Автор: Траяна Кайракова

6:00

Вторник сутрин. Ставам и още в просъница ми блесва, че имам седем часа - с часа на класа. После имам консултации – с родители. Гълтам два валериана, за всеки случай мента, глог, валериан и накрая един аналгин. Той ще ми е нужен още на входа на училището. Оставям детето на градина – в това съм много добра. Същото не може да се каже с прибирането оттам.

Отпред стоят примерни родителки, оставили децата си, оправяйки някоя квартална клюка, бдително оглеждайки входа. Нямаме нужда от охрана общо-взето, но това не е моя работа. Някои ме разпознават, въпреки че приличам на човечето на Мишлен. Даже ме поздравяват любезно. Е, има няколко, които са стиснали устни (от студа ще да е), ама пък тях аз ги поздравявам.

Днес се е поотоплило в училище. Имам половин час преди началото. Нося си отвертка, още вестници и за всеки случай силикон. Той май се слага в пистолет, но това после ще го мисля. Рано сутринта съм инструктирана, от мъжкото тяло у дома, как да намокря вестниците, как да ги натъпча, а после да мина с тиксо. Хлъзвам се на два пъти, чупя си само два нокътя и прежалвам няколко саксии. Добре че нямам пари за гел лак на ноктите, че язък за харчовете. Забърсвам кръвта, слагам по една лепенка и оглеждам гордо сътвореното. Смятам, че при правилни инструкции, ще мога да лепя плочки, да фугирам или най-малкото да слагам дограма. Стаята обаче е затъкната отвсякъде с вестници и тиксо и се надявам, че ще духа с една скорост по-малко.

Първи пристига Майкъл. Влиза с гръм, тръшва раницата и ме гледа така зверски, сякаш той досега е облепял прозорците.

- Добро утро, моето момче, сядай.

- Няма да ми викаш моето момче, да не си ми майка. Мама каза, че си гадна, щото все аз съм ти виновен. Като не ми обръщаш внимание, нищо не знам, затуй не мога да си пиша домашните. Няма тя да се занимава с мене, ти нали затуй си учила.

- Ама, мойто... ъ- ъ - Майкълче, не си стоиш на мястото, не слушаш в час, как искаш да научиш нещо.

- Щото ти си виновна! И ме мразиш!

Въздъхвам и подготвям тетрадките на останалите. Пиша на дъската, тишина и изведнъж дружен смях. Майкъл е станал прав и ме имитира, кривейки се маймунски зад гърба ми.

- Виж сега, Майкъл. Можеш ли поне за пет минути да седнеш на чина и да мълчиш?

- Мога – гордо заявява младенецът и сяда.

Прас, прас, прас, прас! Химикалът му хвърчи с всичка сила до тавана и пада на земята. После пак, и пак, и пак. Изправя ми се косата. Никой вече не пише, чакат моята реакция.

- Нали се разбрахме да седиш и да мълчиш.

- Да, седя и не говоря! Да не си сляпа!

Мамка му, мамка му, мамка му! Леле, това наум ли го казах? Оглеждам се гузно, никой не мърда, слава Богу, наум е. Откога ругая, че и по няколко пъти ?! Скоро съвсем ще си загубя не доброто, а направо цялото възпитание.

- И няма да ми викаш! Щото мама каза...

Рожбо, златна, как да ти викам! Аз от 16-и септември ни глас имам, ни слух. Фарингит, ларингит, артрит и каквото се сетиш, дето завършва на „ИТ” ми се е обадило и карам така до края на юни. После цяло лято си отпушвам ушите и настройвам гласните струни.

Бие спасителният звънец. Ордата се юрва да превзема коридора и барчето. Викове и крясъци, блъскане, падане, ставане – мазало. Дежурните учители не знаят кого да хванат и кого да пуснат. Хуквам да взема безплатните закуски. Днес щайгата е лекичка, пък може и аз да съм позаякнала. Раздавам ги и на бегом се връщам за млякото. Този път бая си тежи, ама няма да се плашим я. Аз що тетрадки пренасям всеки ден, та едни млека ли? Половината са в кошчето, другата половина - по лицата на децата, дрехите им и пода. Почва се едно влачене до тоалетната, едно миене, не ти е работа. Поглеждам менюто за утре – безплатна закуска – зелена ябълка, междинна закуска – жълта ябълка, за десерт на обяд – червена ябълка. Херкулес ряпа да яде. Господ здраве да й дава на тая фирма – хем се грижи за мен, да бъда в перфектна форма, хем децата се хранят здравословно! Е, на първолаците госпожите са заредени с джобни ножчета, щото иначе ще им окапят зъбките.

Звънец.

- Госпожо, искам да ида до шалтерката*!

- Че ти от какво си болен, Майкъл?

- Наду ми се главата. Ако не ме пуснеш, ще се обадя на мама. Пък тя ще се обади на телевизията, дето има една позната. И ще те дават там.

- Че от какво ти се е надула? Да не си паднал?

- Не съм падал, мама казва, че от много учене ми се надува главата и трябва да си почивам.

Ами нека да отиде детето, щом е толкова сериозна работата. Гузно се усмихвам вътрешно. Докато отиде и се върне, ще решим няколко задачи.

На вратата се чука. Влиза една от лелките. Загрижена родителка иска да говори с мен. Няма да стане. Още съм в час, пък и според ПВРУ влизането в училище е забранено за външни лица, а аз не мога да напускам часа си. Да ви кажа честно, тая абревиатура чисто си е сбъркана. Какъв Правилник за вътрешен ред на училището? Това е Правилник за учителя, лелките и параджиите. Значи трябва да е ПЗУЛП. Никой друг не го спазва, пък и не знае какво пише вътре, нищо че всяка година се чете в началото на срока. А сега да направим една проста сметка – детето ви учи при нас от 1-ви до 12-и клас. 12 години ти го четат (не сам да се мъчиш) тоя пусти правилник, ама няма запомняне.

Добре че часът свършва, че да не ме чака жената.

12:30

А, майката на Гошко. От лявата страна главата ми лекичко почва да пулсира. Тоя филм вече съм го играла – няколко пъти за тая година.

- Виж кво, госпожа! Туй дете ши гу управяти ли тука или няма? Ми ни мога се аз да съ разправям. Тоз ударил, оня блъснал – вий за какво сидити тука. Ми поговори му малко, завърти гу тъй някак си, че да кротняса.

Бе то разговори ли не бяха, кандърми ли нямаше – цели три години го „оправям”. Предлагам й да говори с психолога на училището, той ще й помогне и ще работи с детето.

Че като викна тая ми ти жена стокилограмова:

- Бе, вий мене на психиатърката дитето ми ли ши пращати, бе? Ми то да ней луду, а? Вий лекари ли сти, кви сти? За нищу не ставати, ама акъл все давати! Знайш, кът са обадя ей ся в тиливизията, само на даскалица ши ми станиш!

Тя вика, аз отстъпвам и главата вече ме зачатква и отдясно.

Почвам тетрадките, после отсъствията. Лекичко съвещание за нов член на нов закон, нещо друго ново – не се задълбочавам, ще го прегледам по имейла. Днес ще си отида по-рано, ще взема детето, ще се разходим и ще наготвя. Чак сама не си вярвам, ама мечтите не са лошо нещо.

15: 30

Вратата се отваря. Майката на Мимето. Сега вече усещам как действието на хапчетата отдавна е останало вкъщи.

- Край! Местя си детето в друг клас! (Вече го е местила веднъж – при мен.). Що все му пишеш забележки и му оправяш с червено? Само то ли греши? Ми един път го прескочи, пък и то да се зарадва, че всичко му е вярно. Ми нали има домашна, нали ти я носи, ти кво? Да не знаеш всичко? Ей, ама много се взехте тез даскали насериозно. Връщам ти тая тетрадка, ама да видиш ти какво си писала, щото тоя път и аз съм ти отговорила.

Отварям и гледам моята рецензия:

„Довършвай задачите!

Ученикът много се бави. „

Родител:...............................

„Ако бързаш за някАде, Фани бързия влак!”

Учител...................................

Поглеждам невярващо майката, а тя изстрелва последен залп:

- И да няма повече такива работи, че ще извикам телевизията вече!

Абе, дайте я тая телевизия, бе хора! Роклята, дето от 3 години я обличам само на 24 май, си я оставям тука нарочно, обувки имам към нея, едно червило ще прасна. Дайте я тая телевизия! Тъй и тъй ще ме снимат колко съм проста, нека барем да изляза красива!

*шалтерка - фелдшерка

Препоръчваме ви още:

Отпадането

Бисери

Записки по българското образование