора история. Тротинетката

Веднъж дъщеря ми караше тротинетката си на едно хълмисто място, набра скорост и аз изоостанах 30-40 метра след нея. Не знам в камък ли се препъна или в друга неравност, но излетя като куршум. Падна по корем, ударът беше силен. Когато стигнах до нея, очите й бяха пълни със сълзи. Истински сълзи, но без да издаде звук. Тялото й плачеше, но тя, стиснала зъби, каза: „Тате, всичко е наред. Не ме боли.“ А бяха издрани коленете и ръцете й, дори дънките й след това изхвърлихме, защото не ставаха за нищо. В този случай фразата за момичетата, които не плачат, не звучеше като че ли процесът на инсталиране на програмата в мозъка е приключил. Просто за пореден път се убедих, че това работи.

Трета история. Приятелите

Не всички разбират моята позиция. Наши приятели имат син, две седмици по-малък от дъщеря ми. Ситуацията при тях е точно обратната. Много грижовна, любвеобилна майка. И активно дете, което скача, пада, чупи, боде се и… плаче. Те се отнасят към сълзите му със съчувствие, а мен обвиняват, че възпитавам детето си по спартански. Едва ли не съм го лишил от детство, то има нужда да си поплаче, да се сгуши в родителя си и да се нареве. Наричат ме бездушен и безсърдечен диктатор. Мисля, че просто ми завиждат.

Сега дъщеря ми е на 10 години и все още си подхвърляме, че момичетата не плачат. Спускаме се в пещери, случвало се е да пореже крака си до кръв, но не плаче. Идеята, че момичетата не плачат, вече е трайно в съзнанието й. Не ми се налага да мисля дали нещо, което се е случило, е истински проблем или не. Ако видя сълзи в очите й, значи е сериозно. С другите деца е трудно - не можеш да разбереш дали плачат, защото търсят внимание, или имат сериозен проблем.

Давам си сметка обаче, че съм я лишил от главното й оръжие за управление на мъжете. Не зная как ще се отрази това на връзките й в бъдеще. Надявам се да се справи.

37 "вредни" съвети за татковци

Коментарът на психолога

Възрастният човек, бащата, се подразнил, че с дъщеря му, на 1,5 години, се отнасят като с кокошка-носачка и й забранил да плаче. Тя може да плаче, а аз не? Непоносимо е да гледа човек как тя манипулира възрастните. А най-неприятното е, че майка й тича при всеки неин вопъл и не ми обръща внимание. На МЕН!

Той пише, че лишава дъщеря си от шанса да управлява мъжете в живота си в бъдеще. Явно не му допада, че някой го управлява със сълзи и му вменява чувство за вина. Кой? Мама? Очевидно не може да се справи с някого и затова е решил да възпита дъщеря си така, че никога да не попадне под нейна власт. Тоест цялата тази история не е за любовта, а за властта. Кой кого управлява – това е въпросът.

Бруталният ни супергерой обяснява мотивите си поне два пъти:

„на мен ми забраняваха да плача, а защо на нея не“

„не искам тя да ме манипулира“

С други думи малкото момиченце е сериозна конкуренция за мястото му в семейството. Като че ли е негова сестра, която е отнела любовта и вниманието на по-възрастните. Навярно, като малък, той също е бил обект на присмех и подценяване. Пораснал е физически, но вътрешно е останал максимум тийнейджър, ревнив и неуверен.

Бих разбрала, навярно, ако човекът казваше: „Непоносимо е да виждам сълзите й, да чувствам собственото си безсилие, не знам как да я успокоя, затова й забранявам да плаче.“ Това би било почти честно. Макар да познавам много млади бащи, които реагират по друг начин: „Непоносимо е да виждам сълзите й, затова веднага я гушвам, успокоявам я, обещавам да й дам каквото иска, макар че жена ми казва, че ме манипулира.“ Триста пъти по-добре е да те манипулира! Това е нормална реакция на всеки възрастен човек, когато види сълзи в очите на дете. Неотдавна видях как едни млад татко, люлее на ръце чуждо шестмесечно момиченце (беше отишъл на гости), защото на малкото му е „много самотно в креватчето“. Носеше го и му говореше нежно. Когато му говориш – детето се успокоява.

Авторът на писмото учи дъщеря си при никакви обстоятелства да не разчита на баща си. Сълзите й напират в очите, но тя не смее да издаде звук, за да не го разочарова. Като че ли я подготвя за спецчасти, които ще правят десант в тила на противника. Да игнорира чувствата си, физическото си състояние, болката, емоционалните си потребности? Защо е нужно това? За да не устройва истерии на баща си? За да не се отдръпне от нея с думите: „Ревла, няма да излизам вече с теб! Излагаш ме!“ А какво ще прави този татко, ако един ден дъщеря му каже: „Тате, чувствам се зле, не ми се живее.“ Всичко води натам – невъзможността да се отърсиш от едни емоции, а да оставиш други. Често те вървят в комплект. Ако се опитваш да изключиш неприятните преживявания (болка, мъка, обида), радостта, удоволствието, ентусиазмът също ще изчезнат.

Малкият оловен войник изгаря в огъня. Някой да напомни това на този татко. Може да му помогне да се разплаче пръв.

Препоръчваме ви още:

Светът на бащите

Мъжът и дъщеря му

Момичето на тати