Скъпи Дядо Коледа!
Аз съм на 10 месеца и ти пиша това писмо, защото мама състави и изпрати до всички списък на коледните подаръци за мен, а в него няма нищо от това, което наистина бих искал да получа. На мен не ми пука за пирамидата от чашки.

Знам, че имаш готова шега, че най-хубавият подарък за десетмесечно дете е опаковката на подаръка. Туш, Дядо Коледа. Туш. Разбира се, всички ние искаме такъв подарък. Но не само това. Нахвърлил съм какво бих искал да получа към опаковката.

Прилагам списък. Весели празници!

Десетмесечното дете

Пълен списък на подаръците, които искам да получа:

Кабел от лаптоп

Искам този кабел повече от всичко на света. Моля те. И разклонител с оранжево копче за включване и изключване и още кабел с бяло етикетче, който не е свързан с лаптопа. Ще се радвам и на какви да е кабели, но все пак тези, които се намират под бюрото на мама срещу климатика (и неговия кабел), ги искам особено много.

Стенен развлекателен център

Не зная защо мама не ми разрешава да играя с него, след като е очевидно, че това е детска играчка. Бих искал да си имам такава и в моята стая.

Ключове от къщи

Ще се радвам да получа комплект ключове. Ям ги, разбира се. Но държа да са метални. Не ми подарявай пластмасови. Не съм идиот. Знам, че пластмасовите не са истински.

Очила

Свалям ги от всички, които носят, за да ги наклепам с ръчички и да ги върна на собственика. Искам такива, мои собствени. Също и за да ги ям.

Съдържанието на това нещо

Бих искал, съдържанието на това нещо (особено използвани мокри кърпички и парченца от конец за зъби), да бъде разпиляно на пода. А можеш и просто да извадиш всичко това и да го сложиш в коледния ми чорап, не съм против.

Няколко шепи кучешка козина

Това е най-якото. Опитвам се и сам да се снабдя, но кучето се движи много бързо, което затруднява събирането. Любимо занимание ми е да напъхам козината в устата си и веднага да разбера, че не искам да е там.

Дупчица в пода на коридора

Това е цяла екзистенциална дилема. С часове гледам тази дупчица и я чопля с пръсти. Знам, че не мога да получа дупчица, защото тя не е нещо, което можеш да имаш. Дупчицата е липса. И все пак, това е моят списък с неща, които искам да имам, а аз искам тази дупчица, както Ганди е искал мир. Както кучето иска да оближе лицето ми. Както мама иска да спра да й свалям очилата.

Ей това разпръснато из целия апартамент

Нямам никаква представа какво е. Знам само, че когато тази нежна мекота се окаже в ръцете ми, мама веднага притичва и казва нещо такова: „Стига си пипал това! Колко пъти трябва да пускам прахосмукачката за време, заради тая напаст.“

Кучешка храна

Всеки път, когато допълзя до нея, веднага ме отместват. Но ако не искат да я ям, тогава защо я оставят на пода?

Това

Не зная за какво служи, но очевидно е много яко, защото мама непрекъснато гледа в него.

Невидимки

Любимите ми! Ако ми даваха монетка всеки път, когато ги пъхам в устата си, щях да имам два пъти повече метални неща, които да слагам в нея. Защото аз много обичам и монетките.

Това писмо написа сина на Ракел, създателката на блога theuglyvolvo.com и автор на Добре дошли в клуба: 100 родителски препъни-камъка.

Препоръчваме ви още:

Из "Дневникът на един (татко) звероукротител"

14 признака, че имате двегодишно дете

Тъмни сили

/откъс/

ГАСТОН

Париж, 1905

Чужденката беше заела любимото си ъгълче в бистрото, но този път вместо да седи със замечтан поглед – пишеше. Дали беше копирала занятието си от мосю Винатие, докато неизбежно го е наблюдавала тези дни? Тайно наричан от персонала и хората от квартала Смахнатия Брюно, мосю Винатие бе решил, че е прероденият Балзак, и карикатуреше улиците на Отьой с присъствието си. Гастон едва ли щеше да узнае защо мосю Винатие бе предпочел именно неговото бистро за творческите си занимания, но ако някой ден мъжът, който не просто си мислеше, че е Балзак, но и правеше всичко да изглежда като него, не се появеше в десет сутринта и не заемеше ъгловата маса до витрината, щеше да е умрял или той, или Гастон. И понеже Смахнатия Брюно ставаше сприхав, ако някой клиент неуместно е заел мястото му, Гастон бе принуден да поема върху себе си грижата всяка сутрин масата да е свободна.

Тази маса беше сред любимите му, защото над нея висеше едно – наистина не особено сполучливо – платно, нарисувано от племенницата му Ан-Шарлот, което изобразяваше Триум­фалната арка сред поле от макове. Къде Ан-Шарлот бе видяла макове из Париж, кой ѝ бе вдъхнал тази увереност да съчетае несъчетаемото, Гастон не знаеше, но допускаше, че лекото кривогледство на племенницата му бе виновно за смесването на пейзажите. Алените макове обаче пасваха отлично на червеникавото дърво на масите и Гастон не можеше да отрече, че мосю Винатие бе проявил изискан вкус, пришивайки се към едно от най-уютните кътчета в заведението.

Заради фалшивия Балзак Гастон бе принуден винаги да държи подръка мастило и перодръжка. Така полека-лека се бе разчуло, че в бистрото му може да се напише писмо, да се подпише картичка или да се направят някои прости сметки за залозите на конните надбягвания на хиподрума. В началото Гастон се опасяваше, че може да се превърне във филиал на новата поща на улица „Пусан“, но след като въведе правилото – мастило срещу поръчка – забеляза, че все повече хора с интелигентен вид присядат на масите. А след като свършеха писмените си дела често поръчваха обяд, ранна вечеря или поне един пастис за мъжете и чаша шампанско за дамите с чинийка с лека закуска към всяка чаша, която Гастон поднасяше тихомълком и мнозина приемаха като комплимент от заведението, но бързо установяваха по сметката, че са се лъгали.

И въпреки това идваха пак: изискани, приятни, усмихнати, понякога шумни след разходката в Булонския лес, понякога не така щастливи, както му се иска на човек след бягство извън олелията на Париж, но винаги готови да се насладят на безупречното обслужване на Гастон и сие.

Сие-то на Гастон се състоеше от жена му, Елоиз, наричана от всички, кой знае защо, госпожа Гастон; Никола, младеж с едва наболи мустачки и гладки бузи, които системно бяха подлагани на инквизицията на бръснача, и старият Люсиен, който можеше да върши всичко във и извън ресторанта с изключение на това да е достатъчно учтив с господата и не толкова угодливо досаден с техните спътнички.

Чужденката беше чужденка и това бе ясно на Гастон от първия миг, в който я видя. Не беше нужно дори да я заговаря, макар да чу отличния ѝ френски с едва доловим шепот на непознати ветрове и далечни земи. Беше я видял как отваря вратата, как обхожда бистрото с поглед на лястовица, сякаш да се убеди, че е порядъчно място, как премества чадърчето си от едната ръка в другата, как лекичко прехапва горната си устна, все едно тъкмо е щяла да попита нещо или да помоли за помощ, но се е отказала. Ако ще да идваше за първи път в Отьой, французойката щеше да изглежда различно. Същите дрехи, същата шапка, същите маниери, всичко да беше същото по нея, само по жеста, с който щеше да извика Никола и да му поръча чай, на французойката щеше да ѝ проличи, че си е у дома.

А чужденката не беше у дома си. Идваше четвърти път тук, миналата седмица три пъти и днес, понеделник, отново дойде. Поръчваше чай с лимон. Никакъв сладкиш, никаква чаша вино или шампанско, нищо. Отиваше си около обяд, без да се нахрани. Косата ѝ бе тъмна, Гастон можеше да се закълне, че е италианка, преди да долови, че произнася вокалите по-скоро закръглено, отколкото по панаирджийски широко, както правеха италианците. Не беше англичанка, френският ѝ беше отличен за жена, произхождаща от нация с такова високо самочувствие. Носът ѝ бе твърде прав, за да е гъркиня, а телосложението – доста стройно, за да е испанка. А и дребните испанки рядко се движеха сами, с тях често вървеше някой намръщен братовчед с бастун и кой знае къде скрит пистолет, който опазваше семейната чест и не оставяше и за миг повереницата си на произволните погледи на околните мъже. Чужденката не беше и рускиня, Гастон бе виждал рускини: те или не забелязваха света, или обратното – не откъсваха очи от него. Не знаеха какво е вглъбяване, нещо, което дамата срещу него, изглежда, умееше завидно добре, и често се смееха по-силно и от френските девици, подминали годините за женене, което за Гастон бе вече прекалено.

В крайна сметка беше без значение откъде е жената. Беше дама, в това не се съмняваше. Можеше да се окаже австрийска аристократка. Или американка, скучаеща в Париж, докато мъжът ѝ прави бизнес... Едва ли... Нещо поовехтяло прозираше в нейната изисканост, за да е твърде богата, и не беше толкова шумна за американка. Пък и американките бяха така уверени, че целият свят говори английски, та и през ум не би им минало да учат френски. Освен това биха отседнали в центъра на Париж, не до Булонския лес.

Гастон не можеше да попита жената от кой край на света се е отлющила, та вятърът я бе довял чак до стената в ъгъла – с една дама не можеше да се държи непочтително. Но можеше да се опитва да отгатне и това беше приятно забавление в последните дни, защото Смахнатия Брюно така или иначе беше омръзнал на всички.

За книгата:

Новият роман на Радостина А. Ангелова танцува между Париж и Родопите

Малко парижко бистро и особняк, който вярва, че е прероденият Балзак. Дъхави родопски поляни и момче, загледано в първата си дърворезба. Сорбоната и амбициозна студентка, която пише за Огюст Роден. Гробищатa „Пер Лашез“ и влюбена двойка, която отдава почит на великите поети. Нощен Париж и перките на Червената мелница, които се въртят…

В „Бал в Мулен Руж“ Радостина А. Ангелова завихря танц от запомнящи се герои, събития и емоции, които поглъщат читателя и го повеждат на пътуване към дома. Подобно на „Афиши в огледалото“, посветен на Роза Попова, и тук авторката изгражда два времеви пласта и черпи вдъхновение от живота на незабравима българка.

Историята от миналото улавя мигове от една голяма любов, белязала родната ни литература, но този път реалните личности остават тайна почти до самия финал. Не само за героите, а и за читателя. Макар подсказките на авторката да са достатъчно и сюжетът да е вълнуващ сам по себе си, опазването на тайната и разкриването й в текста ще е удоволствие за всеки, прочел романа без предварителна информация. Достатъчно е да знае, че става дума за популярна двойка от началото на XX век, прекарала известно време в Париж.

Мистерията в „Бал в Мулен Руж“ започва през 1905 г. с елегантен черен бележник, забравен от непозната чужденка в колоритното кафене на Гастон близо до Булонския лес. Повече от век по-късно този бележник попада в ръцете на Ева. Двайсет и две годишната студентка току-що се е сблъскала с разкритие, което преобръща живота й. Родена и отраснала във Франция, Ева е свикнала да разделя времето си между няколко различни „у дома” – апартамента близо до музея на Роден в Париж; Версай, където живее семейството й; и къщата на леля й в Родопите. Сега се оказва, че вероятно има и друг дом. Докато се опитва да открие дали и доколко може да е част от него, Ева се изправя пред тайната на черния бележник. Надява се, че той ще й разкрие повече за собственото й минало. И дори не подозира, че на страниците му ще се сблъска с дневника на една от най-популярните българки и ще открие ключа към тайната на известна френска картина, която днес се пази във Филаделфийския музей.

За авторката:

„Макар да съм сигурна, че повечето читатели ще се потопят в миналото с по-голям интерес, съвременната история в романа, историята на Ева, за мен е по-ценната в човешки план. Най-малкото защото е история в развитие, история, която мнозина живеят“ – споделя авторката Радостина А. Ангелова.

Мнозина читатели със сигурност ще открият себе си не само в Ева, а и в майка й Незабравка, в българските й баба и дядо или в любимия братовчед. Съдбите на тези герои се оглеждат и в сюжета от миналото – защото основният въпрос е един и същи: дали принадлежността определя кои сме, или успяваме да открием себе си благодарение на принадлежността? Листата ли са прави, защото се откъсват и пътуват, или корените, които крепят?

С отличителния си поетичен стил Радостина А. Ангелова изгражда роман, в който читателят се сгушва като в дом. И в него - като във всички домове извън кориците - има от всичко: смях, любов, тайни, въпроси... Защото, както казва самата авторка, в живота невероятни неща се случват много по-често, отколкото в романите.

И в това е чарът да си жив.

Радостина А. Ангелова жонглира с различните си роли точно толкова добре, колкото с думите. Тя е преподава­тел, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации и учебници. Награждаванa e у нас за поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия и списания във Великобритания и САЩ. Член е на Международната хайку фондация и три поредни години е включена в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку.

„Бал в Мулен Руж“ е шестият ѝ роман и вторият, вдъхновен от съдбата на известна личност от българската история, след „Афиши в огледалото“, който разказва за драматичната актриса Роза Попова.

Снимка: Невена Рикова

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Афиши в огледалото

Оттатък рая

Автор: Ваня Драголова

И така, село в Балкана, сняг до кръста, затрупани къщи, пушещи комини. Коледа, като празник, тъкмо набира популярност, но в местен план по традиция се свързва с клането на прасето. Всяко уважаващо себе си семейство отглежда по един-два екземпляра от въпросния биологичен вид. От ранни зори се палят огньове, бълбукат опушени казани с вода, пристигат едни брадати и мустакати апапи с ножове на кръста и гумени ботуши, псуват прегракнало на местен диалект и пият греяна ракия от сутринта. То си е цял ритуал.

Децата - на две и девет години, облечени в шушлякови гащеризони, с шапки и ръкавици, се мотаят в краката им, навират се из ръцете им и общо взето пречат на всички. Всеки знае какво да прави, къде да пипне, кога да се намеси и мероприятието върви по отдавна установен алгоритъм.

Първият знак, че нещо се обърква е, когато прасето дава неочаквано силен отпор и отказва да излезе. Апапите нахлуват в кочината, в последвалата битка една греда пада и сцепва главата на най-напористия. Взрив от нецензурни думи, неподлежащи на цитиране. Ясно се отличава само култовата фраза „Мамка му и прасе” в различни вариации. Двегодишният ми син наблюдава от безопасно разстояние схватката и е силно впечатлен от специфичната лексика. Сестра му отдавна е влязла на топло. Раненият криво-ляво е превързан. Така или иначе, след час и половина на двора, на специален тезгях има грамада от месо, което трябва да се транжира, измие, прибере. Важна роля имат помагачите, които поливат на касапите. За целта от врящия казан се налива вода в кофа, която се охлажда от маркуча. Деветгодишната ми дъщеря вече е на двора и се муши да полива. Гребва от кофата и в усърдието си излива канчето не където трябва, а в ботуша на най-близкия касапин. Отново взрив, рев... водата е вряла, не е охладена. Давам първа помощ на пострадалия, другите се черпят с греяна ракия, малкият, огладнял, сочи купището месо и повтаря: ”Пижола, пижола.”

Коледа на село или как заклахме прасето

След още един час всички участници са на масата - тави с пържоли, червено вино, туршии и люти чушки - както традицията повелява. Децата са в детската стая, изморени, хапват и гледат видео (тогава се гледаше видео). Улисана покрай гостите - кой пребит, кой попарен, не им обръщам особено внимание и само периферно отбелязвам, че малкият се върти все покрай масата. В късния следобед той се свива на леглото си, започва да плаче и вика: ”Боли, боли!” Още не говори и не мога да разбера какво го боли, сочи си корема, вдигам му дрехите и получавам минишок - коремчето му е с размера на топка. ТОЙ Е ПОГЪЛНАЛ ОГРОМНО КОЛИЧЕСТВО МЕСО! Но не е само това - дъхът от малката му уста мирише на бъчва! Естествено, потегляме за болницата през преспите. Двамата пострадали идват с нас. Все пак е Коледната вечер и в Спешното ни посрещат отегчена санитарка и пенсиониран фелдшер. При вида на процесията - майка с ревящо дете, двама окървавени мъже, единият куцащ, другия с превръзка на главата, фелдшерът се слисва, а санитарката изстрелва: ”Бе вий да не идвате от ромска сватба?!”

Нашата луда българска Коледа

Повиканият по спешност хирург констатира преяло дете с леко алкохолно опиянение (допил е оставена чаша с вино), оставаме в болницата под наблюдение. Двамата възрастни получават нови превръзки и за всеки случай инжекции против тетанус. Пада Коледната нощ, в отделението сме само аз и детето, то се успокоява, унася се и в просъница произнася отдавна чаканото първо просто изречение, а именно: „Баа мам и плясе.” 

Препоръчваме ви още:

Бай Ганьо ряпа да яде

Късметът на Явашеви

Традициите не са това, което бяха

 „Подарява се много повече от необходимото и повече, отколкото едно дете може да понесе.”

Франсеск Нунес от Открития университет на Каталуния обяснява колко е важно да въведем ред в броя на подаръците за децата тази Коледа

Деца, които получават твърде много подаръци за Коледа. Родители, които правят твърде много подаръци на децата си. Лабиринт без изход, който става по-страшен по празниците. „Сега е много по-лесно да подаряваме, сякаш сме принудени и мотивирани да го правим не само морално; изглежда, че това е някаква социална отговорност, наложена от икономиката, рекламата и маркетинга, които ни заобикалят”, обяснява по телефона Франсеск Нунес – доцент и ръководител на Магистърската програма по хуманитарни науки в Открития университет на Каталуния.

Идеята, че подаряването предполага получаване и даване, благоприятства факта, че подаръците са най-важното по това време на годината. „Много е трудно човек да разреши лично за себе си проблема с прекалено големия брой подаръци тъй като, повтарям, това е социален проблем”, подчертава Нунес. - „Наистина едно такова решение би могло да бъде възпитанието, насърчаването на промяна в поведението, която дава даден урок, но заради социално-икономическата ни система сме заобиколени от празненства, от служебни и от семейни тържества, от подаръци... и се потапяме в нещо, от което трудно се излиза. Коледата ни залива отвсякъде.”, добавя експертът.

Колко подаръка са нужни за щастие?

„Сложно е да изоставим традицията, правилното, наложеното, да отделим количеството от качеството, за да могат децата ни да научат разликата. Това, което е съвършено ясно, е, че именно родителите превръщаме децата си в едни превъзбудени и отрупани с подаръци човечета.” Това несъмнено оказва отражение върху детето с две ясни последици: първо, то не цени материалното, и второ, емоционалният компонент от претрупването с подаръци е свързан с фрустрацията, отегчението или разочарованието. „Ако имам два подаръка под елхата, сигурно няма да изгубя радостта от тях, но след като съм отворил 50, вероятно ще съм уморен, отегчен и пренаситен. Малките постепенно губят радостта, което можем да обясним със закона за намаляващия коефициент на полезно действие, според който шестият подарък не радва така, както първия, и т.н.” Подарява се много повече от необходимото и повече, отколкото детската емоционалност може да приеме и понесе - „в подчинение на консуматорската динамика, която както възрастните, така и обществото, прехвърляме на най-малките”, настоява експертът.

Този надут декември!

Какво става, ако например една година по някаква причина детето, свикнало да получава хиляди подаръци, изведнъж получи само един? „Може да настане катастрофа, да не разбере какво се е случило, да се потисне и да реши, че е сгрешило някъде. Ще се почувства разочаровано. Решението е трудно. Мисля, че е най-добре да не сме толкова радикални и детето да се научи малко по малко да не цени само количеството, но и качеството, да се радва, че има това, което желае”, обяснява Нунес.

Как да постъпим в такъв случай? Всяка стъпка, колкото и да е малка, да наложим контрол и ред помага. „Например, ако детето обикновено получава 80 подаръка и намалим броя им с 20%, следващата година то ще получи с 16 подаръка по-малко”, аргументира се експертът. Или например в големите семейства „може да се направи опит за ограничаване на броя на подаръците от един роднина, макар че трябва да се внимава с организацията, която е сложна, тъй като всички искат да подаряват”.

Експертът ни дава пример как да контролираме количеството подаръци, които ще получи детето ни тази Коледа: той ограничава броя на вещите до четири: нещо за четене, нещо образователно (боички, пластилин), нещо необходимо (тетрадка, палто) и накрая нещо, което желае – играчката, за която е молило във всичките си писма до Дядо Коледа.

Казано накратко: „Тази Коледа децата ни сигурно ще получат много подаръци, нямаме изход, но можем да въведем ред. Малка промяна сега може да помогне на детето ни постепенно да промени ценностната си система и да отдава повече значение на качеството, отколкото на количеството, за да оцени истински радостта.”, заключава Нунес.

Автор: Каролина Гарсия за „Ел Паис”, превод - Татяна Иванова

Препоръчваме ви още:

Игра за Коледа

В търсене на коледния дух

Невидимите подаръци

Автор: Траяна Кайракова

Не съм ти писала има-няма 30 години. Не за друго, ами аз съм не по-малко заета от теб. Най-после се наканих. Няма да искам много, не се тревожи. Само чети внимателно, да не стане някой сакатлък.

На първо място искам да ми върнеш нервите някъде откъм едногодишна възраст. Тогава не ми пукаше твърде, да ти кажа.

Искам си и зъбите, пак от това време. Да ти кажа честно, моята зъбарка сега яко ме цери. Венците ми плачат, като седна на стола, ама не от болка – от финансов колапс.

Можеш да намалиш силата в ръцете ми. От няколко години не ходим семейно на море. Синините на мъжа ми бавно избледняват, не за друго.

Трябва ми пералня, която готви, чисти, пере и простира, глади. Ако може, и сама да се зарежда. Ако не може, аз ще я пълня, не се безпокой.

Върни ми акъла към 12 клас, когато смятах, че е ужасно да пушиш.

Не искам да ми увеличаваш заплатата. Тя, все казват, че е увеличена, ама аз нали съм руса, явно не разбирам.

Искам малка печалба от лотарията. Не е за мен, нали знаеш?

Нашата луда българска Коледа

Запушалки за нос. Добре, че нямам водомер в него, няма да мога да платя.

Донеси ми чорапи и гащи с реотани, през лятото да стават на охладители.

Набий в главите на децата, че няма нужда да ми вдигат ниското кръвно, хапчетата за това отдавна са ги измислили хората!

Не на последно място, направи така, че каквото изям, да се натрупва между диафрагмата и шията ми. Щото аман от асансьорни копчета!

Ако ти се виждат много желанията ми и смяташ, че си ангажиран, дай да се сменим. Аз ще дойда да се пландичкам с шейната, ти ходи на работа, пък после си почивай, докато готвиш, чистиш, переш, гладиш и биеш децата!

И ако се чудиш дали съм слушала, не се съмнявай! Слушала съм цяла година основно себе си! Каквото съм рекла, направила съм го!

Айде, че пералнята спря, а яденето още кудкудяка!

Препоръчваме ви още:

Коледна баклава

Коледни пожелания за зевзеци

Какво си пожелавате за Коледа

Автор: Любов Даскалова

Извинявайте много, но как е при вас? Пиете ли вече греяно вино с аромат на джинджифил и канела? Аз още съм зад щанда на коледния базар и сериозно обмислям дали да не доработвам като касиерка в голяма търговска верига.

Миналата седмица директорът ни събра във физкултурния салон и обяви, че ще правим коледен базар, а със събраните пари ще си платим банкета. Ако останат средства, ще можем да поканим експертите от общината и от РУО-то (Регионален инспекторат по образование). Пари за поканени експерти от МОН и НИО (Национален инспекторат по образование) нямало да стигнат със сигурност. Началството заръча от всеки клас да бъдат приготвени по два кашона с каквото си изберем да направим, но да имало поне по пет сурвачки, двадесет картички, осемнадесет коледни играчки за елха и каквото още се сетим. Коледни сладки също трябвало да има, но домашно приготвени, да не са купешки. И за да е по-сигурно всичко това с хранителните продукти (за предпочитане да са био или поне еко), важно било около 10% от всяка храна да бъде опакована отделно и да му я доставяме лично ден за ден. Директорът и заместник-директорките, както и семействата им, ще бъдат длъжни да опитват от това кулинарно разнообразие, защото носели отговорност за живота и здравето на всички деца и само така можели да го гарантират. Двете заместнички теглиха чоп коя кой ден ще подлага на контрол изпълнението на плана.

Коледният базар ще се провежда на тротоара пред училището. Общината е отпуснала осем квадратни метра на оживен булевард, за да може да дойдат кметът и заместник-кметовете, главният секретар и четирима юристи на нашия банкет. И понеже сме близо до кръстовище, две иновативни колежки моментално се сетиха, че по сурвачките можем да накичим различни видове гирлянди и играчки и по-смелите от нас да обикалят колите, чакащи на червено. То е ясно, че освен с маркетингова цел, тази иновация е в помощ на домакинствата и прибиране на лично заработените бакшиши.

Любов Даскалова в евакуация

Кънчева и Павлова дори предложиха да заимстваме от китайския братски народ идеята за танцуващите дракони и да облечем по-големи шлифери, на които да навържем ръкавите един за друг и по тях да наредим посредством щипки за пране разнообразни продукти за продан.
Физичката Генадиева разчерта подробна скица как да се привърже един статив, накичен с ръкоделия, на лебедка на светофарната уредба и с въже да се спуска при червен семафор и да се издърпва на височина, когато светне зелено. От отдела, отговарящ за пътната сигнализация, ни поздравиха за футуристичния поглед в търговията, но обясниха, че камион с вишка, с който да се монтират въжетата, ще има свободен чак след втората седмица на януари. Иначе бяха готови при положение, че поне четирима човека от отдела също щяха да дойдат на банкета ни.
Петрунова, която от тази година преподава технологии и предприемачество, се сети, че наред с коледната украса можем да пуснем в продажба и останалите ни от миналата година мартеници. Библиотекарката веднага се включи с идеята на отделно столче да подредим книги от училищната читалня, които през последните дванадесет години никой не е потърсил. Със заработените пари ще се закупят нови саксии за цветя по етажите, което е една далновидна инвестиция за подобряване на училищната среда. Спомена нещо и за пердета по стаите на първия етаж, но директорът я сряза, че като си разпродаде книгите в библиотеката и ще трябва да си уплътнява работното време със секретарска и деловодна дейност, което автоматически я приземи в реалността.
Петков, учителят по ФВС, предложи вариант да разнася мостри на коледните ръкоделия по близките жилищни сгради и офиси. Щял да звъни по звънците облечен с тениска на училището и вежливо да показва промоционални стоки за празниците. Той на едно място не можел да стои, но да съчетава любимия маратон с някаква друга дейност му било второто „аз“, особено през последните седем години, през които разнасял успешно брошури на големи вериги в четири съседни квартала.
Информатичката даде идея да направи нещо като онлайн магазин – нямало да се продават чрез куриер, но можела да качи на страницата на училището снимки на сладкиши, козунаци, курабийки и сурвачки и поне родителите да идват цяла седмица при нас. Било добре да помислим за промоция – на осем закупени сладки да се подарява чаша кафе. Така незакусили родители ще могат да идват до училище, да се видят, да хапнат и сръбнат кафенце в приятна компания. Не знам къде ще я намерят тази приятна компания, но и не питах.

Любов Даскалова и чистачките

Графикът, по който ще се дежури в училищния шопинг център, се разработва от административния директор на школото и е в сила със заповед на директора със задна дата. Предните години винаги чистачките са били продавачки. Шефът го е правил това с идеална цел – жените да натрупат търговски опит, да го впишат в сивитата си и стига да искат, да могат да кандидатстват за работа в търговския сектор. Едно е да размахваш парцала по пода ежедневно, съвсем друго е да застанеш на сергия и да калкулираш сметката на някого. Обаче на всеки коледен базар все не излизаха сметки и все парите не достигаха. Дали това е причината или защото всички чистачки вкупом излязоха в болнични, но тази година продавачки ще са учителките. Първа смяна ще са българичките и началните до втори клас, където се работи с по-малки числа, а втора смяна – математичките, информатичката и само Валентинова от началните, която тази година единствено успя да реши задачите от олимпиадата по математика за четвърти клас.

Без да го упоменава в документацията, директорът ни спусна и устни напътствия за нехранителния асортимент, който ще предлагаме на училищния павилион – трябва да са изработени от учители, ученици, родители. Поименно изброи обаче онези от нас, от които категорично не иска да се приготвя нищо за ядене. Така отново се „видяхме“ кои сме опозиционните и радикални лидерки в нашата институция. Едните сме от ИДИЛ, а другите са му в отбора на „идиалнитьи“ (щото шефът е родом от друго населено място). Още се носят легендарни разкази как една креативна наша бивша колега бе успяла да нагости ръководния екип със соленки, майсторски приготвени с магнезиев сулфат, известен още като английска сол. Началството и заместничките му бяха изкарали един работен ден из различни санитаро-хигиенни точки на училището, а очистителният ефект бе успял да се разгърне както физически, така и психически върху тях.

Любов Даскалова и компютърното моделиране

Всеки ден до коледния базар съм организирала класа да работят по различни изделия. Сега, вярно, нямаме конкретни часове, през които това да се случва, но то и два кашона няма как от само себе си да се напълнят. Поради тази причина работим усилено в часовете по музика, изобразително изкуство, ФВС, технологии и предприемачество, в часовете по развитие на речта, както и по математика и останалите също (защото накъде сме тръгнали с развита реч, ако не са ни развити ръцете и предприемаческите умения първо?). Ако трябва да съм честна, една част от децата са болни, други са вече заведени при бабите и дядовците, за да може и родителите да изкарат своята ваканция, при мен са само онези, които няма кой да ги гледа. Това с нямането кой да ги гледа го отнася учителката в полуинтернатната група, която е на шестчасово работно време от 13:00 ч. до 19:00 ч., и въпреки това успява да изработи всяка седмица по още един допълнителен ден от закъснели родители, едва смогнали след пазар, фитнес и кафе с приятели да си приберат дечицата от училище. Всеки месец има пет, които са забравили да си вземат децата, а винаги след ваканция има по двама, които дори са забравили, че имат деца.

Цяла седмица работим с учениците усърдно, повечето от тях не носят материали, четири нямат ножици, осем нямат лепило, седем питат какъв час имаме, когато се захванем да изпълняваме петилетката за пет дни. Аз цяла година събирам различни опаковки, целофани, изрязвам красиви картинки от брошури и чат-пат се оглеждам по кошчетата къде какво е изхвърлено, а е ценно.

Шефът ме е сложил да дежуря на базара всеки ден преди обед. Ще ходя да редя серги… упс, щанда и да продавам до обяд. Учениците ми са разпределени по другите класове, защото има много болни и нямало да се усети. Това по принцип му е и планът за икономии и иновации, с който ще кандидатства за иновативно училище. От следващата година – когато има много заболели, ще обединява класове и ще пуска учителки в платен отпуск, за да може лятото да пишат разпределения и да правят презентации в училище. Щастлив е, че е открил невероятна ниша в училищните иновации и че никой директор не се е сетил за нея. Щял да я води като иновация в управлението, имал и други идеи.

Любов Даскалова е на почивка

Физкултурникът и седем ученици ми донесоха двадесет и четири кашона и четири чина от счупените, които се пазят в мазето. Покривка няма. Започвам да подреждам козунаци, курабии, бисквити, обреден хляб, соленки, сладкиши с пудра захар, еклери, чашки с крем карамел. Разделям кулинарните продукти с ръчно изработени гирлянди, някъде подпирам картички, тук-таме привързвам по някоя сладка с играчка за елха. От едната страна подреждам едри сурвачки, които при всяко преместване ръсят пуканки, сушени чушки и сливи. От другата страна на хранителните стоки слагам картини с дядо Коледа, нарисувани от най-малките. Стол няма къде да се сложи, но пък е достатъчно студено. Сама съм, колежките, с които ще дежуря, са казали, че идват след малко. Минават разни хора, но никой не се спира, дори заобикалят на отсрещния тротоар. Една баба мина покрай щанда, завайка се леко, прекръсти се, бръкна в пазарската чанта и остави един типов хляб на масата. И си продължи, мърморейки. След около 176 цикъла на светофара пристигат при мен трима, облечени с еднакви шлифери. Поздравяват ме и изваждат служебни карти от регионалната здравна инспекция. Питат ме за документи за храните. В първия момент щях да припадна, но нали е студено, а аз съм поизмръзнала, процесите в тялото са замразени леко, та се овладях. Казах им, че я има, че директорът я съхранява и мога да отида да я взема. Те останаха на местопрестъплението, за да не се променя нищо и ме пратиха да донеса документите. Аз, естествено, се впуснах в лек бяг и точно в последния момент пред школските порти, свърнах в друга посока, към кафенето през четири блока.

Дежурна, дежурна… колко да съм дежурна?

Препоръчваме ви още:

Традициите, без които (не) можем

Коледни екшън сладки

Коледа в канадското училище

Споделяме с вас един изключително провокативен текст на популярния психолог Михаил Лабковски. Колкото и скандално да звучи, казва много истини. Струва си да помислим върху тях, защото децата заслужават да растат обичани и желани, независимо дали са планирани.

Утешавам се с надеждата, че ще мога да предпазя от нещастие поне едно дете, ако разкажа за проблемите, заложени в обстоятелствата по неговото зачеване и раждане. Това са бомби със закъснител, които задължително избухват. Все пак съществува пряка връзка между „бръмбарите“ в главата на майката и психологическите проблеми на децата.

Да започнем с предпоставките, на които понякога се базира решението за създаване на дете.

Единствената здравословна причина да родиш дете е да искаш дете.

Жените, които искат деца, обикновено се сдобиват с такива. При каквито и да било житейски обстоятелства.

За статус

Както е известно обаче, на някои жени дори и през ум не им минава да продължат човешкия род. Да нямаш дете не е каприз и егоизъм. Обикновено този избор е свързан с трудно детство, нещастни спомени и психотравми. В общи линии това е повод за друг разговор.
Но има жени, които са готови да родят, само ако имат сключен граждански брак. Ако не успеят да се „бракуват“, остават без деца. Не е било писано, казват. Предполагам, че причината, в най-добрия случай, е страхът да носиш сам отговорност. В най-лошия – не искат дете, но и не им се работи. С помощта на брака и последващото раждане те се надяват завинаги да решат този проблем. Майчинството се възприема като подвиг и работа, за която мъжът им е пожизнено длъжен.
Обикновено тези жени споделят, че не желаят да възпроизвеждат нищета и да създават живот без един родител, че детето заслужава само най-доброто и преди всичко „то трябва да си има баща“, пълно семейство, иначе е катастрофа. Възможно е дори да вярват в това. В същото време в непълни семейства растат около 54 % от децата в Европа и съм сигурен, че опасността за психиката им е силно преувеличена. Друго нещо е, когато става дума за нелюбов и какъвто и да било вид насилие в семейството. Една моя позната е инвалид, но роди три деца и ги отглежда с мъжа си… Би ги отгледала и без мъж. Както е известно, когато човек иска нещо, търси възможности, а когато не иска – търси причини.

Защото така е прието

Друг възможен вариант е, когато причина за раждането на дете е „защото така е прието“. Жената не изпитва някакви особени чувства към децата, но биологичният й часовник тиктака и гинекологът й казва, че след година-две организмът й ще се предаде, освен това рисковете при възрастните първескини са много повече. В този случай като че ли детето е начин да приемеш живота си за пълноценен, а себе си за осъществена. Това е коравият тип „аз сама“. Главната причина този тип жени да създават деца е страхът от самотата.

За спомен

Следващият тежък случай са децата „за спомен“. Жената разсъждава примерно така – не ми е притрябвало дете точно сега, но толкова обичам Петър, а той е много женен и не ни е съдено да бъдем заедно. Ще си родя едно дете с неговите очи… пък кой знае, може да напусне жена си след време. На такива жени винаги ми се е искало да кажа: „Детето не е сувенир! Направи си татуировка с твоя Петър.“

Когато майчинското чувство го няма

Заради грешка

И последно: тя не иска дете, още повече - нищо подобно не е планирала и ето ти бременност по погрешка. Последствията са непредсказуеми. В процеса на психо-физиологическите промени в организма, при някои от тези жени все пак се появява майчинско чувство, а някои просто износват плода и оставят детето. Всъщност поведението на майката в този случай е чиста лотария.

Сега за последствията

Дамите, които смятат, че изпълняват дълг и правят подарък на мъжа си, възприемат детето като проблем, който трябва да бъде решен. Те не общуват с децата си, те се занимават с грижите и възпитанието им. Гардеробът, извънучилищните форми, всичко трябва да е като при другите. За това полагат сериозни усилия; прекалено контролират и закрилят децата си, но не от голяма любов. За удоволствие от процеса на отглеждането им изобщо не става дума. Резервен вариант е да прехвърлят всички отговорности на детегледачката и при всяка възможност да изчезват от къщи. В тази ситуация детето се чувства като инструмент за манипулация и натиск, а и никой не крие това от него особено. Така ще премине и животът му – в усещане за ненужност, смятайки, че е в тежест; няма да може да намери мястото си в света и дори няма да подозира, че могат да го обичат просто така, без причина.

Родилите, "за да си минат по реда", се държат като завършени невротички. Мисълта, че детето е отделна, самостоятелна личност и тази личност трябва да има възможност да диша, поне от време на време, им се струва измислица на модните в момента психолози. Това е НЕЙНОТО СОБСТВЕНО дете. Такива майки изискват внимание, държат детето до полата си, но не защото се боят за него, а защото се боят за себе си – в главата им непрекъснато се върти картината на самотната старост. „То е всичко, което имам!“
Ако 15-годишният син се прибере в 23, а не в 22 часа, задължително чува, че майка му е звъняла в моргата, че е била готова да умре и че има нужда от валериан: „Донеси го, ако обичаш!“. Всъщност целият живот на детето е подготовка за маминото погребение, в процеса на която то чува, че майка му му е посветила най-добрите си години, сложила е кръст на собствения си живот, имала е такива възможности (?!), а е отгледала неблагодарен човек и др. подобни дивотии. Какво ще порасне от такова дете – крайно несамостоятелен, неуверен в себе си инфантил, изпълнен с чувство за вина пред майка си и пред всеки срещнат.

Съжалявам, че станах майка!

Романтичните девойки, които раждат „за спомен“, често не могат да забравят любимия, а и детето, което му е „отрязало“ главата, непрекъснато им напомня за него. Споменът си отива, а детето остава и дразни, особено когато толкова прилича на баща си и има същите лъжливи очи. Появява се новият партньор, мъж, любовник и „сувенирът“ им се пречка в краката като живо доказателство за предишна неудачна връзка. Случва се класическият пренос – децата чуват, че са същите дебили като баща си, мляскат като него, вършат същите глупости и дори не умеят да се обличат също като него (можем дълго да импровизираме). Резултатът – здравей, тревожност и чувство за вина.

Защо казвам всичко това? Заради очевидния извод, че детето не може да бъде нито средство, нито инструмент или начин да решим собствените си проблеми. Първо трябва сами да си ги решим, и едва след това да създаваме деца.

Деца трябва да се раждат, когато наистина са желани. Защото дете се ражда за щастие. Но това е възможно само, ако е щастлива майка му.

За съжаление в живота често се случва обратното. Как мислите, откъде е тази готовност у хората да се подчиняват, да се унижават, да се примиряват и да търпят лишения? От семейството, разбира се. Оттам е убедеността, че мнението им няма стойност и никой не се интересува от тях. Нищо ново, случвало ни се е в детството, и на нашите родители – също. Защо да не разкъсаме този порочен кръг, да прекъснем нишката на нелюбов още от утробата на майката? Никога не е късно да го направим.

И друг път сме публикували статии на Михаил Лабковски. Може би си спомняте "Момичета, вие сами разваляте мъжете си."

Препоръчваме ви още:

Длъжни ли сме да обичаме майките си

Ти няма ли да раждаш?

Защо ги раждаме? За да ги харесват другите?

Автор: Мария Пеева

Преди няколко месеца получих интересна покана. Оказа се, че Visa имат желание да направим съвместна кампания с тях. Виж ти, казах си. Защо изобщо им е притрябвала рекламна кампания? Аз реално не познавам човек, който да не притежава тяхна кредитна или дебитна карта. Какво точно ще рекламираме? Естествено, отидох на срещата и първото, което попитах е, защо избраха нашия сайт.

- О - засмя се симпатичната млада жена отсреща. - Помните ли онази забавна история, която бяхте разказали веднъж - за различното отношение на мъжете и жените към кредитните карти?

За тези, които са я пропуснали - ще я припомня. Краят на месеца е, аз се оплаквам на Пеев.

- Ванка, кредитната ми карта е на нула.

А той гордо отвръща:

- И моята!

При което аз, разбира се, подскачам, защото разликата между моя и неговия лимит е много сериозна.

- Олеле, ама как така?

А той ме поглежда въпросително:

- Ти, всъщност какво имаш предвид, като казваш, че картата ти е на нула?

- Е, как, какво? То е ясно. Че съм я изпразнила до дупка.

А той се подсмихва:

- Ей това е разликата между мъжете и жените. Когато ти кажеш, че си занулила кредитната си карта, значи, че всичко си изхарчила. А когато аз кажа, че съм я занулил, означава, че нямам задължения по нея. 

Все още озадачена, попитах дамата: 

- Добре, наистина беше забавна случка, но аз все още не разбирам каква рекламна кампания имате предвид.

- Вие пишете непринудено, забавно и в същото време давате полезна и смислена информация. - ми отговори тя. - На хората им е писнало да четат сложни финансови съвети и препоръки, а определено има накъде да се работи за финансовата култура на българското семейство. Ние вече правим това в училищата, иска ни се да го направим и за семействата. Вие имате богат опит, видели сте добри и лоши дни, имали сте всякакви трудности, включително и финансови. Можете ли да разкажете няколко семейни истории по вашия си начин, които да накарат хората да обърнат повече внимание на финансовите си решения, на харченето на пари, на възпитанието на децата в тази насока? Това ни е достатъчно.

- Истории колкото искате. - засмях се. - Не знам само дали всички са възпитателни, защото сме правили и доста грешки.

- Няма значение, дори още по-добре. В крайна сметка човек се учи най-добре от грешките си.

Побъбрихме още малко, след което се прибрах, запретнах ръкави и подготвих цяла поредица, която стигна до стотици хиляди читатели. Изглежда финансовите истории са забавна тема на всички. 

В тази последна статия от кампанията ни с Visa, бях обещала да пиша за страхотната им коледна промоция, в която упорито участвам, но нищо не печеля. Което, разбира се, дава по-голям шанс на всички вас да участвате и да спечелите. Тя е лесна, просто трябва да се регистрирате и да пращате едно номерче от ежедневните си покупки с кредитната си карта ето тук. Направете го, в крайна сметка както един велик българин беше казал: “Който играе, печели”,

Но просто не мога да изневеря на себе си и да не добавя нещо, особено след вчерашната случка у дома, която, признавам си, малко ме разстрои.

Двете ми големи момчета, на възраст съответно 24 и 15 години поведоха безсмислен спор кой повече пари ще изкарва, когато достигне върха на кариерата си. Единият е програмист и се развива чудесно, той вече печели добре, гледа семейство, връща кредити, изобщо направил си е място под слънцето. Другият мечтае да стане ракетен инженер, избрал си е къде ще учи и полага усилия за това, вече си е начертал бъдещето. Та моите две чудесни, амбициозни и умни момчета се скараха по такава нелепа и абсурдна тема, взеха да вадят статистики за средното заплащане на специалистите от съответната област, да сравняват и да изтъкват безсмислени доводи и аргументи, досущ като някакви вчерашни хлапета, които се мерят кой е по-висок и скачат като петлета един срещу друг.

С баща им седяхме и ги слушахме известно време, изчакахме ги да се изговорят и после взехме думата и им казахме някои неща. Един през друг заприказвахме, завършвахме си изреченията взаимно. Нее помня някога да сме обсъждали тези въпроси, просто мислим по един и същи начин. Може би това единомислие е следствие от 26 години семеен живот и споделени битки и мечти, а може би такива сме си били отпреди това и просто сме се намерили. Но това няма значение, по-важно е какво им казахме. Искам да го споделя и с вас, а ваше право е да се съгласите или да го отхвърлите. Молбата ми е само да помислите върху това. Особено ако сте млад човек. Особено ако сте в началото на кариерата си. Особено ако все още избирате кариерата си.

Парите не са всичко. 

Страшно клише, нали? Но те наистина не са. Един минимум е необходим, за да задоволи човек основните си потребности - да има покрив над главата, да му е топло и уютно, да има с какво да напълни хладилника и да се облече, да си осигури транспорт, образование за децата и здравна грижа. Ако са под този минимум, липсата им е фактор за нещастие. Но няма обратна зависимост. Ако са над този минимум, НЕ СА ГАРАНЦИЯ за щастие.

Затова и ако човек фокусира цялата си енергия върху това да изкарва все повече пари, единственото, което печели е, че може да харчи все повече. Или да ги спестява и инвестира, или Бог знае какво. Но не печели щастие. Какво печелиш, че колата ти е по-скъпа от тази на съседа, ако си толкова изнервен от работата, че вечер нямаш сили да се порадваш на детето си? Какво печелиш, че веднъж годишно се разхождаш на Малдивите, ако в ежедневието си толкова изтощен, че отказваш да помогнеш на съпругата си и вечерта приключва със скандал? Точно като някакви хамстери във въртележка се увличаме в това да печелим все повече и повече и оставяме животът да се изплъзва покрай нас, докато ние бързаме ли бързаме, работим ли работим, за да можем да харчим все повече и да сме все по-щастливи. А парадоксът е, че трябва да се спрем, за да бъдем щастливи.

Тогава какво? Не бива да работим и да вървим напред ли?

Не, напротив. Моето поколение е възпитано да се бори, да се развива и твърдо вярвам в необходимостта от това, за да се чувстваме осъществени. Но нека работата е такава, която ни носи радост и удовлетворение, дори да не е най-платената на света. Нека не избираме професията си според това колко пари ще печелим от нея, а според това колко ни удовлетворява и дали намираме смисъл и радост в нея. Повярвайте, това го казвам изцяло от личен опит - когато човек обича професията си, той неминуемо започва да печели добре от нея някой ден. Просто защото става все по-добър и все по-добър и опитът му се отплаща. Затова бих искала децата ми да изберат работата си както избират хобито си - според това кое им харесва, а не като гледат статистики и сравняват от кое се печели повече.

И последно за парите. Някои хора обичат повече да ги печелят, други обичат повече да ги харчат. Дали сте от единия, или от другия вид, не знам, но при всички положения се постарайте да сте наясно с финансовите инструменти на съвременния свят и ги използвайте разумно в своя полза. Внимавайте с кредитите, мислете и за старини и си погасявайте задълженията по кредитните карти в началото на месеца, за да не плащате лихви. А когато пазарувате, винаги първо си задавайте въпроса: Това необходимо ли ми е наистина? Ще ми донесе ли толкова радост, колкото струва? 

Ако е така, купувайте смело.

Благодаря на Visa, че реши да инвестира в една толкова нестандартна кампания. Истината е, че колкото по-разчупено мислят големите бизнеси, толкова повече успяват.

А това се отнася и за обикновените хора като мен и вас.

Останалите ни истории по тази тема са:

Защо у дома не се караме за пари

Как във Франция ни взеха за измамници

Бързи пари

Татко ми дава джобни

Защо му е на тийнейджъра карта?