Автор: Мая Цанева

В някоя от дебелите книги за родителството пише, че за децата до 3 години понятията „сега“, „след 5 минути“ или „утре“ са напълно относителни. Тоест всичко е или „СЕГАААА“ или „никога“. Условията за криза са налице, без да ги създаваме.

От скромния ми опит на майка с 5-годишно дете подозирам, че положението след това не се подобрява, а се влошава. Хлапетата придобиват магическата способност да превърнат 5 минути в многочасово изпитание за търпението ни или така да забавят хода на секундарника, че накрая и ние да забравим накъде или защо сме се запътили. Има едни 15 минути всеки ден, които завинаги са в онази полумагическа разтеглена времева плоскост на нощта срещу Прасоколеда.

И така, 15-те най-дълги минути в живота ми всеки ден, са тези между 8 и 8,15 часа сутринта и между 21 и 21,15 часа вечерта.

Всяка сутрин Митко се облича за градина, щом чуе, че съм излязла от банята. Тогава баща му го гледа и от време на време от хола се чува: „Облечи се, защото ще извикам майка ти. Ще ти спре филма, нали знаеш?“ - или - „Къде ти е потникът? А това отпред или отзад е?“. След около 5-10 минути аз също съм облечена и… така започват 15-те дълги минути.

- Митко, готова съм, избери си играчка, тръгваме след 5 минути.

Мълчание. Повтарям, 3,4 пъти... кой ги брои всъщност. Поглеждам и виждам как той... рисува вдъхновено. Ако не беше 8 сутринта, бих се усмихнала щастлива, окрилена от таланта на детето ми, но е... 8 сутринта, а според програмата за първа предучилищна група, първата „ситуация“ е след 20 минути.

- Мамо, трябва да довърша робота! Всички ще ми се смеят, ако нямам!

- Сега ли се сети... Приключвай и тръгваме!

- 5 минути! – и ми пуска усмивка трепач, която би трябвало да ме разтопи, но е... 8,05 сутринта.

Малкият човек и светът наоколо

След 5 минути аз вече съм напълно облечена и дори гримирана, с лаптоп, чанта и раница на Батман на гърба.

- Идвай, закъснявам! И ти също!

- Чакай да си намеря Маккуина... Няма го, ти си ми го изгубила! - и ме поглежда полуобвинително-жалостиво и а-ха да се разплаче.

- Остави колата! Тръгваме! – просъсквам аз.

- Защо само ти си да си шефка?! Аз ще съм шеф!

Баща му, като най-благоразумен между нас, и котката, като най-големия непукист в семейството, избягват да се намесват в тази сценка, докато аз не зазвуча като Смигъл от „Властелинът на пръстените“. Тогава бащата избутва сина си в коридора с мърморене, че всяка сутрин му опъваме нервите. Вярвам му, а хлапето не може да устои на любимия си татко, камо ли да го ядоса, защото кой друг да му съчувства.

Идва деликатният момент детето да си избере обувки. Явно е наследило от баба си придирчивостта към обувките си и всяка сутрин оглежда трите си чифта есенно-зимни обувки задълбочено както че ли е модна полиция.

- Искам кецовете!

- Навън вали, сложи си ботите! Сложи нещо!

- А защо не маратонките?

- Обувай се! - обажда се отново Смигъл.

Тъй като познава историята, хлапето се обува бързо, после аз му нахлузвам яке, шапка и т. н. и в нервен галоп тръгваме за градина. Мъжът ми се провиква от вратата ни: „Обичам ви! До довечера!“, а после, кълна се, че го чувам, казва: „Най-после тръгнаха.“

Щастието да имаш дете с характер

Вкъщи 21 часа е вълшебният час, в който всички се запътваме към леглата, а кой кога ще си легне, е друг въпрос. Установихме, че немските детски канали изпращат добрите хлапета с песен за „лека нощ“ точно в 9 часа и се почувствахме много добре, някак си по-успешни родители. Но при нас нещата не вървят така гладко както при примерните семейства от рекламите.

Около 20:50 часа вече върви първо предупреждение, че скоро идва време за баня и... (дълга прозявка) сън. Пет минути по-късно синът ми изведнъж изпитва прилив на енергия, натрупана в 2 часа уж тихи игри, вечеря, детско филмче и гушкане. И точно в този момент трябва да покаже как се прави мост, да решава задачи, да се учи на бейзбол… или каквото друго се сети. Котката, която е най-големият привърженик на строгия вечерен час, го гледа лошо и... първа си ляга.

Но Митко, общо взето, е готов да надиграе всеки на гол покер, защото не дава нито една част от облеклото си без бой и винаги е готов да блъфира. Призивът „Съблечи се, за да се къпеш!“ става натрапчив като коледен хит на Марая Кери през декември. Все пак след като вижда, че няма кого да надлъже на карти, синът ми решава да се съблича, но дънките му все не излизат лесно, пуловерът му засича на главата, или... “Мамо, виж, тук имам синка!“. Следва волейбол с дрехи с баща му, докато аз не прекратя гейма.

Всъщност, като повечето Деви, той обича реда и заплахата да го оставя без баня действа в 70% от случаите, затова забързва, точно преди Смигъл моментът да настъпи. В другите 30% му припомням факта, че баща му заспива бързо тоест, ако се забави полягването, няма да има приказка. Така че, колкото по-бързо се изкъпе и си легне, толкова повече екстри ще има преди сън.

И така, 15 минути по-късно – поне 30 в моето съзнание или според часовника, все пак ние се къпем!

След това, колкото и да е часът, времето е мое – мога да си го разтягам като дъвка или като дядо Прас – тик-так.

Препоръчваме ви още:

Преди няколко седмици синът ми каза...

На какво ме учат децата

Бях прекрасен родител, докато не се родиха децата ми

Няма по-забавно четиво от детските писма до Дядо Коледа. Всеки от нас е писал, чел и изпълнявал желанията в тези писма. Има обаче и такива, които дори Дядо Коледа не може да изпълни. Подбрахме няколко забавни разказа на родители за този важен момент от подготовката за празниците.

Синът ми пише писмо до Дядо Коледа. До него в креслото си почива свекървата.

Той:

- Бабо, ти ще пишеш ли писмо на Дядо Коледа?

- Не.

- Защо?

- Ами нищо не ми е нужно.

- И нова лопата ли не искаш?

Баба му е страстна градинарка:

- Е, лопата може и да ми трябва.

На другия ден откриваме писмо, написано от грижовния внук: „Скъпи Дядо Коледа, казвам се Лидка, на 60 години съм. Подари ми, моля те, нова лопата за Коледа.“

***

Говорим си със сина ми:

- Трябва да напишем писмо на Дядо Коледа, диктувай ми. – казвам аз.

- Добре, пиши: „Скъпи Дядо Коледа, искам хеликоптер с дистанционно.“

- Хм, трябва да му дадем някакъв резервен вариант, ако му свършат хеликоптерите?

- Мамо, ти пък. Той е вълшебник!

- И все пак…

- Добре, добре, пиши, ако няма хеликоптери, тогава сурикат в клетка.

Ало? Обажда се Дядо Коледа!

В навечерието на Коледа дядото на сина ми (4 г.) му купува играчката, която отдавна иска. Детето не е на себе си от щастие:

- Еха, вече няма нужда да пиша писмо на Дядо Коледа!

***

Дъщеря ми (6 г.):

- Такааа, написахме писмото до Дядо Коледа, сега да решим какво ще ми подарят тате, баба, дядо, леля, чичо и, разбира се, ти, любима мамо!

***

Преди Коледа дълго и упорито уговарям детето да напише писмо на Дядо Коледа. Казвам:

- Ако не напишеш писмо, няма да получиш подаръци.

Две седмици преди Коледа синът ми казва:

- Мамо, не искам да пиша никакво писмо, имам си достатъчно играчки, стигат ми.

***

Преди години аз и по-малката ми сестра пишем писмо до Дядо Коледа. В него разказваме, че цяла година сме ходили на детска градина без да плачем, не сме се карали, изяждали сме си супата, изпивали сме си млякото… В края на писмото го молим да ни подари живо пони (което ще живее на балкона, проверили сме, има място). Даваме писмото на мама и чакаме.

На следващия ден тя ни носи отговор: нашето писмо, в което с червен химикал са поправени всички грешки. Накрая Дядо Коледа пише, че на деца, които още не са се научили да пишат добре, такива подаръци не се подаряват.

Деца пишат на Дядо Коледа

Дъщеря ми (5 г.) пише писмо на Дядо Коледа: „Здравей, Дядо Коледа! Моля те донеси ми кукла Уинкс, бинокъл и конче Фили. Благодаря ти. Кира.“

Казвам:

- Дай да го пусна.

Чета, но не знам какво е това конче Фили. Все пак аз ще го търся по магазините. Питам:

- Кира, какво е това конче?

Тя ме гледа с недоумение, как изобщо мога да питам:

- Мамо, не гледаш ли телевизия?

После въздъхва тежко, трудно е с нас, възрастните…

- Надявам се, че поне Дядо Коледа знае!

***

- Мамо, аз ще видя ли Дядо Коледа?

- Не, той оставя подаръците през нощта, докато всички спят.

- Колко ще се изненада, когато му пиша: „Дядо Коледа, не ми носи подаръци, ела да се видим.“

***

В магазин за детски играчки е поставена кутия с писма за Дядо Коледа. Пристига момченце на около 10 години, с раницата, явно идва от училище и казва:

- Да видим сега…

Слага писмо в кутията и си тръгва. Малко преди да затворят магазина връхлита един забързан татко и пита:

- Къде събирате писмата до Дядо Коледа?

Оказва се, че като се прибрал, синът му казал:

- Да видим сега има ли Дядо Коледа, или не. Аз му пуснах писмото.

Бащата внимателно го разпитва къде е пуснал писмото и хуква към магазина. Продавачките отварят кутията, намират писмото и го дават на таткото. Той чете: „Скъпи Дядо Коледа, много искам Монсуно, козметика за мама и портфейл за татко.“

- Какво е това Монсуно? Имате ли такова при вас?

- Имаме.

- Дайте ми едно!

Бащата плаща и въздъхва:

- А на мен за какво ми е портфейл? Ще се наложи да си купя…

***

Дъщеря ми (8 г.) се скарва с по-големия си брат (13 г.). След около час влизам в детската и я виждам да пише писмо на Дядо Коледа: „Скъпи Дядо Коледа, моля те, донеси ми един нормален батко и вземи моя със себе си.“

Не разваляй дисциплината, Дядо Коледа!

Синът ми (9г.) е сериозен мъж… но от време на време детето в него все пак се проявява. Заявява ни, че вече не вярва в Дядо Коледа и че знае кой слага подаръците под елхата. Един ден по-голямата му сестра пристига вкъщи със специален плик за писма до Дядо Коледа. Нашето момче сяда и пише – разказва подробно подвизите си през изминалата година и иска за подарък футболни обувки. На сутринта сестра му отнася писмото. Отивам на работа, телефонът ми звъни на пожар. Синът ми, с отчаян глас, казва:

- Мамо, какво ще правим? Аз забравих да напиша кой номер обувки нося.

***

С дъщеря ми пишем писмо на Дядо Коледа. Питам я:

- Какво искаш за Коледа?

Тя, съвсем делово:

- Детски компютър, но предпочитам тате да ми го купи, а Дядо Коледа може да ми донесе бонбони или нещо подобно.

- Защо?

- Защото тате е по-сигурен.

***

Питам сина си (7,5):

- Ти ще пишеш ли писмо на Дядо Коледа?

- Защо?

- Ами не искаш ли подарък за Коледа?

- Добре, ще му напиша, но няма да ти покажа писмото, да го видим какво ще прави.

***

Дъщеря ми е на 3 години и 6 месеца. Обясняваме й, че трябва да напишем писмо на Дядо Коледа, да го сложим на перваза, за да дойде да го вземе. Тя седи, мълчи, явно не й е много ясно за какво става дума. Питам я:

- А ти искаш ли да помолиш нещо Дядо Коледа?

- Да! Да вземе писмото!

***

Дъщеря ми (4 г.) диктува писмото си до Дядо Коледа. Записваме подаръците, даже как трябва да бъдат опаковани. Запечатваме писмото. По някое време идва и допълва:

- И го пусни по имейла, мамо, да потвърди, че го е получил.

***

Готвим се за Коледа, синът ни (6 г.) активно пише писма на Дядо Коледа. Вече има три. Поръчва си играчки. После ме пита:

- А ти какво искаш?

- Нова рокля.

- Какъв подарък е това. Поискай нещо нормално…

После взема нов лист и пише „За мама и тате желая да са щастливи.“

Източник: интернет

Препоръчваме ви още:

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Коледно джудже

Каквото сам си направиш и Дядо Коледа не може да ти причини

Болестите винаги ни изненадват. Те провалят крайни срокове, партита и почивки, съсипват не само физическото, но и емоционалното ни здраве. Сложно е да боледуваш, но още по-сложно е когато боледува детето ти. А когато се случи да боледуват всички накуп, става непоносимо. Затова споделяме с вас тези 10 добри (и не толкова добри) начина да не полудеем, ако цялото семейство се е тръшнало с температура, сополи и други типични и неприятни симптоми на грипа.

1. Да си направим кино маратон – с игрални филми или анимация

Основна препоръка на педиатрите и терапевтите при остри вирусни инфекции е да се пази леглото. Колкото по-малко енергия изразходваме, толкова повече ни остава за борба с болестта. Затова можем да изберем филми, които ще са интересни на цялото семейство и да забравим ограниченията, които сме поставили за времето пред екрана. Сега е моментът да предложим на детето любимите му филмчета. А ако ги гледате и без дублаж, ще е полезно за английския на детето, нали така?

2. Да си поръчаме храна за вкъщи

Разбираемо е, че в първите дни на болестта желанието да приготвим нещо напълно се е изпарило от високата температура. Безмислено е да си го причиняваме – първо, трябва да станем от леглото, второ, трябва да заседнем край печката, която е гореща почти колкото нас, децата, съпруга. Трето, не е ли яко да лежим и хапваме пица всички заедно, докато гледаме филми? 

3. Да сготвим

След като температурата се отдръпне трайно и се почувстваме повече хора и по-малко зомби, идва време да се захванем с нещо в кухнята. Няма смисъл веднага да се хвърляме в скучни рутинни дейности – например да белим картофи за супа. Бърза работа нямаме, значи можем да приготвим  някоя сезонна вкуснотия: да направим коледни меденки и да ги украсим; да измайсторим от тесто играчки за елхата и да ги изпечем. Избираме най-елементарните рецепти, с които ще се справят и деца (или боледуващи майки) и започваме да вдигаме облаци от брашно, както правят по филмите.

Съветите на лекаря за грипната ваканция

4. Да почистим

Първо, по време на болест е полезно да се прави влажно почистване, да се проветряват стаите и да се овлажнява въздухът. Това е безценна помощ за организма, особено при температура и хрема. Второ, когато сме в болнични можем да намерим време да разчистим нещата, които сме оставяли за после. Децата могат да се заловят с играчките и книгите си, ние да подредим гардероба и аптечката, а на половинката можем да делегираме търсенето на изгубените чорапи (все пак те са някъде вкъщи).

5. Да се съберем около масата за игри

Болничните са отлична възможност да правим неща, за които обикновено не ни стига времето - да научим децата на нова настолна игра, да си организираме малък семеен турнир по скрабъл, монопол или нещо друго.

6. Да почетем книга

Четем за себе си, четем на децата, четем на котката. Особено подходящи по това време на годината са коледните истории; или защо не учебниците по биология – с разяснения какво се случва в тялото по време на болест. С помощта на подходящите книги, можем да обясним на детето защо се чувства зле в момента, защо има хрема, защо го боли гърлото, защо челото му е горещо.

Как да научим детето да не боледува

7. Да лепим, рисуваме и фантазираме

Разбира се, не си струва да строим Хогуортс от клечки (макар че можем да опитаме), но да направим гирлянди и снежен човек от пластилин едва ли ще е сложно. Освен това, ако вече сме се сдобили с коледен календар, можем да се включим в изпълнението на задачките в него, така ще помогнем на децата да си спечелят лакомството.

8. Да си направим палатка от одеяла

Защо да не направим на детето уютна бърлога от одеяла и възглавници, в която може да дремне, да почете, да майстори нещо? Може да вземе със себе си любимата си нощна лампа или фенерче, играчки, книги, сокче (да не забравяме колко полезни са течностите по време на болест) – така ще се получи една вълшебна палатка за комфорт и забавление.

9. Да поиграем на чичо Доктор

Не е тайна, че всяко дете мечтае да влезе в ролята на лекаря. Ще забележим с какъв сериозен вид ни мери температурата, дава ни „хапчета“ под формата на бонбонки, при нужда може да ни направи инжекция с молива. На нас също ще ни се наложи да влезем в тази роля, независимо дали искаме или не. Мерим температурата, даваме лекарства при необходимост, промиваме нослето със солен разтвор. Тази роля е подходяща за всеки член на семейството – ние капем капки на детето, то на нас, и всички са щастливи!

10. Да си организираме пикник

Когато температурата трайно спадне, апетитът се върне и започне да не ни свърта на едно място е време да си организираме малък пикник в парка. Зареждаме термоса с горещ чай, може дори и със супичка, сандвичи и лакомства, навън всичко е по-вкусно. Чистият въздух е отлично средство за борба с болестта. Най-важно е да не хукваме към къщи, ако детето кихне или започне да кашля. Това е нормално, дори полезно. Можем да останем навън, докато се чувстваме добре. Внезапните болнични не са най-приятното нещо на света, но пък са добър повод да прекараме повече време със семейството си, без да се разсейваме със служебни задачи и домакинска работа. Заникъде не бързаме и за нищо не закъсняваме. Кога друг път ще се съберем цялото семейство около кутията с хартиени кърпички?

Препоръчваме ви още:

7 причини да смените педиатъра

Скъпи майки...

Защо детето боледува често

Автор: Траяна Кайракова

Не мога да ви опиша колко ми е писнало от тъй наречените учителски обучения, квалификации, конференции и прочее. Сега веднага ще си кажете, че на българина му дай само да се оплаква. Не е така. Аз съм абсолютен и доказан оптимист, даже ще похваля тези, които са имали някакъв смисъл и полза.

Още преди поне 5-6 години се почна с едно задължаване да ходиш на обучение за еди-какво си. Отначало бяха изнесени. Нали знаете, че се въртят едни големи пари, дето не можеш да им хванеш края и джоба. Пет дни на хотел, с храна и всичко. Сред лято, анулираш си почивките, щото обикновено те уведомяват малко преди самото обучение кога ще е аджеба. Стягам куфара, псувам предварително за загубата на време и поемам. Настаняват ни в хотел от соца. Трябваше да е за деца със СОП (специални образователни потребности). Вече ги има във всяко училище, но учители, подготвени да работят с тях, няма. В това число не вкарвам ресурсните. Рекох си, че най-накрая ще има нещо смислено. Тъй, тъй, както обичам да казвам: “Надеждата крепи… глупака.“

Появява се един бродяга над петдесетте, бивш преподавател от Софийския. Пуши му се повече, отколкото на всичките нас – къде 20 души, и на всеки 40-50 минути има почивка. Раздават ни по един лъскав учебник и аз се нагласям да слушам. Три дни изучавахме житието и битието на въпросния обучител. Разведен, що е разведен, що пуши, що пие, що е изгонен неправомерно от университета и каквото още биографично се сетите. Чат-пат се удряше по някое изречение от обучението и се отваряше учебника, не за друго, ами да видим къде е изречението. Последните два дни пък нищо – общи приказки. Най-хубавото от всички тези измислени обучения са контактите, които създаваш. Сверяваш си часовника, разбираш кой директор плаща, защо не плаща разни работи и така. До ден днешен поддържам връзка с колегите от една кръвна група. Накрая винаги има анкета. Написах всички негативи, препоръки и каквото искаха. И… бях единствена! Всички хвалеха до безкрай всичко.

В интерес на истината, в другите групи имаше колеги, които бяха доволни. Случили на обучители и наистина научили нещо.

Отпадането

Най-важното в едно обучение са снимките и списъците. Подписваш се сутрин, обед, вечер, плюс телефон, ЕГН, адрес, училище, длъжност, имейл, град, докато ти потече кръв от носа. Отчетност, братче, няма къде да идеш. Това важи и за всеки един проект. Има ли снимки и подписи, значи е проведен. Спомням си как една колежка беше включена в проект, обаче баш тогава излезе в майчинство, а нямаше как да я смени някой, накрая дойде за 40 минути, напраска снимки и подписи и приключи „успешно“ с проекта. И въобще не я обвинявам! Принуждават ни да шикалкавим.

Скоро пък бях поканена на една практическа конференция за хора с увреждания. Като ти кажат “практическа“ или поне на мен, веднага ми иде на ум, че ще се практикува нещо си. Имаше бая известни имена на организации, веднага реших, че ще е интересно. Майко Марийо и света Дево от Гваделупе! Едва устисках 2 часа до първата почивка. Това на практика беше отчет на всички светила там какво са направили през годината. Ама няма лошо, работили са хората, но на мен това не ми върши никаква работа! Цял живот ще си остана проста, казвам ви. Вече и семантиката на думите не разбирам.

Особено любими на обучения са ми презентациите. Плясват ти един слайд с текст и започват да ти го четат. Нито съм малоумна, нито съм неграмотна, мога да чета! Пък и навремето на компютърния курс изрично ни учеха, че точно това води до загуба на аудиторията. Маркираш две-три неща, слагаш снимка или нещо, което да ти подсказва същността, и ГОВОРИШ! Сиреч разказваш, обясняваш, не четеш като пън, докато всички вече наум са прочели този текст и отегчено дремят.

Много са ми любими и фалшивите ласкателства накрая. То няма накъде. Подканват те за въпроси, мнения. И се почва с едни благодарности за организацията, представянията и каквото се сетиш, докато голяма част вече рие с копита и е на нисък старт да отлети, и само се моли още някой да не се изкаже.

Обожавам да ме обучава човек, който не е влизал в класната стая в близките 20 години, не се е докосвал до аудиторията, за която ще говори. Забележете обаче, че е издал няколко учебника, на висок пост е някъде си, на 30 г. е, с 8 висши (?!), изръшкал половината свят и създал междувременно няколко закона по темата. На едно такова обучение въпросното светило беше разпечатало на два листа автобиографията си за всеки в специална папка. Паднах от кеф. Що ли не я запазих, да му се не види! Познавам един такъв, за съжаление, лично. Ядем му попарата с всички закони и документи, дето продължава да бълва. Ама, като не ми харесва, прав ми път!

Записки по българското образование

Винаги започваме със запознаване във вид на различна игра. И така два часа. Ама, че не всеки иска да си разкаже житейската драма, не е важно. Има пък такива, дето държат да я разкажат, да се издигнат в очите на слепите и да се похвалят пред непознати. Ако обучението е 4 часа, двата ги пиши бегали. И аз искам да съм обучител. Знам толкова игри, че можем да се запознаваме няколко дена, не два часа, казвам ви!

На последната конференция, платена естествено, не ми дадоха фактура, била пратена по служебен път. Счетоводителката се побърка, няма как да се отчете. И сега веселата част. Звъни тя да я иска и й казват, че са ги раздавали на място, а явно аз не съм била там да я взема. Звъня аз и ми се извиняват, че е при тях, да ида да я взема. Ха върви доказвай, че нямаш сестра! Ето и едно прекрасно нещо от това – снимките и подписите. Има ме навсякъде, напъчена най-отпред, и в 203 списъка, собственоръчно подписала се с всички житейски факти и номера, които имам.

Накрая винаги има постери. Рисувай, пиши, бриши, прави изводи, пък сетне и домашна. Общо взето - иди на обучение – почувствай се идиот.

Но невинаги е така! Има и смислени обучения, които са рядкост, но ги има. Такава е конференцията на психолозите и педагогическите съветници, която се провежда веднъж годишно, в рамките на 3 дни. Една директорка представи новаторско училище в малко българско! селце, в което се работи на принципа на синергията. Още с първото изречение закова:

- Докато бях учител, не можех да правя това, което искам. Затова станах директор!

Разказа как в час влиза не един учител, а двама или трима. И от откъса за „Ниагарския водопад“, който беше задължителен миналата година, учителят по БЕЛ разказва накратко най-важното от анализа, физикът обяснява свойствата на водата и т.н. Че няма да е интересно ли? Стой, та гледай! Децата са групирани в класове по интереси и училището печели големи награди, имайки предвид, че работи с голям процент роми.

Любов Даскалова и компютърното моделиране

- Имате ли въпроси?

Направо подскочих:

- Мога ли да запиша сина си при вас, а пък аз да работя в училището?

Не е майтап, прииска ми се веднага да се преселя там. Просто в това виждам смисъл, това е новото образование, не скучната дивотия в момента, водеща до неграмотност и безхаберие.

Колега представи пясъчната терапия, която не е неизвестна, но друго е да видиш как и ти самият можеш да я практикуваш, да те обучат наистина. Агресивното и гневно поведение се стопява в мокрия или сух пясък, от който ваеш фигури или просто ровиш с ръце. Не е толкова просто, разбира се, но на това му викам обучение.

Мога да напиша цял роман само за тазгодишната конференция, но няма да се отплесвам толкова. Това си е моето мнение. Друга ми е мисълта. Не искам да рисувам постери, не искам безкрайно да се запознавам и да дремя някъде, щото е задължително. Научете ме на нещо бе, хора! Научете ме! Имам конкретен проблем в клас – дайте начин, подход, решение. Ето ви ситуация с родител – не ми обяснявайте, че трябва да го извикам, това и аз го знам, говорете ми конкретно! Дано доживеем някой ден смислени обучения и тогава няма да чакам да ме карат задължително да ходя, ще тичам натам, казвам ви, ще тичам!

Препоръчваме ви още:

Денят на един учител някъде в България

Искам си камерите!

Дайте я тази телевизия!

Не се научих в този живот на нищо. Особено да не правя непоискано добро. Явно няма и да се науча. Да не си мислите, че съм добър човек или перфектен? Нищо подобно! Нищо човешко не ми е чуждо. Само дето обичам да правя изненади, да се смея, да се шегувам, да радвам хората по мой си начин. Да, обаче собственото мерило за добро не е същото като на тези, към които го отправяш. Това не бива да се забравя, знам го и въпреки това си блъскам главата в стената всеки път.

Преди време реших да поканя приятелка за съвместен бизнес. Знаех, че е зле финансово, че има нужда от помощ. Работим в една област, но всяка умее нещо съвсем различно от другата. Офисът от мен, клиентите също, наемът – символичен. Приятелството си е приятелство, но все пак нека не се чувства като на подаяния. Всичко тръгна добре. Пращах клиенти, всеки си вършеше работата. На нея на два пъти й се наложи аз да изработя нещо, което тя не може. Не се замислях, свършвах го. Пари? Абсурд! Не мога да взема пари на приятел.

Тази година обаче на мен ми се наложи да прибягна до нейните услуги. Знаех, че няма да ми откаже, но все пак това е труд и попитах за цената. Тя се усмихна и отговори:

- Ооооо, не се тревожи, няма да бъдеш ощетена. Ще ти взема, колкото и на другите, цената е същата и за теб.

Преглътнах, извадих точните пари, направо ме пареха по пръстите, нямах търпение да ги дам и да се махна, излязох и се разплаках с глас, ама в колата, та да не я обидя. И не, не ме разбирайте погрешно, въпросът не е в парите, а в отношението. След обидата дойде гневът. Край! Бях дотук! Никога повече няма да й пратя клиенти, няма да ползва повече офиса, стига! Писна ми!. После дойде и трезвото мислене. На кого се сърдех аз изобщо? На себе си! Та кой ми е крив, че не е такъв, каквато съм аз. Оттук идват проблемите ни. Всички очакваме хората да реагират като нас. Но ние сме различни, няма как да стане така.

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

Убедена съм, че всичко се връща, и че Вселената не търпи празно място. След няколко дни ми се обадиха за две огромни поръчки, в пъти по-скъпи от сумата, която аз й дадох. Но не това е важното. Малко по-късно излезе страхотен проблем, който трябваше да реша в рамките на 24 часа. Никакви пари нямаше да помогнат. Тогава с мен се свърза човек, когото не познавам. С две думи реши ситуацията и ме остави безмълвна. Върху мен се стовари с всичката си сила добро, което не очаквах, дори не знаех, че съществува! То ме намери в точния момент.

Всяка година имам по един клиент, когото изненадвам. Работата е дълга и позволява да се опознаеш с хората. Този, който не може да си позволи услугите ми, но така или иначе му трябват, ги получава безплатно. И това го разбира накрая. Няма по-голямо удоволствие от това да видиш две шокирани очи, после в тях блясва изненада, недоверие и накрая широка усмивка. Това е то. Има ли нещо по-ценно? За мен няма. Тази година ще изненадам не един, а двама. Надявам се да е приятно.

Когато правите добро, просто не се замисляйте. Хвърлете го и не го търсете. Не чакайте благодарност. То само ще ви намери. Сигурна съм! Продължавам да работя с тази жена. И не, няма да я изгоня, няма да спра да й пращам клиенти, защото тогава ще ми загорчи от мен самата. Денят ми започва с усмивка и мисъл – днес кого ще усмихнеш? А вашият? 

Това писмо за непоисканото добро ни изпрати Рая. Темата за непоисканото добро е обект на много афоризми, поговорки и вицове. Изводът, до който аз съм стигнала е, че човек прави добро не по задължение и не за благодарност. И колкото и странно да звучи, дори не за да помогне, а защото това го кара да се чувства щастлив. Да, когато някой е в нужда и му подадеш ръка, това доставя удоволствие на самия теб. Защото инстинктът да помогнеш на себеподобния е заложен в нас, защото съчувстваме и разбираме, защото искаме да бъдем по-добри хора. Затова може би не трябва да имаме никакви очаквания към отсрещния човек за благодарност или връщане на услугата. А Вселената наистина си знае работата. :) 

Препоръчваме ви още:

Добродейците, които владеят езика на човечността

ParaKids - за да спортуват всички деца

Тийнейджъри пишат за доброто

Автори: Мария Пеева и Люси Рикспуун

Двете с Люси обичаме да пишем заедно. И след като написахме цяла книга така, като две сестри от двете страни на океана, е нормално да се случва едни и същи мисли да ни се въртят в главата по повод и без повод. Когато ми предложи да напишем заедно идеи за добрини, които можем да сторим не само по Коледа, веднага прегърнах идеята. Защото Коледа, старата прекрасна любима Коледа наистина изкарва доброто у всички ни и ни напомня да зарадваме близки и непознати, но не е задължително да чакаме декември, за да го направим.

Предлагаме ви нашите идеи и ще се радваме да прочетем и вашите.

1. Подарете книга на приятел без повод. Няма нужда да е нова. Може да е книга, която сте прочели и харесали. Със сигурност ще е по-добре още някой да я прочете, отколкото да седи в библиотеката ви и да чака някой ден да я прелистите отново.

2. Изпечете сладки(ш) и го занесете на съседите. Бабата на Мими някога казваше, че съседите са по-близки от роднините и наистина е така. Ако имате нови съседи, зарадвайте ги и им помогнете да се почувстват добре дошли. Безценно е. Люси пък пече коледни сладки и ги оставя с картичка на праговете на съседите тайно.

3. Сгответе за приятел. Имате ли приятелки или приятели, които живеят сами и рядко се сещат да си сготвят? Поканете ги у дома на вечеря и им пригответе нещо любимо.

4. Нахранете бездомно животинче. Ей така спонтанно. Всеки ден срещаме по улицата безпризорни или изоставени гадинки. За жалост няма как да приберем всички у дома. Но един кренвирш е по-добре от нищо, нали така?

5. Изберете си кауза за редовна подкрепа. Има кампанийни каузи, например за лечение на болно детенце, но има и такива, които са през цялата година. Прочетете внимателно и изберете някоя, на която да помагате редовно, дори да е с левче. Свекърът на Люси от много години прекарва всяка събота в детското онкологично крило на местната болница – забавлява децата, чете им книжки, разговаря с родителите им. Преди години дори създаде организация в подкрепа на детското онкологично отделение, която подарява одеялце и плюшено мече с надпис „Вярвай!“ на всяко дете, което е прието в отделението.

6. Предложете на приятели или съседи да поливате цветята или да храните котката им, докато са на почивка. Повярвайте, ще са ви благодарни до края на живота си. Макар че вие няма да го направите затова. В зависимост от това къде живеете, това може да им спести много пари и притеснения за домашните им любимци.

7. Вземете приятел от летището. Тази година Мими го направи за нейна приятелка от детинство и видя колко щастлива беше. Досега винаги родителите й са я посрещали, когато си идва от Щатите на няколко години веднъж, но вече са твърде възрастни. Тя, разбира се, може да си позволи такси. Но усещането да видиш усмихнато, близко лице след дългия полет е прекрасно. И за госта, и за домакина.

Писмо до сестра ми

8. Заведете на обяд новия колега. Не е нужно да го харесвате или дори да станете първи приятели. Просто си спомнете колко изолирани се чувствахте, когато започнахте работа и никой не ви обръщаше внимание. Малко прекарано време и няколко полезни съвети биха улеснили изключително човек, който е започнал нова работа.

9. Подарете екскурзия на родителите си. Според възможностите си и здравето им, разбира се. Ще е страхотна емоция за тях, а и за вас. Мими го направи за баща си - изпрати го в Йерусалим и сбъдна неговата мечта. Това се случи малко преди да се разболее от деменция и може би е последният му истински спомен.

10. Организирайте парти-изненада на съпруга/приятеля/любимия. Поне веднъж в живота си го направете. Не знаем за кого емоцията ще е по-голяма - за рожденика или за вас. Незабравимо е!

11. Изпечете сладки и ги занесете в старчески дом. Празниците са много тъжно нещо в старческите домове – понякога ежедневието поглъща роднините, или пък роднини просто няма. Още по-добре, заведете и децата си, като ги доставяте. Така ще им дадете личен пример и ще ги научите на милосърдие. Това е планът на Люси за другата седмица.

12. Изслушайте някого. За Люси това е професия, за Мими обаче също е ежедневие, защото много хора търсят рамото или съветите й. Усещането, че имате значение и някой ви дава пълното си внимание, е безценно.

13. Отделете старите детски дрешки и ги дайте на сиропиталище. Не изхвърляйте омалелите детски дрешки, те често са почти нови. Дайте ги на някого, който има нужда. Попитайте деликатно как се отнасят към даването на носени дрешки и обяснете, че други на вас са давали и вие давате също. Така никой няма да се чувства унизен.

14. Организирайте безплатен пазар на стари дрешки и играчки. Организирайте приятелките си да отделят стари дрешки и ненужни играчки и ги изложете на безплатен пазар в някой парк. Идеята е, че всеки може да дойде и да вземе каквото му е нужно. Без да дава обяснения.

15. Направете кутия за прочетени вестници и списания пред дома си. Така минувач може да вземе вестник или списание, което вече сте прочели. Люси обича да чете списания и след това ги предава на съседите.

16. Направете комплимент на някого. Помните ли последния път, когато някой ви направи комплимент? Всички се радваме, като чуем нещо позитивно.

Писмо до сестра ми - Лора

17. Направете добрина на себе си и не гледайте новините една седмица. Добрите новини нямат място в новинарските емисии. Трудно е човек да запази вярата си в доброто, когато чува непрекъснато лоши новини.

18. Купете кафе на човека зад вас на опашката. Миналата година това беше популярна инициатива в Щатите. Някой плаща вашето кафе, вие пък плащате това на човека след вас.

19. Направете неочакван подарък на някого. Няма нужда да е скъп, достатъчно е да е от сърце.

20. Напишете писмо на някого и му напомнете за общ спомен и как ви е накарал да се чувствате. Мими и Люси умряха от смях в едно такси миналата година, докато Мими убеждаваше Люси, че трябва да започнат да пишат трилъри. Шофьорът ни слушаше много подозрително. Хубавите спомени топлят в студени дни.

21. Обадете се на някого да честитите рождения му ден. Забелязали ли сте, че вече няма нужда да помним рождените дни на приятели, защото Фейсбук ги помни вместо нас. Обажданията се заменят от смс-и, а истинските цветя – с виртуални.

22. Напазарувайте за съсед, който е трудно подвижен. Тази идея е на майката на Люси, която понякога прави това.

23. Поканете приятелчетата на детето си на обяд или вечеря. За съжаление не във всеки дом има топла храна, или каквато да е храна.

24. Изпратете картичка за Коледа на някого. Помните ли времената, в които изпращахме картички по пощата? Удоволствие е човек да получи красива картичка от някого.

25. Накрая… изречете на глас едно положително нещо за себе си. Самочувствието ни има нужда от подхранване и поливане всеки ден!

Снимката е от премиерата ни преди година. Цитатите са от книгата. Ще допълня една прекрасна мисъл на моята приятелка и психолог Светлана Павлова: "По-мощ ... повече сила, там, където някой е слаб, да му дадеш от своята сила. Мисля, че това е същността на помагането. И понякога дори и дадената от теб сила не е достатъчна, понякога дори идва в повече... Но винаги, когато животът те срещне с някой в немощ, има причина да му окажеш помощ. Защото така се поддържа жив потокът на единствената сила, която държи тая вселена да не се разпадне - силата на любовта."

Препоръчваме ви още:

Писмо на Любчо до Дядо Коледа

Какво да правим с ненужните дрехи

Умора на съчувствието

„Много обичам децата. Дори малките деца. Дори собствените си малки деца. По принцип обичам и зимата. Даже студената зима. И студената зима, която започва през ноември и свършва през май. Трудно понасям обаче съчетанието „малко дете и студена зима“.“, признава младата майка Светлана.

Майката, която си позволява да излезе в отпуск по майчинство или да работи вкъщи, е същество, което не успява да остане насаме със себе си в светлата част на денонощието. От изгрев до залез тя носи едноличната отговорност за укрепването на здравето и емоционалното благополучие на рожбата си.

Това благополучие трябва да бъде осигурено във всяко годишно време с внимателно подбрани занимания в дома и ежедневни разходки на т. нар. чист въздух.

Какво представлява разходката с дете през зимата? На първо място, това е интелектуален труд. Майката внимателно подбира дрехи за себе си, трябва да е достатъчно топло облечена, за да не изстине в студа. Но не и твърде топло, защото ще й се наложи много да се движи. Това вече не е тривиална задача. Да се облечеш така, че да не се изпотиш, когато тикаш 20-килограмова количка с бебе по снега, но и все пак да не премръзнеш, ако ти се наложи да чакаш пред фурната за хляб, побутвайки количката с един крак.

Дрехите на детето се обмислят не по-малко внимателно – космонавтче, в което ще спи под одеялото в количката или космонавтче, в което ще се търкаля по снега, ще се напикава, ще си мокри краката, ще иска да бъде носено на ръце и ще цапа майка си.

Трябва да се вземат предвид всички варианти, включително и фактът, че през половината време от разходката детето ще спи под одеялото, втората половина ще скача из локвите, а третата – ще виси на врата на майка си, която тика количка по снега, към неработещия асансьор.

Мразя разходките

Не бива да забравяме, че под космонавтчето трябва да има и два слоя дрехи и памперс. Този памперс задължително трябва да бъде чист преди разходката. И така с чист памперс, чорапогащи, клинче, блузка и космонавтче детето се поставя в количката. Количката се покрива, за да не вали снегът в нея. Майката от своя страна слага шапка или взема чадър и вика асансьора. Докато чака обикновено чува характерен звук и усеща мирис, който я принуждава да измъкне детето от количката, космонавтчето, чорапогащите и клинчето и да го отнесе в банята, да го измие, да сложи нов памперс, да облече всичко останало отново и да установи, че се станала вир вода, докато е тичала по спешност с детето из къщи, в дебелото си яке.

Разходката с дете означава, че майката трябва да минава само оттам, откъдето може да мине количката. Като се има предвид, как паркират повечето граждани, тя трябва да бута количката по пътното платно, като своевременно подава сигнали при изпреварване на автомобилите. Само така ще има възможност да стигне до аптеката или хранителния магазин. При това маршрутът трябва да бъде такъв, че да не й се налага да минава през подлез, защото няма нито един подлез, в който обикновена количка може да бъде спусната или изтеглена от жена с нормална физика, а не от тежкоатлет-жонгльор, който може да балансира на едно колело. Някои майки предпочитат да се разхождат с децата си в колата. Много добре ги разбирам.

Обикновено след разходката на чист и студен въздух повечето хора се чувстват по-бодри, отколкото преди нея. При майките на малки деца е обратно – те се нуждаят поне от едноседмична почивка. Само че няма кога.

Трябва да се съблекат, да съблекат детето, да го нахранят, да гризнат и те нещо, да измият мръсната количка, да попият локвата от разтопения сняг по нея, да избършат своите ботуши и тези на детето… И ето че вече е вечер и мъжът й се прибира. Питая я защо е уморена, след като е седяла вкъщи и е ходила на разходка. А защо супата е безсолна?

Точно в такива моменти изниква мисълта за развод или битово убийство.

Имате право да изкукуригате!

Ако на майката й е провървяло, детето спи, а тя все още има някакви сили, за да приготви нещо по-сложно от сандвич, в главата й се вмъква вирусната програма „супа“. Случва се. Седиш вкъщи, готвиш супа. И е твърде вероятно да ти се получи, ако не се окаже, че ти е свършила солта. А ако е свършила, Истината за живота се изправя пред теб като неприятна старица в целия си ръст и с глас като драскащо по стъкло желязо ти съобщава: „Свършила е не само солта, свършил ти е безгрижният живот, свършило ти е времето, когато сама на себе си беше господарка и можеше да изчезнеш от домашното огнище, когато си поискаш. Сега си майка и дори на тоалетната чиния не си сама. Ха-ха-ха!“

Когато си с дете през зимата, трябва много внимателно да планираш маршрута си не само заради подлезите и паркираните навсякъде коли, но и заради проблема с осъществяването на естествените си нужди. Не дай, Боже, да се появят някъде далеч от къщи. Тоалетните по обществените места, ако ги има, са създадени така, че да ограничават раждаемостта в страната. Дори прогресивните компании, които правят тоалетни за инвалиди, ги „оборудват“ с такива чистачки, след които ти минава желанието не само да отидеш до тоалетна, но и да живееш.

И което също е „прекрасно“, в мъжките тоалетни няма места за преобуване на деца. Тоест малкото бащи, които се престрашават да предприемат обиколки по градските улици с количка, изобщо не могат да намерят адекватно място да сменят памперса на наследниците си.

Някога си бях съвсем наред

Иска ти се да заплачеш, когато младият татко на момиченце стои край женската тоалетна и напрегнато драска с нокти по плочките. На самия него му се ходи до тоалетна. И детето има нужди. Той не може да влезе в мъжката. Там има писоари и мъже със свалени гащи. В женската опашката няма край. Но поне детето да бяха пуснали. Вие къде? Това е женска тоалетна! Не можеш да пуснеш детето с някоя непозната лелка, а и не всяка би се съгласила.

Ето я истинската причина защо толкова малко бащи се разхождат сами с децата си.

Всъщност за разходките с деца през зимата, лятото, пролетта, есента може да се напише още много. Но ще спра да мрънкам, защото знаех всичко това, когато очаквах третото си дете. И все пак куражът и деменцията победиха опита и предпазливостта с огромен резултат. Точно за тези безумни храбреци е този текст. И за още нещо.

Ако искате да ощастливите млада майка, но не знаете как да го направите, предложете й да поемете грижите за детето по средата на деня и я изгонете от къщи. Сама. Посред бял ден, докато все още слънчевите лъчи могат да синтезират в нея витамин Д за здрави кости и здрава нервна система. Дори да се съпротивлява вкопчена в детето. Почнете да я гоните на навън поне за 5 минути. После за 10. Тя ще свикне и ще си позволи да бъде разточителна – ще се разхожда по половин час, опиянена от щастие, със свободни ръце, без дете, без количка, с чисто яке. Възможно е дори да е с красиви ботуши. Възможно е даже да се научи да лови снежинки с уста и да се радва на зимата. Но това е само ако много, много й провърви.

Препоръчваме ви още:

Преди и ние бяхме като вас

14 признака, че имате двегодишно дете

Пазаруване с деца

Автор: Яна Пеева

Наскоро от LIDL ни поканиха да снимаме видео за бебешките им продукти Lupilu. И двете с Мими не сме спецове по телевизионните изяви и в началото бяхме малко неуверени. Но после си казахме - какво пък, след като така и така пазаруваме постоянно оттам, защо да не опитаме? Беше много забавно, макар и изморително. Мими ще ви разкаже повече за снимките. А аз ще споделя как се справям с майчинството и с работата вкъщи и най-вече как се чувствам като работеща у дома майка.

Всъщност все още съм в онзи период от майчинството, в който мога да прекарам часове без да се усетя, гледайки как Борис седи и ближе пода. Всичко е ТОЛКОВА интересно, че едва се откъсвам от него в моментите, в които си играе сам, за да свърша нещо. Успявам да работя, докато спи, тогава върша и каквато работа има вкъщи. Вечер често се случва да си доработвам, когато вече е в леглото. С Теодор сядаме един срещу друг на масата с лаптопите, довършваме, каквото ни е останало, и си говорим. Предстои ми и ходене на лекции, което също ще трябва някак да вмъкна в графика, но съм сигурна, че с малко нагласяне, правилни приоритети, помощ от семейството и доста кафе ще успея да се справя и с това. 

Относно домакинстването - нямаме правила все още. Доскоро бяхме само двама и ни беше много лесно да сме импулсивни. Обичам да готвя и да експериментирам и ми е много трудно да се придържам към планове в кухнята. Понякога ме хваща музата и отварям готварските книги, за да намеря някоя засукана рецепта, с която да ни поглезя. Друг път разчитам на любимите спагети карбонара, които се състоят единствено от пармезан, яйца и паста, панчета и много черен пипер. А понякога просто ядем пица. Откакто се появи Борис, се опитваме да структурираме по някакъв начин ежедневието, все още не съвсем успешно. Стремим се винаги да има качествени сезонни зеленчуци, които да му предложим, както и вкусен хляб. Ние сме домошари. И двамата с Теди обичаме да сме си вкъщи. След ден пълен със задачки или срещи с любими хора, най-хубавото нещо е да оставя Борис на земята, където да си бърбори на играчките, да седна на дивана, а кучетата да ми се свият в краката. В края на деня нямам търпение да седна на терасата и да погледам небето, докато нещо вкусно се пече във фурната.

Факт е, че откакто вкъщи има малък човек, който се запознава с храната, се стремим да сме много по-внимателни в избора на продукти. Наблягаме на сезонни плодове и зеленчуци, месо и риба, както и на био продукти. Важно ми е не само защото е по-добре за нас и за сега растящия ни син, но и защото вярвам, че био продуктите са по-добри и за околната среда в дългосрочен план. Нямам възможността да обикалям фермерски пазари и невинаги имаме собствени плодове и зеленчуци, на които да разчитаме, затова съм щастлива, че успях да открия своя магазин и продуктите, в които имам доверие. 

Вкъщи слушаме много музика и танцуваме. Преди само двамата, сега слагам Борис в раницата и той танцува с нас. И пеем, за ужас на съседите. Покрай многото задачи и отглеждането на малък човек, успяваме да си отделим време, за да седнем на терасата и да изпием по едно кафе или чай. Нашето си семейно време обаче е на масата. С изключен телевизор и вкусна храна си разказваме за това как е минал денят ни, докато Борис уж тайно храни кучетата с печени тиквички. 

Обичам да пека за хората, които обичам. Като цяло да готвя. Свързвам храната с времето, прекарано със семейството и обичам да я споделям с близки хора. 

Голямото семейство учи на компромиси и на спокойствие, както и на правилно менажиране на времето. Нямам предвид да пренебрегваш себе си заради другите, а да знаеш, че всеки има нужда от своя собствен миг внимание. Няма нищо по-хубаво от това хората около теб да са щастливи, защото се чувстват обичани, важни и ценени.

Препоръчваме ви още:

Захарче, сготви ми пак!

Тиквена работа...

Пай с мандарини и любов