Автор: Валентина Вълчева

Пазаруването винаги е било един от най-популярните начини на жените за справяне с проблеми, терзания, страхове и дилеми. Без значение дали просто имаш нужда от нови обувки или ти предстои тежък развод, пазаруването е пътят да вземеш правилните решения. Или поне такава е идеята.

С малко условие: пазаруването трябва да е без деца. Иначе нещата рязко се променят и от терапия за душата се превръща в нещо от рода на "най-прекия път към ада". А аз, честно казано, определено не съм любител на екстремния шопинг. Дори напротив – обичам да се мотая, да зяпам, да се чудя... Така де. Обичах. Поради ред независещи от мен причини, понякога (често!) ми се налага да пазарувам в компанията на синчетата. И докато малият все още е контролируем, посредством каишките на детската количка и неспособността си да направи повече от четири крачки без да тупне по дупе, то големият... Да го кажем така! Благодарение на Престолонаследник №1 от известно време насам съм добила навик дори и когато съм сама, да профучавам през магазините в стегнат тръс, озъртайки се с налудничав поглед дали някой няма да метне в количката ми я пакет желирани бонбони, я кутия маршмелоу, я някоя друга подобна благинка, само от вида на която зъбите ми започват да се развалят, а обиколката на ханша да нараства с направо стряскащи темпове.

Промяната е била неусетна, аз самата я установих, чак когато едва не пернах една госпожа през ръцете, когато прекалено близо до мен се пресегна да вземе някаква консерва. Какво имам предвид ли?

Ами-и-и... Да вземем един типичен ден, в който съм била принудена да отида до един от двата близки хипермаркета в компанията на зверчетата. Трябва ми котешка тоалетна. Проблем първи, пакетът тежи 10 килограма. Проблем втори, аз съм с бебе в детска количка и едно подрастващо, на което в магазина са му слаби ангелите почти колкото на мен и се лепва с по едно WOOOWWW!!!... на почти всяка лъскава, пъстра, шумяща опаковка. Веднъж дори ми донесе пакет препарат за отпушване на тръби, искрено убеден, че точно това иска да му купя.

Изборът в кой магазин да отидем се свежда до едно простичко условие – от кой от двата ще успея да се измъкна най-бързо, евтино и без да изпадам в истеричен пристъп. Решението е взето и тръгваме.

По пътя до там, общо взето към десетина-петнайсет минути, водя преговори с Престолонаследник №1 да не ме излага и да не се налага да го смъквам със сила от щандовете. Да не си пъха главата в хладилниците за сладолед, за да гледа как от устата му излиза „паро”. Да не се опитва да набира телефона на татко си от пос терминала на касата. Да не крещи с цяло гърло при маркирането на всеки продукт към касиерката: „ПИИИП!“ Да не опипва всички донъти, докато си избира. Да не пъха в количката неща, които не съм одобрила, т.е. нищо... Сещате се, стандартните предупреждения, които така или иначе никога не се спазват.

- Разбрахме ли се, маме?

- Да.

- Обещаваш ли?

- Много ще се постарая!

Което в неговия речник се превежда като: „Обичам те и искам да ти помогна, но нали си ме знаеш?... Няма как да стане.”

Докато водя инструктажа, наум продължавам да си повтарям за какво съм тръгнала. Котешка тоалетна. Котешка тоалетна. Котешка тоалетна... Аз винаги съм била разсеяна. Случвало ми се е да откривам ключовете си в микровълновата, кецовете – във фризера, дистанционното на телевизора – в коша за пране... Обаче откакто родих две деца, съм станала направо затра. Докато изляза от хола и стигна до кухнята (не повече от 5 крачки), вече съм забравила за какво съм тръгнала. Тя и баба едно време беше така, ама към шейсетте си години. Предполага се, че аз още съм далеч от тях.

Котешка тоалетна. Котешка тоалетна...

Влизаме. Престолонаследник №1 хуква като отвързан право към щанда с шоколади и надава възторжен писък при вида на шаренията, царяща там. Още преди да съм видяла какво точно е предизвикало писъците, аз на свой ред кресвам с тона, познат ви от най-пламенните моменти на Хитлер:

- НЕ!!!

- Ама, мамо, може ли само...?

- НЕ!!!

- ... само ето това?

- НЕ!!! Достатъчно ясно ли го казвам или да обясня? НЕ!!!

С неподправено трагична въздишка той оставя шоколада и в пръстчетата му, почти като с магия, се появява кутия от познатите ми маршмелоу.

- Муцункициииии!...

Не питайте! Нямам представа защо ги нарича така. Едно време „муцункица” означаваше „целувка”. Защо е кръстил така тези бонбони не ми е известно. Явно е остатък от бебешкия период. На всичко отгоре, благодарение на интернет, е изпоомешал в главата си български, руски и английски, в резултат на което понякога от устата му излиза някаква непонятна триезична каша от типа на: „Я хочу это шарената коробка с бабочката, дето яде apple! Please!!!”(Майка ми като чуеше „бабочка”, все си мислеше, че за нея говори, докато не ѝ обясних, че това е „пеперудка” на руски.)

- Добре. Муцункици може, но само това! Нищо друго. О`кей?

- Я слышу, капитан мама! – отдава ми чест той, мята от разстояние кутията в количката върху брат си и хуква пак нанякъде.

Котешка тоалетна. Котешка тоалетна...

Извинявам се на Престолонаследник №2 от името на батко му и тръгвам да го търся между рафтовете. Междувременно той вече е успял да заеме нещо като изходната стойка в сумото точно пред един рафт с водка. Затаявам дъх, очаквайки апокалипсиса, но вместо това той ме поглежда с блеснали очички и казва:

- Я хочу от тая вода.

- Не, не хочеш от тая вода точно! – уверявам го, докато го влача настрани от стъкларията.

- Посмотри колко е чиста!

- Да, тройно рафинирана. – мърморя.

- Какво?

- Нищо.

Пътьом не устоявам на изкушението и грабвам два пакета стафиди с шоколадова глазура. По дяволите талията! Има време за диети. Освен това, ако изкарам повече от три дни без шоколад, ставам същинска Злобара Демон. Да ми е мирна къщата, ще преживея тия десетина килца отгоре.

Котешка тоалетна...

По пътя ни кам заветната цел са хладилниците със сладолед.

- Мамоооо, я хочу мароженое! Ей това шоколадовото!...

- НЕ!!!

- Защоооо?...

- Студено е.

- Да де. Нали е мароженое?

- Навън е студено. Навън!

- Ама на мен ми е топло...

Вместо да обяснявам, съвсем непедагогически го хващам за качулката на якето и го помъквам. Извинявам се, ама нямам нерви да съм педагог петнайсет часа дневно, седем дни в седмицата!

Следващо препятствие – плод и зеленчукът. Моето по-голямо чудо иначе признава само банани, пъпеши и ягоди, но тук изведнъж решава, че ужааасно му се яде патладжан, моркови и/или цикория например. Съответно той влачи и хвърля в количката при брат си, аз вадя и връщам по местата.

Откарваме така около две минути, след което прекратявам играта с една просъскана неприкрита заплаха за целостта на ушите му, ако не престане.

- Ти си лоша мама! – кресва той и ми тропва с крак.

- А ти си лош Коко! – кресвам аз и му тропвам с крак.

Край нас една жена едва не припада от смях.

Я, краставици на промоция! И двамата ги обичаме, така че тук имаме консенсус. Успяваме да постигнем сделка и за парче кашкавал, кутийка топено сирене и още няколко кулинарни изкушения.

Хляб! Сещам се, че нямам хляб вкъщи. Коко този път е услужлив и ми донася цели три. Връщаме заедно два от тях на стелажа. Разбира се, според него точно тия двата са по-хубави. Връщаме се да заменим вече взетия с един от по-хубавите. Мразя да ми мрънкат! Крещете, бийте се, само не мрънкайте в мое присъствие! Озверявам!

Почти към касите са рафтовете с козметика. Налага ми се да упорствам, че не, нямаме нужда от боя за коса, въпреки че какичката на опаковката наистина е много хубава; не, не ни трябва парфюм от 68 лева; не, точно сега няма да купуваме лентички за обезкосмяване на интимни части, бебешко плажно мляко (април е, за Бога!) и крем против бръчки за дами от възрастова група 55 +.

Почти сме стигнали до касите, когато помощникът ми внезапно се изцъкля насреща ми и обявява:

- О, забравих нещо!

И се е изпарил нанякъде по-бързо, отколкото мога да изстрелям дежурното „НЕ!!!“ Хуквам след него, пързаляйки се по проклетите плочки. И то поне да бях Албена Денкова, но не. Мечка на лед виждали ли сте! Ако не сте, ей ме нá – вижте ме! Защо във всички хипермаркети облицоват пода с тия адски плочки?...

Но в момента нямам време, сили и желание да се замислям над такива екзистенциални въпроси относно битието.

Настигам го чак при ядките, откъдето е грабнал и отчаяно стиска пакет белен слънчоглед. По погледа му разбирам, че очаква да направя опит да му го отнема и е решен да брани плячката си на живот и смърт.

- Искам го! – отсича този път на чист български.

- Добре бе. Взимай го и да се махаме!

Готова съм на много по-големи компромиси точно сега, само и само да се измъкнем от тук час по-скоро. Той ме поглежда с неприкрито недоверие, допускайки някакво коварство от моя страна, но прави няколко несигурни крачки след мен.

Точно тогава отнякъде се разнася кански писък, който (ако трябва да цитирам Алф) ми действа така, сякаш през мозъка ми минава товарен влак с триони на колелата.

- Мамка му! – изстрелвам преди да се усетя.

Зарязала съм бебешката количка в другия край на магазина и малкият не е доволен явно. Грабвам големия за ръка и го помъквам тичешком натам. След няколко не много артистични подхлъзвания от моя страна и две падания от негова, се добираме до брат му, който ни гледа с осъдително присвити вежди. Има право детето!

Влачейки Коко с една ръка и бутайки количката с другата, минаваме през касата, без този път да разбъзикаме пос терминала, без да откъртим вратичката и без да сме наръфали лентата за стоките, за да видим дали е вкусна.

Плащам, подбирам си домочадието и се измъкваме навън. Април е, както казах, не е кой знае каква горещина, но съм плувнала в пот. Поемаме към къщи, големият щастливо подскача покрай мен с пакетчето семки в ръце и си тананика: „А нам всё равно, а нам всё равно, пусть боимся мы волка и сову...”

Някъде по средата на пътя се плесвам по челото.

По дяволите! Забравих да купя котешка тоалетна!...

Как да сприятелите детето с парите можете да прочетете тук, а какво е да пазаруваш с Дева ще разберете от този текст.