Преди 10 години знаех много добре как се възпитават деца. По принцип те не ми харесваха особено (чуждите имам предвид), но правилата за възпитание в главата ми бяха ясни и логични. Много се дразнех и учудвах, когато мои приятели и познати, които по някаква случайност в този период се бяха обзавели с потомство, се държаха не така както ми се струваше класически правилно.

Техните деца крещяха, прекъсваха разговорите на възрастните (Вие възпитавате ли ги тези деца изобщо?); от глава до пети бяха изпоцапани със супа, каша, дори на 3 години (Къде са им обноските, вече не са деца?!); изпадаха в истерия в магазина (Много сте ги разглезили!); не искаха да дадат от бисквитите си (Ами това е основен навик, трябва да да могат да споделят, на какво ги учите?!); плачеха за количките си (О, боже, моят син никога няма да се държи така за глупости!); тичаха по памперс на две години (Докога?!).
Имаха и ред други вредни практики като съвместния сън, крещяха на децата си понякога и ги хранеха с хамбургери. В детските стаи на приятелите ми често беше пълен хаос и имаха неприятния навик да водят децата със себе си в ресторанта, за да ни пречат да си говорим на спокойствие.

Чуждите деца ме вбесяват!

Даа, списъкът на осъдителните ми мисли в този период може да бъде безкраен, а най-важното - много срещи ми докарваха главоболие, защото всички теми се свеждаха до децата. Накратко, ако трябва да перифразирам една американска писателка: „Бях прекрасен родител, докато не се родиха децата ми.“
Сега имам трима сина и ако мога да се срещна със своята версия отпреди 10 години имам какво да й кажа:

1. Те ще крещят и ще те прекъсват дори и милион пъти дневно да им обясняваш правилата на поведение, просто защото до определена възраст мозъкът им още не може да контролира желанието да споделят нещо много спешно и важно (според тях). Можеш само спокойно и методично отново и отново да повтаряш и обясняваш правилата.

2. Те ще се цапат и със супа, и с каша, и с кетчуп, и с всички възможни и невъзможни видове вещества на света (особено момчетата). Твоята пералня ежедневно ще върти партида след партида пране. А те ще продължават да се цапат.

3. Те ще изпадат в истерия, не е задължително да е в магазин, но ще изпадат. Може да е в колата, може да е при лекаря, може да е в самолета по време на 10-часов полет. И много хора наоколо недоволно ще клатят глава и ще въртят очи, а ти ще се опитваш да обясниш на младата си и красива съседка по място, че детето ти е просто уморено, че е имало прекачване, че го болят ушите… въобще, че е малко човече. Ще виждаш, че тя изобщо не те разбира или не иска да те разбере.

4. Те няма да споделят нещата си. До определен момент никак. И ще се окаже, че всички психолози наоколо смятат това за нормално и препоръчват да не настояваш да дадат любимото си камионче или кукла, а тактично и вежливо да поискаш играчката им и да предложиш нещо в замяна.

5. Те ще плачат за колички. И на година, и на шест, защото зелената Волга на брат им е много по-яка от яркото Ферари с мигащи фарове, което са им подарили (и обратно). С времето количките се сменят с нещо друго, но принципът остава.

6. За памперсите просто ще си замълча. Цялата тая тема с ранното приучване към гърне (да ме простят привържениците на този забавен метод) според мен е губене на ценно време. Когато човекът е готов, на година, две, а може и на три или три и половина, просто ще свали тези „дарове на цивилизацията“ и ще отиде да се изпикае в тоалетната или на гърнето. Където реши. Аз вече няколко пъти съм виждала това и съм категорично против насилието над рефлексите.

Когато стана майка, никога няма да...

И това не е всичко - децата често идват при мен нощем и ми охлаждат краката с ледените си петички, периодично ядат фаст фуд, а в стаята им трудно можеш да влезеш без да се натъкнеш на лего или трансформър (при това ние имаме фея на чистотата).
Понякога им крещя и от ранна възраст ги мъкна с мен по ресторанти, където невинаги се държат добре. И да, на практика всички разговори с приятелите ми, в редките ни срещи, завършват с разговори за децата.

Затова се радвам, че преди 10 години съм била достатъчно тактична да си държа езика зад зъбите. Всички ние сме различни, всеки със своята история, възпитани от различни хора съвършено различно и това е прекрасно.

И навярно не само в моя случай се е оказало, че добре написаната теория на възпитанието, която много логично и разумно съществуваше в главата ми преди 10 години, силно се различава от практиката.

*Авторката Ануш Дейвис е съпруга на юрист-пътешественик и майка на три момчета билингви; преподавател, автор, консултант по методика на позитивната дисциплина и ентусиаст в сферата на билингвалното възпитание.

Препоръчваме ви още:

За какво бих "убила" другите родители