Коледа на село или как заклахме прасето

Автор: Янка Петкова

От миналия век, до ден днешен, коленето на прасето си остава най-сигурният начин да примамиш по Коледа младите на село. В нашата семейна история това беше ритуал с традиционни стъпки, които се спазваха стриктно от патрона на майчината ми фамилия – дядо Марин. Той беше почетен свиневъд. Бяха го снимали за окръжния вестник, сред прасетата, в местното ТКЗС.

Потегляхме в петък, след работа, четири семейства, натикани в две коли. Ако се случеше да срещнем милиционер по пътя, върху децата бързо намятаха по някой шушлек, да не прави впечатление извънредния брой глави в автомобила. Бързахме да пристигнем, защото знаехме, че баба вече е оскубала 2-3 кокошки и е сложила на печката да ври специалната й пилешка чорба, за която бяха чували и в съседното село (само веднъж се компрометира като майстор, когато обърка олиото с газта за лампата). Баба Йова, по-известна като Мариница (в село Каменци към жените се обръщаха с имената на мъжете им) беше чевръста и много изобретателна жена. Само тя можеше да скрие кутия вафли така, че братовчедът Маринчо да не я намери. Цял ден ходеше по животните в двора и имаше основен принос за угояването на прасето, което ставаше фамилно жертвоприношение по Коледа.

Когато пристигнехме, на печката вече къкреше големият чайник с греяна ракия, тутманикът беше изпечен и масата наредена за гости. Тази вечеря имаше основно организационен характер. Вуйчовците (братята на майка ми) уточняваха подробностите по предстоящия „ритуал“. Ние, дребните, се целехме с топчета от хляб и си плюехме в лимонадите, а жените, дъщери и снахи, подготвяха логистиката – посуда, подправки и каквото там е необходимо за другия ден.

В дядовата къща всяко семейство си имаше стая. Преминаваше се от едната в другата. Нашата беше последна, защото майка ми беше най-малкото дете. Изобщо имаше много строга йерархия, защото дядо беше твърдо патриархален. И понеже стаите за гости бяха четири, а печките две, вратите помежду им никога не се затваряха. Все пак последната беше най-студена. Затова ние със сестра ми имахме „привилегията“ да спим при баба и дядо. Това беше почти наказателно мероприятие, защото дядо Марин хъркаше зверски. Баба обаче самоотвержено споделяше постелята с него, както се казва – "заедно и в радост, и в мъка". Постилаше ни на съседното легло, раздаваше по малко вълна, да си запушим ушите и гасеше лампата. Никой не смееше да гъкне, защото дядо много мразеше някой да му пречи на съня. От вълната нямаше особен ефект, но емоциите ни затваряха очите, въпреки стряскащите звуци, които идваха от съседното легло.

На сутринта, изсърбали по една чорба, всички се разтичваха. Палеха се печки. Дворът се пълнеше с народ, защото идваха помощници. Основната им функция беше да следят процеса по коленето на прасето и да дават акъл. Най-важен беше ветеринарният, който правеше финален оглед на жертвата и издаваше някакъв документ, че всичко е наред. Той имаше много важна роля и в последващите дейности, защото никой не можеше толкова прецизно да разфасова прасето на бут, рибица, врат и прочее съставни части. Вуйчовците, свако ми и баща ми също имаха предварително уточнено участие – те трябваше да „запъват“ животинката. Всеки държеше по едно въже вързано за крака на добичето. Татковото все беше най-дълго, отдръпваше се почти до портата, сякаш не е с другите, затваряше си очите и не ги отваряше, докато не приключеше „ритуалът“.

Ние, с братовчедите, кацвахме на прозореца в кухнята, откъдето гледката беше най-добра. Не че някой гледаше, всички си стискахме очите (и ушите), докато майките ни не кажеха, че се е свършило, но не можехме и да стоим настрана, как иначе ще си попълним колекцията от страшни истории за разказване. Навън крещяха, раздаваха команди, чуваше се пронизителен рев, докато дядо не нанесеше решителния удар и не настанеше тишина. С това приключваше сцената на жестокост. Оттук-нататък започваше веселата част и притокът на хора значително се увеличаваше.

Баба палеше огън на двора и слагаше голямата тава за осмянката. Скоро след това се разнасяше примамлив мирис на прясно изпържено чисто месце. Нареждахме се около тавата с филиите хляб и чакахме да ни извадят по едно парче от деликатеса. Не бяхме само ние. Около огъня се скупчваха и съседите, които вече си бяха заклали прасетата и споделяха впечатления и рецепти. Тези важни разговори се водеха, докато каната с червено вино обикаляше по часовниковата стрелка и обратно. Бай Георги, който живееше в непосредствена близост, разказваше за ненадмината си „солена торта“, която се приготвяла на пластове – ред тънка сланинка, прошарена тук-там с месце, ред подправки. За този специалитет се разказваха легенди (предимно от бай Георги) на всяко коледно клане, но никой не го беше опитвал, което ни навеждаше на мисълта, че е плод на фантазията. Виж бабека, който правеше баба Йова, и надениците й, се виждаха отдалеч, докато се вееха на кьошка, пък и нямаше човек, който да не ги беше опитвал.

След осмянката идваше редът на джумерките. Бабините бяха по-месни, хрупкави и много вървяха с чорбаджийските й чушки и виното. Вуйните режеха продуктите за бахура и сортираха по семейства месото, което щяхме да си вземем в града. Когато приключеха приготовленията, всички се нареждаха по масите, да си доядат. Чудех се как изобщо остава нещо, „за града“, след толкова ядене на прясно свинско.

Обкръжен от деца и внуци, дядо се вдъхновяваше за благотворителност. Вадеше „портофела“ и щедро раздаваше парички на децата, само след сурвакане, разбира се. Както казах, беше патриархален, и много държеше да му целунем ръка. Пък и ние нямахме нищо против, защото тази голяма груба ръка строго, но с много любов, си управляваше фамилията. Празниците бяха многолюдни, масите отрупани, хората безгрижни и весели. А когато греяната ракия и виното „проговаряха“, дядо си извеждаше челядта на двора за едно дълго хоро – да види цялото село как го почитат Марин Милушев деца и внуци.

С годините хорото ни осиротя. „Младите“ така се разпиляхме, че едва ли ще се хванем някога един до друг. От време на време се чуваме и си припомняме селските Коледи, които децата ни никога няма да имат.

 

Препоръчваме ви още:

Коледата на Донка

Ухае на детство

Да познаваш корените си повишава самооценката

Последно променена в Събота, 23 Декември 2017 18:04
Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Пролетен базар на книгата НДК
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Все така ли ще я караме

Все така ли ще я караме

11 Май, 2019 Отношения

Спасителят на клети майки

Спасителят на клети майки

09 Май, 2019 Истории

Пеев се предаде

Пеев се предаде

15 Май, 2019 Блог

Аз, той и болката

Аз, той и болката

10 Май, 2019 Отношения

Майната й на стратегията

Майната й на стратегията

25 Апр, 2019 Истории

Не сте ли чували за киноа?

Не сте ли чували за киноа?

26 Апр, 2019 Истории

К`ъв секс бе, човеко?

К`ъв секс бе, човеко?

03 Май, 2019 Забавно

Те са рапиристки

Те са рапиристки

23 Май, 2019 Нашите деца

Какво четат майките

Какво четат майките

22 Май, 2019 Развлечения

Който свалил, свалил

Който свалил, свалил

22 Май, 2019 Забавно

На вилата

На вилата

20 Май, 2019 Истории

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам