Любов Даскалова в евакуация

Автор: Любов Даскалова

Вие знаете ли какво е евакуация? За мен евакуацията е един същински празник на разнообразието в училищния живот. В него се преплитат елементите на спортно състезание с прединфарктно сърцебиене и едно особено изпитание на нервите, сбутало се между главното дежурство, контролното по математика и проверката на шестдесет и девет тетрадки.

Онзи ден се отваря вратата по време на втория час и едната заместник-директорка нахълтва някъде между първо и второ упражнение, за да каже, че в голямото междучасие ще има евакуация. Тази жена е дошла в училището с тайната задача да стряска хората, казвам ви! В междучасието се разминаваме, погледът й ту събира прахоляка по пода, ту брои паяжините по тавана, а обноските й са някъде в аутистичния спектър – ни приема, ни предава. Това е така, защото в атмосфера на тичащи, скачащи, викащи и играещи деца само земетресение може да въдвори ред за по-малко от пет минути. Обаче настъпи ли някакво спокойствие и смирение в училище, ето точно тази заместник-директорка изскача от различни ъгли и сенки, за да може тялото ти да се натъпче с адреналин от ноктите на краката до миглите. Хичкок би спечелил двадесет и четири Оскара поне, ако тази му беше главна героиня и му помагаше в сценариите.

Та, да не се отплесвам, въпреки че плюя в пазва и сега и се прекръствам за всеки случай с едно приглушено „Анатема!“ . Влиза заместничката, децата се опъват като че ли слаб ток протича по седалките на чиновете, аз спирам методическата работа по урочната единица и заслушвам посланието: „В голямото междучасие правим евакуация! В 10:05 да сте на двора! Никакво мотаене! Излизате през вратата на физкултурния салон!“. Аз, докато измисля с „добре“ или „разбира се“ да отговоря, вратата на класната стая се хлопва със замаха на дългогодишен надзирател в Софийския затвор. Едно дете плахо изрича: „Приятен ден!“. Дано поне за него самото да е приятен.

Любов Даскалова и компютърното моделиране

ba0dcc459ba28dad37cba99e09a9c5b8 XL

Четири деца ме питат какво е „евакуация“, едно иска да си подостри червения молив над кофата, на две им се ходи до тоалетна, а едно разказва, че е гледало този филм по телевизията, но не бил интересен. Разказвам на учениците, че при подаден сигнал трябва бързичко да се строим по двама, да си вземем само якетата, всичко останало да остане по чиновете и в раниците, да излезем на двора, след което ще се приберем. Три деца казват, че не им се излиза на този студ, други две ги подкрепят, седем казват, че ще закусват. Обяснявам им, че това е тренировка за светкавична реакция, в случай че стане авария в училището. Десет скачат от местата си, обличат якета и хукват към вратата, но успявам да ги спра. Разказвам им, че сега е наужким, но някой ден може да се наложи да го направим и за нещо истинско.

Учебният час вече е невъзможно по никакъв начин да бъде завършен методически, ние продължаваме да говорим за рискове и причини, които могат да ни накарат да се евакуираме. Две деца разказват, че роднините им са се евакуирали в Ирландия и Испания, защото там било по-спокойно и безопасно. Съгласявам се с тях, иска ми се и на мен да се евакуирам на някой плаж във Валенсия или Бенидорм, но за момента това може да стане само в мечтите ми.

Бие звънецът за малкото междучасие, евакуацията е следващия час, дванадесет деца тичат като обезумели към вратата на класната стая, аз хуквам след тях и успявам да ги настигна и възпра едва на входа при портиера. Говоря им на пресекулки, защото не мога да си взема дъх, че това е междучасие, а не евакуация. Тя ще е следващото междучасие и ще бъдем заедно всички. Пет деца звънят на родителите си и искат да ги вземат от училище, защото щяло да става нещо страшно – или пожар, или земетресение и всички сме щели да умрем. Телефонът ми започва да звъни на първа и втора линия, чувствам се като звезда на CNN, която трябва да дава изявление за новина от последната минута.

Успокоявам майки и татковци, че ще правим само тренировъчно извеждане на децата в двора на училището, че това е рутинно и планирано събитие в живота на всяко учебно заведение, че всичко е наред. Седем майки успяват да ми изредят с коя жилетка, шапка, ръкавички, ботушки, шалче да подготвя децата им. Двама татковци молят да прибера мобилните телефони на синовете им, една майка иска да пусна живо излъчване през фейсбук, за да гледа какво става и да е спокойна за детето си. Жената имала притеснения какво ще се случи с детето й, защото цялото й семейство до девето коляно били много притеснителни и стеснителни същества и тази драматична обстановка може да доведе до психологически промени, които да изискват задълбочена специализирана помощ и терапия впоследствие.

Малкото междучасие приключва, започва учебен час, в който децата продължават да питат какво ще се случи след малко. Три деца с надвикване предполагат, че някой ще запали училището или цунами ще залее двора и футболното игрище. Едно разказва, че учителите може да се превърнат в зомбита и да започнат да ядат деца. Двадесет вече ме гледат доста особено, в погледите им се чете страх и недоверие. Шест искат да ходят до тоалетна.

Аз отново разказвам, че това е само една тренировка, която е продиктувана от заместник-директорката, а не от някое друго бедствие. Че всичко се прави, за да знаем как да действаме, когато дойде време за такива истински събития. Една майка ми звъни по телефона в този момент и с разтреперен глас ме пита за кои истински събития говоря, защото ме била слушала през телефона-часовник на дъщеря й и в момента не можела да се успокои какво точно съм имала предвид. Казвам й, че съм й благодарна, че и тя е станала вече неразделна част от класа ни, но да си върши работите, с които се е захванала в момента, и да не ни прекъсва урочната единица, независимо в какво съм я обърнала.

Любов Даскалова е квестор

25c1574e8e6a7de12f717ac56a926ad5 XL

Предупреждавам децата да идат до тоалетна сега, защото след петнадесет минути вече няма да може. Всички отиват, класната стая остава празна, в коридора настава паника, Ставрева отваря нейната врата, подава главата си под наклон от 45 градуса и започва да крещи какво е това безобразие. От съседната класна стая също се отваря врата, оттам се показва главата на Маринова, която на свой ред подвиква дали можело по-тихо. Абе, аз съм виждала в училището да е било по-тихо, но само през летните месеци.

Учениците се връщат, сядат на чиновете си и всяко е застанало в готовност да хукне. Оставям тази тишина да укроти малко нагорещилите се страсти. В този момент звънва телефонът на едно от тях и всички скачат на бегом към вратата, включително и детето, чийто телефон не спира да звъни. Аз предвидливо съм застанала на портала и този път не пропускам никой да излезе.

Остават десет минути до вълшебния звънец. Аз подканям децата да се облекат дебело, да сложат чорапогащници, шалове, шапки, ръкавици. Да закопчаят циповете на якетата догоре, да вдигнат яките и да пазят тишина. Пет деца питат къде са им шапките, шаловете и ръкавиците. Започваме да ги търсим по шкафчетата, под чиновете, зад гардероба. Три от тях се сещат, че шапки и шалове не са носили от миналата зима. Едно звъни на майка си да я пита какъв цвят му е шапката днес, майката разпитва с кое палто и кои ботуши е обуто детето, за да даде предположение с коя шапка може да е. Никой не звъни на татковците по този въпрос.

Остават пет минути до дългоочакваната евакуация, аз строявам малките мечета по двойки пред вратата в класната стая. Шест така са се опаковали, че ми е трудно да позная кои са. Девет не искат да са хванати за това другарче, четири искат да вървят заедно, пет си разказват последния епизод на айде.бг. Обяснявам им, че сега само трябва с бърза крачка да стигнем до футболното игрище и да почакаме 10 минутки там, след което ще се върнем в класната стая и ще се радваме на голямо междучасие. Казвам на учениците да не си взимат пари, телефони, ценности, защото няма да им трябват. Десет ме питат дали парите им няма да изгорят, ако останат в класната стая и какво ще се случи със смартфоните? Опитвам се отново да ги успокоя, че няма нищо страшно, на никого нищо лошо няма да се случи, едно ме пита дали заместник-директорката ще идва пак в класната ни стая. Ще идва, разбира се, за такова бедствие евакуация няма.

Звънецът за евакуация зазвънява. Аз победоносно тръгвам напред в коридора с мисълта, че съм строила децата и вървим в същия строй като при смяна на караула пред Президентството. Реалността показва възстановка на събитията от последния Черен петък в някои магазини в Ню Йорк и други големи градове на Щатите.

Единствено аз вървя само с шест деца, останалите са на състезание за най-бързо достигане на футболното игрище. Вървя с надеждата, че в цялата суматоха няма кой да забележи какво става. Вече сме на стълбите при охраната и тъкмо извървявам последните два метра пред отворените училищни врати, когато някой ме дърпа за ръката с думите:

„Госпожо, ака ми се!“


Препоръчваме ви още:

Денят на един учител някъде в България

Записки по българското образование

Искам си камерите!

 

Последно променена в Неделя, 09 Декември 2018 19:55
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам