Автор: Анелия Икономова

Спомням си баба ми – корава, съсухрена, мъничка - най-безстрашният човек, когото съм познавала. Когато бях малка, задължително празнувахме Коледа на село, при нея. Останала вдовица съвсем млада, с две бебета на ръце, тази жена не познаваше думи като „не мога“, не познаваше безнадеждността, пазеше свирепо вярата и следеше за спазването на традициите до последния детайл.
Помня, че седяхме на земята върху слама, покрита от черги, тъкани от моята прабаба. Помня също суетнята на жените около приготвянето на храната, смирените усмивки на мъжете, докато пийват греяна ракия. И нетърпението на децата за скъпоценната пара.
Всички сядахме в кръг. Най-възрастният и най-малкият вземаха хляба, разчупваха го, вдигаха го към небето и с висок глас повтаряха три пъти: „Слез, Боже, да вечеряме!“, целуваха хляба и го оставяха обратно на мястото му. Най-малкият казваше молитвата, а баба разкъсваше питата и подаваше по едно парче на всеки. Никога не съм чувала някой да каже „не искам“, „не обичам“, „няма да ям“. От масата не се ставаше, преди и последният човек да се е нахранил. Миризмата на тамян така е запечатана в мозъка ми, че и сега като доловя аромата му, веднага се връщам в прекрасните дни от детството.

Но това са моите блажени спомени... моите деца ще имат малко по-различни:

Аз: Бързо, трябва да тръгваме, трябва да напазарувам толкова много неща!!!

Дъщеря ми: Ох, мамо, точно сега ли намери, записала съм си час при козметичка за вежди!

Аз: Ти си на 12 години, нямаш нужда от вежди, имаш нужда от зла майка, която да ти напомня, че нямаш нужда от вежди! Отиваме в супермаркета, аз ще пълня количката, ти ще гледаш брат ти, да не разруши сградата.

Д: Никой не може да опази сградата от него.

Аз: Тогава ограничи щетите, а ако са много големи, прави се, че не го познаваш... и започни да се обличаш. Закъснявам! И къде е брат ти?

Д: Зад теб, яде кабела на сешоара!

Аз: Не този, големият ти брат! А ти престани да ядеш кабела на сешоара, ела да ти дам морков!

Д: Ми то като имаш 100 деца, как да знам за кое говориш!

Аз: Започни да се обличаш, за да не станат 99!

Набирам номера на големия „израстък“. Звъня. 5 пъти, без изгледи да ми вдигне някога. Невротизирана невротичка, на която детето не й вдига телефона… на 24 декември! Безценни спомени се очертават!

Най-накрая връща обаждане. Две минути разговор и само като чу, че трябва да гледа „малката напаст“, любовта към хуманитарните науки скочи в неизмерими граници – „имам класно/контролно/състезание/олимпиада/петминутка/колквиум/държавен изпит“ - каквото можа да измисли или да провери в гугъл. Обеща да подреди масата и да си помисли за миенето на чинии. Тираничната ми същност ликува, но майчиното ми сърце познава лъжата, преди да се заформила като идея дори.

Обличам „напастта“, връщам „бъдещата световна звезда“, обидно разпознавана сега като негова сестра, да си облече нещо подходящо - 2 пъти, защото не се очаква Ариана Гранде да гостува в пазарджишките гранд вериги Била! Инструкции със сълзи на очи към „напастта“: „Миличък, моля те, мама много те обича, ще ти купя шоколадче, само не крещи в магазина, не сваляй редове със стока, защото „спайдърмен продуктите“ трябва да са едни до други – без значение близалки или прах за пране! Когато някоя леличка ти обяснява правилата, изслушай я внимателно и ако тогава не харесаш казаното, ще го обсъдим, без да е нужно да ходи в болница да я шият. И стой до кака и си харесай нещо, но искам да я слушаш, защото тя е до теб, за да те пази! Без отдалечаване, хапане, ритане, пищене, преследване на малки деца и домашни любимци - те знаят, че ги обичаш, просто не могат да дишат като ги прегърнеш!"

Пристигаме в супермаркета - две колички, два отбора:

Аз (отбор 1) - същинско пазаруване и крайна точка за вземане на решения по назряващи конфликти.

„Претенцията“ и „Звярът“ (отбор 2) – заблуда на противника, бързо придвижване около лъскавки неща, за да не забелязва останалата стока, хора и животинки, и света като цяло!

Тоя път стана бързо и почти не боля, като второто ми раждане някак...

Платихме една счупена бутилка детско шампанско. Течността разлята на пода беше изумително декорирана от 6 играчки за елха, които изглеждаха като да са крили нещо важно от испанската инквизиция!

„Бягство от затвора“ е нелош филм, просто... много зле са откъм идеи!

Прибираме се! Готвя. От стаята на дъщеря ми се чуват викове: „Писна ми, не мога повече. Какво нещо си ти, бе! Ако ми оближеш още веднъж учебника... “, накрая излезе побесняла, дойде и заяви: „Искам да ми махнат яйчниците!“ След половин час обяснение, че не всички деца са като брат й... като двамата й братя, защото големият все още я поплясква, когато знае, че нямам обсег с пантофите. И решение, че нейните деца ще са най-прекрасните на света - миряса.

Масата беше подредена като в приют за бездомни - храна, хляб и свещ, която „напастта“ прие като лична мисия да държи изгасена завинаги. Винаги съм обичала разговорите на вечеря в празничен ден, вече не е така:

- Що е постно? Някакво месо няма ли?

- Постно е поради същата причина, както и миналата година, хората постят по 40 дни, знаеш историята за постенето, месо утре!

- Ама аз с това няма да се наям!

- Изяж 12 сарми и пак ще си говорим!

- Боже, какво е това в салатата?

- Чесън!

- О, неееееее...

- Освен ако не си пропуснала да ми кажеш, че си станала вампир, в близките дни край няма да има!

В това време малчо си изстисква портокал в боба, развива сарми, застила листата на пода и се опитва да убие свещта!

Няма хармония, няма традиции, няма я баба да спира с поглед всичко нередно, да реди думи и кади трапези! Стана ми така тъпо, наляха се очите, станах и казах:

„Погледнете ме! Поне една вечеря ще мине без протеини, ужас от лош дъх, с благодарност към това, че сме заедно живи и здрави, че имаме приятели, че имаме хляб на масата и покрив над главите! Някой знае ли какво в действителност празнуваме днес? Празнуваме... надеждата, раждането й, благодарността, че тя е отново тук, че не сме сами! Тя е човек, който идва в точния момент да ти помогне, тя е вътрешна сила, която те кара да не спираш, преди да си успял да се видиш завършен и по-добър! Тя лекува, тя води, тя е живецът в нас! И може да не ви осигуря традициите на прабаби, но ще ви науча какво и как се празнува! Махнете храната и се молете с мен: „Благодаря Ти за надеждата, която изтръгна от сърцето си и я прати на нас, за да осъзнаем, какво е! Нека всички бъдем надежда за някой друг!"

И те утихнаха… и се замислиха, даже малката „напаст“ кротко си гризеше кабела на сешоара и одобрително кимаше.

Препоръчваме ви още:

Кошмарите на многодетните майки

Късметът на Явашеви

Апъл и бокс