Наскоро публикувахме текста "Пазете децата". В коментарите под него изникна една тема, която винаги съм избягвала, защото е твърде болезнена. Малко хора биха писали по нея от първо лице, което е съвсем разбираемо, но ще се радваме, ако споделите мнението си.

Колкото и да й се сърдим, колкото и да сме обидени, не е по силите ни да кажем: „Не обичам майка си.“ пише психолог в статия за липсата на майчина любов. Майката е нещо неприкосновено, нещо свещено. Но тази привързаност понякога е едностранна. Мисълта, че майка ти може да не те обича и че е невъзможно да я обичаш, е непоносима. И все пак „нелюбящи“ и разрушителни майки съществуват. Да разкъсаш подобна връзка е невероятно тежко, но можеш да опиташ да се защитиш, като установиш дистанция в отношенията си с нея. 

Много от недолюбваните, вече пораснали деца успяват да произнесат: „Мама не ме обичаше“, използвайки анонимността в социалните мрежи. Подкрепата, която намират, им помага да се дистанцират емоционално от отношенията, които биха могли да погълнат живота им. 

Споделено в социалните мрежи:

„Когато ми четеше книжка, мама винаги заменяше името на лошия герой с моето и за да няма съмнение, ме сочеше с пръст. Спомням си и още нещо – отиваме на рожден ден на съседско момиче, майка ми държи две кукли, пита ме коя ми харесва повече. Когато й я посочвам ми казва, че точно нея ще подарим. Според нея така ме възпитавала в алтриузъм.“

„Мама непрекъснато се оплакваше от живота си. Не знам, сякаш нелюбящите майки имат филтър за всичко позитивно и са изключително негативни към своето дете – към външния вид, характера, плановете му. И към факта, че съществува.“

„Стана ми по-леко, когато успях да призная пред себе си, че мама не ме обичаше. Тогава си разреших и аз да не я обичам. Сега вече не се чувствам виновна.“

„От 3-годишна знам, че мама се уморява от шума, който създавам, защото има високо кръвно. Тя не обича детските игри, не обича да ме прегръща и да ми говори нежно. Приемах това спокойно – такъв й е характерът. Когато се дразнеше от мен, си повтарях: „Сигурно е заради високото кръвно.“ Даже ми се струваше, че това я прави по-специална от другите майки, защото има някаква загадъчна болест. Но когато пораснах, тя ми обясни, че боледува, защото съм лоша дъщеря. Това просто ме уби. “

"Няколко години посещавах психолог и се учех да се чувствам жена, да избирам дрехите си не от практични съображения, както ме учеше мама, а на принципа „това ми харесва“. Учех се да се вслушвам в себе си, да разбирам желанията си, да говоря за потребностите си… Сега мога да общувам с майка си като с позната. Все още не съм готова да имам свое дете. Майка ми често повтаряше: „Не се жени, не раждай, това е затвор." Все пак имам връзка от известно време, значи има надежда и за мен."

„Дефицитът на любов в детство ми тровеше и моето майчинство в началото. Разбирах, че трябва да съм нежна, грижовна, но ме измъчваха съмнения, че съм лоша майка. Носех бремето, което бях наследила от собствените си родители. Един ден (надявам се, че не твърде късно) установих, че любовта може да се „тренира“. Да се натрупва като мускулна тъкан. Ежедневно, ежечасно, малко по малко. Да не минаваш равнодушен покрай детето си, когато очаква от теб подкрепа. Да улавяш моментите и с усилие на волята да се заставиш да му дадеш това, от което се нуждае. Въпреки „не искам, не мога, уморена съм.“

„Трудно ми е да повярвам, че мама действително се държеше така. Спомените ми се струват толкова нереални, че е невъзможно да престана да мисля за това – нима наистина всичко беше точно така?“

Спомням си как с мама отидохме в стаята ми – разказва 32-годишна жена. – „Тя седеше на леглото, плачеше и не можеше да спре. Смъртта на нейната майка просто я беше съкрушила и беше безутешна. Аз не разбирах защо толкова силно страда. Баба ми беше ужасна. Заради отношенията с нея майка ми ходеше на психотерапия в продължение на 7 години. Въпреки всичко успя да подреди живота си, създаде щастливо семейство. Дори изгради с баба разумни отношения. Поне аз така мислех. Когато я попитах: „Защо плачеш?“ – тя ми отговори - „Сега вече никога няма да имам добра майка.“ Значи въпреки всичко е продължавала да се надява? Докато беше жива баба ми, мама казваше, че не я обича. Излиза, че ме е лъгала?

При най-малкия досег до тази тема в социалните мрежи започва война. Защо? Какво прави тази вътрешна връзка толкова уникална, че при никакви обстоятелства не е възможно да бъде разкъсана? Значи ли това, че ние, синовете и дъщерите, сме обречени завинаги да обичаме тази, която ни е дала живот, дори да не заслужава?

Социалното задължение

„Аз не обичам майка си.“ - Малко хора са способни да изговорят тези думи. Това е нетърпимо болно и ние имаме твърде силна вътрешна забрана срещу подобни чувства. „При нас външно всичко е нормално“ – споделя 37-годишна жена. – „Аз се старая да бъда коректна, да не реагирам и да не приемам всичко твърде присърце.“ 

„В общественото ни съзнание един от най-разпространените митове е митът за безкрайната, безкористна и светла любов между майка и дете.“ – твърди психологът Екатерина Михайлова. – „Казват, че това е единственото чувство, което не се променя с годините. Неслучайно народната мъдрост гласи, че „никой няма да те обича така, както те обича майка ти.“

„Майката си остава светиня.“ – съгласява се социологът Кристин Кастелен-Мение. – „Днес, когато се разпадат традиционните семейни ядра, смесват се всевъзможни родителски и сексуални роли, обичайните ориентири се губят. Ние се опитваме да се опрем на нещо стабилно, нещо което е преминало изпитанията на времето. Затова и традиционният образ на майката е по-непоклатим от всякога.“ Дори малкото съмнение в неговата недостоверност прави нещата непоносими.

„Мисълта, че имаш лоша майка, е способна да те разруши.“ – казва Екатерина Михайлова. – „Неслучайно в приказките мащехата винаги е лоша. Това доказва не само колко е трудно да приемем негативните чувства към майка си, но и защо тези чувства са толкова разпространени.“
Изначалното сливане
Отношения между майка и дете са двойнствени, противоречиви. „Първо е пълното сливане." – казва психологът. – „После се появяваме на бял свят под звука на майчиното сърце. След това майката става за бебето идеалното всемогъщо същество, способно да удовлетвори всички негови потребности и нужди. Моментът, в който детето разбира, че мама има несъвършенства, се превръща в шок. И колкото по-малко потребности на детето удовлетворява, толкова по-тежък е ударът, когато ни разочарова или обиди. Но това е неизбежно."

„Моментите на враждебност са част от развитието на детето.“ – твърди психоаналитикът Ален Браконие. – „Ако са единични, значи всичко е нормално. Но ако враждебните чувства ни измъчват продължително време, това се превръща в проблем. Най-често се случва с деца, чиито майки са твърде заети със себе си, податливи на депресии, прекомерно взискателни или дистанцирани.“

Майката и детето като че ли се сливат в едно и силата на техните емоции е пропорционална на интензивността на това сливане. За единственото дете или за това, което е израснало без баща, е още по-трудно да признае, че изпитва неприязън към собствената си майка.

„Доколкото си спомням, аз винаги съм бил най-важното в живота й.“ – казва 33-годишен мъж. – „Това навярно е голямо щастие, което не спохожда всеки. Но е и невероятно тежко бреме. Аз например дълго време не успявах да се сближа с момиче и да създам свой личен живот. Тя не можеше да ме дели с никого.“ Днес връзката на този мъж с майка му все още е силна: „Не искам да се отдалечавам. Намерих си жилище близо до нея, макар да знам, че такива отношения ме лишават от истинска свобода.“

Почти никой от възрастните, дори най-нещастните, не се решава да изгори всички мостове. Отрича, че е засегнат от майка си, опитва се да я разбере, намира й оправдания. Старае се да се държи „както е прието“. А ако всичко беше иначе и сърцето не болеше толкова?

Предпочитаме да не говорим за това, иначе лавината на болката ще отнесе всичко до точката, от която няма връщане. Възрастните деца поддържат тази връзка на всяка цена. „Обаждам се на майка си, защото се чувствам длъжна“ – признава 29-годишна жена. – „Сигурна съм, че дълбоко в душата си тя ме обича и не искам да я нараня.“

Длъжни от раждането си
Психоаналитиците говорят за „изначалния дълг“ и последствията от него – за това чувство на вина, което ни свързва с жената, на която дължим появата си за цял живот. И каквито и да са били нашите чувства, дълбоко в душата ни е жива надеждата, че все някога, нещо можем да поправим в отношенията си. „С ума си разбирам, че не мога да моделирам майка си.“ – казва 43-годишна жена. – „И все пак, душата ми не може да се примири с това, че между нас никога нищо няма да се промени.“

„Загубих първото си дете по време на раждането. – спомня си 56-годишна жена. – „Тогава мислех, че поне този път мама ще прояви съчувствие. Но не, тя не смяташе, че смъртта на детето е повод за мъка, защото дори не беше го виждала. От този момент нататък буквално изгубих съня си. И този кошмар продължи с години, до момента, в който беседвайки с психотерапевта си не разбрах, че всъщност не обичам майка си. И усещането ми беше, че имам право на това.“

Ние имаме право да не изпитваме тази любов, но не се решаваме да се възползваме от него.

„В нас живее отдавнашната детска ненаситна мъка по добрия родител, жаждата за нежност и безусловна любов.“ – твърди психоложката Екатерина Михайлова. – „На всички, без изключение, ни се струва, че са ни обичали не както трябва. Като че ли нито едно дете не е имало точно такава майка, от каквато се нуждае. Още по-трудно е да признаем, че отношенията с майка ни са сложни. В представите ни за нея няма разделение между всемогъщата майчина фигура, позната от раждането, и реалния човек. Този образ не се променя с времето."

Само „достатъчно добрата“ майка може да ни помогне да пораснем като независими възрастни. Това е майката, която удовлетворява насъщните потребности на детето, която го учи, че животът си струва да бъде изживян. Тя не се хвърля да изпълнява всяка прищявка, дава му и друг урок – за да живееш добре, трябва да бъдеш самостоятелен.

Страхът да не станем същите
Когато родили, две от цитираните жени не възразявали бабите да общуват с внуците, с надеждата, че ще са поне „добри“ баби. Преди раждането една от жените открила любителски филм, правен от баща й. От екрана я гледала усмихната млада жена с малко момиченце. „Сърцето ми трепна. Всъщност отношенията ни се промениха, когато бях тийнейджърка. Но мислех, че дотогава се е радвала, че ме има. Вярвах, че ще бъда добра майка благодарение на тези първи години. Но сега, когато виждам как се дразни от децата ми, всичко ми се преобръща и веднага си спомням каква беше всъщност.“

За тези жени майката е антимодел за изграждане на отношенията със собствените им деца.

И този антимодел работи добре. „Веднъж след дълъг телефонен разговор дъщеря ми каза: „Мамо, колко ми е хубаво да си говоря с теб!“ – Затворих телефона и се разплаках. Бях щастлива, че съм успяла да изградя такива отношения с децата си и в същото време ме душеше мъката, че не съм могла да изпитам същото с майка си.“

Недостигът на майчина любов в живота на тези жени са запълнили други – хората, които са успели да им предадат желанието да имат собствени деца, да им помогнат да ги възпитат, да ги обичат и да приемат любовта им. Благодарение на такива хора от „необичаните момичета“ са пораснали добри майки.
В търсене на безразличието

Когато отношенията са твърде мъчителни, дистанцията е жизнено необходима. Страдащите пораснали деца търсят изход само в едно – безразличието. Но тази защита е крехка, достатъчна е и най-малката стъпка от страна на майката и всичко ще се разруши, и отново ще бъдеш ранен. Всички недолюбвани някога деца мечтаят да изградят такава защита и признават, че това е много трудно.

„Опитвах да се откъсна от нея, преместих се в друг град.“ – споделя 36-годишна жена. – "Но само като чуех гласа й в телефонната слушалка, сякаш ме удряше ток. Не, не ми е все едно.“ Някои избират друга стратегия: „По-лесно ми е да поддържам някаква формална връзка, отколкото окончателно да я прекъсна, виждам се с майка си, но много рядко.“ Да си позволим да не обичаме тази, която ни е родила, възпитала и при това да не страдаме много, е невероятно тежко. Но е възможно.

Според психолога това е изстрадано безразличие. То идва, ако душата успее да преживее и усмири ненавистта си. Детската болка не изчезва, но би било по-лесно, ако успеем да се справим с чувствата си и да отделим от тях вината. Да пораснеш означава да се освободиш от това, което сковава свободата ти. Но порастването е много дълъг път.

Да промениш отношенията

Ако си позволиш да не обичаш майка си… ще ти стане ли по-леко? Едва ли. Но отношенията определено ще станат по-поносими.
Промяната в отношенията позволява да ги направим по-малко болезнени. Но за това е нужно и насрещно, ответно движение. Съгласие за промяна трябва да има и от двете страни. Първата крачка е винаги на детето. Можем да опитаме да „разложим“ противоречивите чувства към майка си на съставните им части. Кога са се появили тези емоции – сега или в далечното детство? Възможно е някои наши претенции да са с изтекъл срок на годност.

Да погледнем на майка си от неочаквана страна и да помислим как би живяла, ако не съществувахме в живота й. Тогава може да признаем, че тя също има основание да изпитва сложни чувства към нас. Когато се изграждат нови отношения е важно да разбираме, че това е наистина тъжно – да си отидем от една уникална връзка, да умрем един за друг като родител и дете.

Разкъсвайки трудните си отношения, майката и детето спират да тровят живота си взаимно и да очакват невъзможното. Тогава биха могли хладно и трезво да се преценяват. Тяхното взаимодействие напомня повече на сътрудничество. Започват да ценят времето, което имат заедно, научават се да се договарят, да управляват емоциите си. Иначе казано – научават се да живеят с този, когото все пак не могат да превъзмогнат.

Материала подготви Янка Петкова.

Източник: psychologies

 Препоръчваме ви още:

Когато майчинското чувство го няма

Съжалявам, че станах майка!

Майките, които убиват