Автор: Анелия Зарева

Ако сте чели мои неща, значи сте наясно с „историята на заболяването“. И въпреки че сега съм всичко останало, но не и нормална, имаше време, в което си бях съвсем наред – обичах нормални неща, хора, места. След това личността ми се изврати силно... и под „след това“ имам предвид всичките ми бременности, раждания, лежане по болници за задържане на деца, за изваждане на деца, за алергии, тежки вирусни инфекции, бъбречни инфекции, обикновени тъпи инфекции и два температурни гърча на малкия, които сложиха началото на нов, по-зрял период за косата ми.

Майчинството ме направи истерична, мнителна, с ум, който може да планува от средно голяма терористична атака, през перфектно убийство, до непланувана екскурзия с 5 деца... за около 15 минути. Често проявявам симптоми на Алцхаймер – загуба на реч и познавателни способности - за хора, предмети и думи. Мога да говоря с някого на общи теми 20 минути и чак след 3 дни да се сетя кой беше този човек, ако изобщо се сетя... Заменям думи с такива, които нямат никакъв смисъл и връзка с изреченията, в които са. Често ходя рошава, с размазан грим, понякога с различни чорапи и винаги с биполярно настроение! Моля се от детската градина да не ни дадат стихче, защото „малката напаст“ говори предимно, и с удоволствие, клингонски, а българският го е оставил настрана за по-добри времена, Държа очилата си в калъф за моливи с Мечо Пух отгоре, не защото не мога да си купя нормален, а защото вече две години забравям! За да затвърдя, че съвсем не съм наред с втория етаж, ще ви разкажа за последния си петък.

Сънувах, че плувам в голям, топъл басейн. Носех се бавно на повърхността, радвах се на спокойствието и топлината, когато един бърз и изключително премерен ритник в лицето ми напомни две неща: първо, че не мога да плувам и второ, че вече е 6 часа. Имах 10 свободни секунди, преди клингонският да залее апартамента и вместо просто да се насладя на покоя, се сетих за всички неща, които трябва да свърша през деня, и леко ми се доповръща. Станах. И в следващата минута чух „мамо“ и „пушка“ около 20 пъти - не беше лошо като идея, но „малката напаст“ нямаше предвид това, което аз имах. Измих го, облякох го и излязах от стаята... за 30 секунди! Върнах се, преоблякох го, тихо скимтейки от яд. Качихме се в колата и на половината път се сетих, че съм забравила каката. Замръзнах, отбих колата, обиждайки се с най-ужасните думи, които ми бяха налични в полусънно състояние. Тръгнах да обръщам и се сетих, че тя е ваканция. Ужасният срам бързо премина в нескрита гордост – а така, я каква добра майка съм, инак щях да събудя детето напразно, а сега сладко си спи. На връщане й купих топла баничка и я събудих, за да й кажа, че топлата закуска я чака и че ще й направя какао. Не реагира добре, сигурно от пубертета.

Работата ми налага да ходя често в командировки, не далечни, но път, кола, друг град... Та, тръгвам въпросната сутрин, времето не е лошо, пътят познат, пък и е сравнително близо. В един момент забелязах, че колите ми присветват с фарове, помислих си – „Мхм, КАТ са застъпили първа смяна.“ - но след като последния път едва не ги уморих от смях, когато ме спряха с три деца на задната седалка, две от които тийнейджърки, смеещи се с глас на вещици на ритуал с жестоки жертвоприношения, и малкия, окован в столчето, силно разочарован, че му отвличат вниманието и не може да си догледа поредния епизод на Маша - погледна ги грозно и им тегли три клингонски с италиански маниер. Докато момичетата спореха кой нюанс на лилавото е гига модерен, малкият се опитваше да прегризе коланите и да ги докопа, а аз припряно се опитвах да си намеря документите и да се сетя какво точно значи „документи“, полицаите изпитаха силен срам, че са спрели такава развалина... ИЗВИНИХА МИ СЕ и ми пожелаха лек път, което беше леко извратено, предвид положението в колата. Та, изхождайки от тая случка и това, че съм изключително досаден шофьор, спазващ изисканията на ония цветни ламаринки на кол по пътя, си помислих: „Какво пък, най-много да не ми се извинят.“ Оказа се обаче, че има чисто нова дупка на пътя, която видях в последния момент и нацелих много добре, съответно спуках гума и колата се понесе по собствено виждане в друга посока... и това дето казват, че животът ти минава на лента не е вярно. Единственото, което ми мина през главата, беше: „И сега кой ще ми гледа децата?“ Спрях, адреналинът ми беше колкото при среща със свирепи извънземни, с изразен севернокорейски нрав. Едно момче дотича до колата, отвори вратата и ме попита: „Как сте, госпожо, добре ли сте, има ли Ви нещо?“

Знаете ли, какво му отговорих… не мога да повярвам… казах му:

„Облечете си якето, студено е!“

Всеки ден, както и този, полагам неимоверни усилия да изключвам от разговор с възрастен фрази като: „не се прави така“ ; „това поведение е недопустимо“ ; „направи го още веднъж и ще си имаш проблеми“, както и любимото ми: “Ей, лигльо!“

Краят на деня не беше по-добър от началото му: след като си взехме памперси от близкия супермаркет, един дядо посегна да пипне пакета, ей така, като закачка. Малкият много не разбира от закачки и викна с пълно гърло: „Не пипи, това на мама!“. Аз, улисана да броя някакви монети на касата, безмозъчно потвърдих: „Да, да мои са, господине!“ Човекът, видимо притеснен, дойде и ме потупа по рамото: „Прощавайте, госпожо, нямах представа, извинете ме!“. Естествено, аз не схванах веднага, чак след около 15-ина минути ми мина през главата, че така гордо се обявих за пикла!

И е така… някой, ако знае терапевт или лекарство за тая болест, знаете къде да ме намерите!

Освен че пие вино, пише забавни истории и гледа трите си хлапета, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й може да разгледате ето тук. 

Препоръчваме ви още: 

30 признака, че имате "мамешки мозък"

In vino veritas 

Преди и ние бяхме като вас

Дали да не тръгна на работа по-рано, за да си почина...

Денят се познава от сутринта