Анна Наринска се занимава с изкуство и журналистика. Прави впечатление на супер майка, от тия, с които едновременно можеш да коментираш новините, да избираш модерни маратонки, да спориш за феминизма и рапа. Въпреки това честно си признава, че възпитанието невинаги й се удава с лекота. Има обаче свои възгледи, които могат да бъдат полезни на всеки родител с тийнейджър.

Пубертетът беше тежко изпитание за всички ни и най-вече за децата. Беше време, когато смятах, че бунтът в пубертета е легенда, измислена от хора, които са се провалили като родители. Аз самата бях отличничка, любимото ми занимание беше да стоя в ъгъла и да слушам разговорите на възрастните, когато гостуваха приятели на родителите ми. Брат ми беше по-скоро хулиган, но и той нямаше особени конфликти с нашите. Струваше ми се, че щом те твърдят нещо, значи е правилно. Все пак са по-умни. Всъщност така смятам и до днес. Но един ден моите деца влязоха в пубертета и настъпиха онези „страшни усложнения в отношенията“, които се случват когато човек започва да разбира своята отделност. Аз съм майка и не мога да се примиря с това. Не мога да се заставя да бъда демократична в общуването с децата. Смятам, че знам нещата по-добре (това все пак е истина). На огромно количество решения на децата ми, когато бяха на 14-15 години отговарях с „Глупости!“. И започваха скандалите. Сега, след години размисли по темата, съм им благодарна, че не ме изключиха от живота си. В крайна сметка намерихме свои начини, без да се променяме, да не навлизаме в чуждата територия. Все пак и досега, дълбоко в душата си, смятам, че когато пораснат ще разберат за колко много неща съм била права – къде да учат, с какъв спорт да се занимават и т.н.

За тийнейджърите опасните приключения са страшно важни. Не толкова отдавна с приятелките ми организирахме поход на майките против наказателните мерки срещу 17-18-годишните, смятайки, че все още са деца. Не усещат опасността, движат се по ръба на закона, лесно се увличат. В литературата разликата между възрастен и дете се описва приблизително така: „Душата ти остарява, когато вече не искаш да прескачаш огради.“ Обвиняваха ме, че "обективизацията на тийнейджърите“ е някаква презумпция в главата ми, че те не са особено умни и не могат да вземат решения за себе си. В крайна сметка не е важно дали това е така или не. Продължавам да смятам, че 16-17-годишните са по-скоро деца. Има и някои съществени различия –вече могат сами да връзват обувките си или да пътуват с метрото – въобще това са най-съвършените деца (надявам се синът ми да не прочете това).

Майчинството води до сериозни деформации

Има много въпроси, свързани с детето, които трябва да се решават бързо. Трябва да постъпи в университет, а за целта първо трябва да се яви на матури. За да си вземе матурите (освен ако не е някакво целенасочено дете, което от самото начало знае какво иска, на чиито родители завиждам) трябва да избере изпитите, които ще държи. Да започне да се подготвя за тях. Родителите започват да му висят на главата и да го натискат да се подготвя. Започват и конфликтите, защото все още децата, които много обичат да учат, са твърде малко. На 16 започват първите им връзки, любови и т.н. и изобщо не им се иска да седят над книжките. Излиза, че на 17 човек трябва да направи важен избор, а в същото време му се иска само да се разхожда на лунна светлина. Често се налага да решават родителите, но моментът, когато не можеш да вземаш решения вместо тях вече е много близо. И един ден ще бъдеш принуден да кажеш: „Нищо не мога да направя, все пак той е голям човек, който живее както иска.“ Смятам, че имам супер талантлива дъщеря, която дълги години принуждавах да ходи на рисуване. В някакъв момент тя просто каза, че повече няма да ходи. Разбира се, аз се ядосах, после се взех в ръце и се принудих да млъкна, макар че и досега съжалявам за тази пропусната възможност.

Психолозите, с които се срещах, ми казваха: „Оставете ги!“ Как да ги оставя? Всички теории, които ни предлагат, за съжаление рядко се отнасят до практичните неща, които е длъжен да прави родителят. Ето твоят син иска да се занимава с кикбокс. Нормално е да допусна, че някой може да му разбие физиономията. Как тогава да го оставя? Това е детето, което обичам, а някой може да му обезобрази лицето. Аз изобщо не харесвам агресивните спортове, смятам че и без това агресията в живота ни е достатъчно и не вярвам, че това е начин да я освободиш. Но съм длъжна да се примиря, че ще ходи в клуб, където всички са сякаш специално избирани със счупени носове. Дори на практика да го пусна, как да го пусна с душата си. Единственото, което мога да направя, е да млъкна. Всъщност дори и да млъкна лицето ми издава всичко. Разбирам, че трябва да се опитвам да проумея в какъв свят живее детето ми и какво иска. Но да го оставя – що за глупост! Само равнодушната майка може да го направи.

Най-важното, за което съжалявам, е че съм си позволявала да крещя на децата си. През цялото време ми се струваше, че не мога да им обясня добре какво искам да кажа. А е толкова очевидно! Мислех си, че ако им го кажа по-силно, най-накрая ще ме чуят и разберат. Много често изключваме човешкото от представите си за това как да се държим с децата. Но все пак сме хора, а не роботи. И ако си мечтал дъщеря ти да рисува, ако обективно преценяваш, че има талант, а тя захвърля всичко – крещиш. Бих се респектирала от жената, която ще свие рамене и ще каже спокойно: „Не искаш, значи не искаш.“

"`се тая!" - отговорът на всички вселенски въпроси

Никога не съм се разочаровала от децата си. Случва се да се разстроя. Не защото съм се надявала, че синът ми ще докаже теоремата на Ферма или ще скочи 4 метра, или защото съм се надявала дъщеря ми да е новата Фрида Кало. Може би това е свързано с факта, че в известен смисъл надценявам децата си. Виктор Франкъл беше казал, че възхищението ни от някого трябва да е два метра по-високо от реалния му ръст. Това е вярно. В този смисъл аз може би твърде много се възхищавам на децата си. Смятам, че могат всичко, а си губят времето с дреболии.

Децата не са длъжни да споделят убежденията ми. Напротив – непрекъснато спорим. Има един комикс – двама родители-хипита седят в кухнята и си говорят: „Срещу какво ще протестират сега децата ни? Ние вече всичко им разрешаваме. По-малко ограничения – добре. Чаша-две вино - нормално е. Секс – прекрасно. От какво да са недоволни?“ В това време се отваря вратата, влиза хлапак и казва: „Смятам, че правителството трябва да управлява с твърда ръка, и че армията е важна част от държавата.“ Те скачат и започват да крещят: „Изчезвай. Вън от дома ни!“ В известен смисъл такъв е нашият опит. И в това няма нищо лошо. Аз обичам да имам опоненти дори в дома си. Разбира се, важно ми е деца да споделят някои мои убеждения, но не си представям момент, в който бих могла да кажа: „Щом смяташ така, повече не идвай в дома ми!“.

Понякога децата се държат като истински садисти. Какво му струва на 14-годишното дете да звънне на родителите си и да каже, че е живо и здраво? Поне есемес да прати! Или да си вдигне телефона, когато мама звъни и нервно пита: „Къде си?“, но те дори това не правят. Това е садизъм. Истински садизъм! Нещо не срещам родители, които да описват тези тревожни моменти, а деца, които се оплакват какви травми са им били нанесени в детството има колкото щеш. Сега стана модерно да се пише, че за всичко лошо, което ти се случва, са виновни травмите, нанесени от родителите ти в детството. Как не са те разбирали, как са те потискали, не са ти позволявали едно, второ, трето, пето… Кой знае защо не виждам никакви спомени на родители за това как са ги тормозили децата им, ето какви времена дойдоха.

Децата искат майка им да е нормална. Синът ми например въобще не одобрява как изглеждам, защото на него му харесват нормалните майки – с дълги коси, женствени. Когато в едно издание писаха за това как се обличам, той беше много недоволен и ме попита защо изобщо се показвам. Когато си поне малко известен, все ще се намери някой да напише някоя гадост за теб в интернет, а децата го виждат. Веднъж някой му беше писал в инстаграм, че майка му е хипстър. Тогава разочарован ме попита: „Защо изглеждаш така, всички смятат че си някакъв абсолютен битник.“ Това е нещо обичайно при децата. В книгата си „Макара със син конец“ Ан Тайлър (американска писателка, носителка на Пулицър) разказва как тийнейджъри и тяхната майка отиват в магазин. Тя е забавна, екстравагантно облечена. В супермаркета звучи музика и майката започва да потропва в такт, държи се свободно и според нея – мило. Децата обаче я обсъждат помежду си: „Какво прави, защо се държи така, хората я гледат!“ Случвало се е и мен да оглеждат и съм забелязала, че на децата ми това не им харесва.

Тези луди, луди майки

Престанах да пиша за децата си в социалните мрежи, защото не го одобряват. Това е друга необятна тема – родителите, които имат активно онлайн присъствие, и децата, които страдат от него. Всъщност не мисля, че някого особено му харесва. Но по отношение на децата си ние имаме някакво чувство за собственост – в края на краищата носила си го 9 месеца в себе си, родила си го в мъки, после си му бърсала задника – все пак си заслужила да напишеш нещо за него във фейсбук. А всъщност не е така. Дори снимките им не поствам, защото се сърдят, макар че понякога не мога да се удържа.

Да се смяташ за специален не е лошо. Срам ме е да го призная, но е истина. Аз учих в ужасно училище. Бях единствената еврейка в класа. Не бях пионерче, нито комсомолка. Родителите ми и тогава бяха религиозни, а аз не исках да членувам в организация на атеисти. Всички се опитваха да ме превъзпитават, защото заради мен падаха показателите на училището. Това много ми помогна, закали ме, винаги съм живяла с разбирането, че в някаква степен съм особена. Може би дразнех много хора, но в живота това много ми помогна.

Единственото, от което истински се страхувам е да не се отчуждим. Прекрасно разбирам, че това е възможно. Синът ми официално ми заяви, че миналата година е била последната, в която сме ходили на почивка заедно. Ужасно се страхувам отношенията ни да не станат формални, а децата ми да се чувстват задължени веднъж седмично да звъннат на мама. Не знам какво да направя, за да го избегна. Може би трябва само да ги обичам, без да се натрапвам, а аз не го мога. Вероятно трябва да се подготвя някак за това. Но засега непрекъснато се удивлявам: как така, те са вече големи, а продължаваме да се забавляваме заедно. Изобщо децата са нещо много интересно. Пред очите ти се развива истински сериал – човек расте, променя се, става странен и интересен. Заедно с него в ежедневието ти влизат други млади хора и още толкова много неща – училището, образователните реформи, влюбванията. Изведнъж в живота ти се появяват нови теми.

Препоръчваме ви още:

8 часа насаме със себе си

Твърде много знаем за децата си и това е проблем

Съветите, които правят децата ни нещастни

След дългогодишни наблюдения върху взаимоотношенията между родители и деца, изследователката Мери Ейнсуърт откроява няколко вида привързаност. Първоначално те се разглеждат предимно като връзки между майката и детето, впоследствие се установява, че при много хора моделът на привързаност се запазва цял живот (при някои търпи промени) и се пренася върху съпрузите и собствените деца. Един от тези видове привързаност е амбивалентната – „любов-омраза“. Този тип родители се отличават с повишено ниво на агресия към децата си, което се изразява в чести наказания от един или друг вид и компенсаторна прекалена грижа и тревога за тях. За тази отношения е характерно отсъствието на безусловно приемане на себе си и детето, размити лични граници, отлагане на отделянето на детето като самостоятелна личност. Агресията се припознава като грижа за благополучието на детето, наказание за това, че се е изложило на опасност или просто се обяснява с „пороците“ му.

Амбивалентно привързаното дете преживява тежко раздялата с майка си, чака връщането й с нетърпение, но бързо разрушава реалния контакт, реагирайки с агресия или истерия на едва доловими пропуски във взаимодействието й с него - забавяне на отговор, лишаване от внимание за кратко.

По темата с шамарите

За майката, която стимулира амбивалентно поведение у детето, е типичен избирателният отговор на сигналите на дистрес у детето, игнорирането им с афект; старае се никога да не се разделя с него; възприема непослушанието му като опит да й отмъсти; често е враждебна безпричинно и разрушава хармоничното взаимодействие с него. Амбивалентната привързаност се характеризира с бурна проява на емоции от майката (гняв, мъка, депресия) и съответните на тях бурни реакции на детето при раздяла, в ситуации с ниски нива на стрес, когато с нищо не е застрашено. При проведените тестове за типа привързаност, детето оставено от майката за няколко минути насаме с психолога, а после и само в непозната стая, силно плаче, а когато майката се върне явно показва гнева си към нея.

Когато пораснат тези деца са склонни към бурно изясняване на отношенията, скандали с близките и любимите хора, понякога стигащи до насилие. В двойката, според обстоятелствата, те могат да приемат ролята на жертва или агресор.

Децата с безопасна привързаност към родителите си са по-устойчиви психически, когнитивното им развитие е по-добро, лесно се адаптират към промените, по-малко са изложени на риск от зависимости, по-лесно намират общ език с другите.

Макар типът привързаност да може да се променя с годините, за повечето хора е присъщо да отглеждат децата си така, както са били отглеждани те самите. Някои родители съзнателно решават да променят семейната история. Тогава се сблъскват с трудности, защото знаят какво искат за децата си, но нямат собствен позитивен модел.

Най-важните умения

Кои са полезните стъпки в тази посока:

Първа стъпка

Вече сте я направили, ако сте се замислили за промяна в семейните традиции при възпитанието на децата. Може би ви се струва, че крачката не е голяма, но много хора изобщо не я правят, защото това изисква усилие над себе си – да видиш проблема в отношенията си с детето и да признаеш, че си отговорен за него. Това е трудно, но вие сте го направили!

Втора стъпка

Ако имате възможност, обърнете се към психотерапевт, за да преработите заедно проблемите ви. Всичко непреработено в съзнанието ни се прехвърля като наследство върху децата ни и се умножава многократно.

Трета стъпка

Невинаги безусловната любов към детето се появява у родителите му с раждането. Можете да опитате да се държите сякаш много обичате детето си. Външните промени облекчават вътрешните. Търсете в обкръжението си хора, на които се отдават естествените, доброжелателни отношения с децата, прочетете книги по темата как да отгледаме щастливо дете.

Четвърта стъпка

Време е да поработите над навиците си за самоконтрол (за начало да не посягате, да не крещите на детето; после да не го обиждате; винаги да мислите преди да му кажете нещо). Психолозите препоръчват на родителите, които страдат от недостиг на самоконтрол, да си водят подробен дневник. Можете да сложете любима снимка на детето на първа страница. Носете го винаги със себе си и записвайте ситуациите, в които не сте успели да се справите с емоциите си („10.05. Разкрещях се на детето, защото се обличаше бавно.“), а след време и ситуациите, в които сте успели. В края на деня си отделете време да анализирате какво предизвиква загубата на самоконтрол (страх от закъснение примерно), как бихте могли да я избегнете, как е правилно да постъпите в такъв момент. Старайте се да откроите емоциите (гняв, страх, вина, мъка и т.н.), които са причина да загубите контрол. Когато се научите да разпознавате признаците, тренирайте да правите пауза щом усетите, че ще избухнете. Паузата ще ви помогне да анализирате: първо – можете ли да направите или кажете нещо такова или с такъв тон на чужд човек; второ – полезно ли ще е за детето това, което възнамерявате да кажете или направите.

Крещите ли на детето?

Пета стъпка

Ако все пак сте загубили контрол, не се притеснявайте да се извините на детето, защото в противен случай то ще поеме вината за избухването ви върху себе си. Говорете му за чувствата си (ядосах се, обидих се). Приемайте неговите извинения, прощавайте и не напомняйте за това, че сте се скарали.

Шеста стъпка

Тактилният контакт подпомага появата и запазването на привързаността. Отдавна е известно правилото „8 прегръдки дневно“, наистина работи.

Седма стъпка

Постарайте се да изградите йерархия на ценностите си. Къде в нея се намира детето? Неговото благополучие? По-високо или по-ниско от работата и почивката ви, от парите, от удобствата и другите хора? Често поведението ни не отразява йерархията на ценностите, която съзнателно изграждаме, и детето страда заради неща, които всъщност за по-маловажни за нас от него.

Осма стъпка

Запознайте се, поне повърхностно, с изследванията и методиката на бихейвиористите – накратко става дума за това, че положителната подкрепа подпомага възпитанието, за разлика от отрицателното отношение. Похвалата за добро държане действа по-добре от наказанието за лошото, освен това подобрява отношенията с детето и не предизвиква у родителя чувство за вина и вторичен гняв към детето (заради тази вина). Наказанието е метод на въздействие, който трябва да се прилага само за наистина сериозни провинения.

Девета стъпка

Постарайте се да откроите в какви ситуации детето се държи зле, за да не ги допускате. Много често лошото държане е следствие от това, че не се чувства добре (умора, глад, скука, физическа невъзможност да изпълни исканото от вас).

Десета (и много важна стъпка)

Споделяйте удоволствията си с детето. Правете заедно нещата, които ви харесват – рисуване, музика, танци, риболов, походи, театър и т.н. Това помага за укрепването на връзката ви, само защото положителните емоции започват да се асоциират с човека, който е до теб в приятна ситуация.

Източник: b17

Препоръчваме ви още:

Мамо, не прави така

12 признака на токсичните родители

Умеем ли да се сдобряваме с децата си

Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

В самолета полека ни превзема плах оптимизъм и се отпускаме доволни върху иначе неудобно малките седалки. Нямаме деца! Всъщност имаме де, но са на хиляди метри вертикално от нас и без шанс да ни докопат. Фантазирам си самодоволно с невъзможността някое от децата да почука през прозореца на самолета и, летейки редом с нас, да се развика с противен фалцет – „Тате, искам...“, „Тате, дай ми...“, “Тате, той/тя ме удари, бутна, погледна, изкорми....“ Чета си книгата, но имам чувството, че пилея ценно време. Трябва да започнем да се наслаждаваме на ваканцията, а не да стоим мирно и да чакаме да кацнем. Отивам до тоалетната и улучвам момента с една доста упорита турбуленция. Не бих ползвал отново същата тоалетна, но нещо ми хрумна! Вървейки обратно към седалката, в мозъка ми блясва гениална идея, която ще постави достойно начало на бездетната ни седмица. Ако Росито отиде в тоалетната (другата, в никакъв случай същата!) и се забави около минута, а аз небрежно също се навра там, то бихме могли да разнообразим чувствително сексуалната си биография, макар че дизайнерът на самолета, правейки тоалетната с размер на ковчег, ясно бе намекнал, че кенефът може да се ползва само от един човек едновременно и то хобит. Въпреки всичко идеята ми се стори добра и нямах търпение да я споделя със съпругата си, макар че втора турболенция ме накара да си представя доста неприятни моменти свързани с уцелването на грешни дупки, падане в тоалетната чиния и най-ужасния сценарий: самолетът така да се разклати в сюблимния момент, че да не можем да се отделим на контрацептивно разстояние навреме и да последва трета бременност, последвана от официално гилотиниране на мой скъп орган. Рискувай и се наслади на живота или рискувай и пикай клекнал цял живот, мучачо!

Връщайки се на мястото, не ми се наложи да обяснявам плана си, понеже Росито беше заспала. Отвори ли се прозорец на многодетна майка да спи, тя изключва системите тотално и Росито не правеше изключение. Кичур кестенява коса беше в отворената й уста, откъдето тънка линийка устен секрет течеше към дясното й ухо и по-скоро правеше впечатление на нокаутирана, отколкото на почиваща си. Проверих я за всеки случай за пулс и седнах кротко на мястото си. Имахме цяла седмица на разположение и ако изчаках няколко часа, щяхме да сме в топло легло, което несъмнено беше по-удобно от опикана самолетна кутийка, която доста великодушно се наричаше тоалетна.

Кацаме и отиваме право на гишето за рент а кар, но се оказва, че единствените резервации, за които трябваше да се погрижа, са объркани. Не съм принтирал резервацията на колата и не съм видял, че ми трябва наличност от 1400 евро в картата, които ще бъдат блокирани като депозит. Обясних проблема на служителката, а тя махна весело с ръка и каза, че няма проблеми. Язък, бях настроил за скандал!

След половин час паркирах пред апартамента, а собственичката донесе ключовете. Наближаваше 23:00 и след като хвърлихме багажа на дивана, направихме най-логичното нещо - отидохме в кварталния бар.

Бездетен пътепис на многодетно семейство. Част 1

Може да се каже, че съм пристрастен към испанския хамон, но жена ми преминава всички граници щом се намира близо до заветния деликатес. Губи всякаква мярка и се разтреперва от някакъв вид хранителна абстиненция щом зърне бут. Още помня скептицизма й, когато за първи път отидохме заедно в Испания и аз спрях на бензиностанция за сандвич с хамон. Върнах се с два пакета в колата и й подадох единия с думи, които бях използвал в миналото с променлив успех - "Лапай и ще ти хареса!“. Е, тя лапна, сдъвка и оттогава надушва хамон от 5 км!

Испанският квартален бар е много весело място, а шумът вътре напомня фондова борса. Всеки вика и обяснява нещо, докато в същото време изслушва някого, пие, яде и ръкомаха. Има машина за цигари, две ротативки, четири телевизора, които предават футбол и с това се изчерпва вътрешният дизайн. С доста зор си намерихме маса, тъй като испанците не обичат да си стоят вкъщи и съботното посещение в бара е закон. За мое учудване собствениците на този и околните барове се оказаха... китайци! Напоследък се наблюдава масово настъпление на азиатски емигранти, които пристигат с доста пари и купуват бизнеси, които традиционно са местни. Испания е мултикултурна държава и към мароканците, южноамериканците, сенегалските улични търговци сега са се присъединили и поданиците на Небесната империя. Инвазията започна с китайски ресторанти, после магазини и складове, а сега барове и дискотеки са вече тяхна собственост, която се разширява всеки ден.

Ако сте семейна двойка, която рядко остава насаме, но е успяла да се измъкне, за да отиде на екскурзия, приемете един приятелски съвет от мен. Правете секс на първата вечер, защото после няма да ви е до това. Следващите дни ще са пълни с толкова обикаляне, обикаляне и пак обикаляне, че накрая ще се чувствате като древногръцки пощаджия. Ще се прибирате толкова уморени в стаята, че плътските удоволствия ще ви изглеждат като безсмислен разход на енергия, който не сте в състояние да си позволите.

На другата сутрин се събудихме доста подозрителни, тъй като никой не ревеше, не се караше с някого и нямаше претенции за нищо. Обстановката около нас беше доста тиха и спокойна, което ни беше вцепенило през първите две минути на събуждането ни. После спокойно се изкъпахме, облякохме и излязохме с усмивки в слънчевото валенсианско утро (дори се усмихвам докато го пиша!). Влязохме в кварталния бар за кафе и Росито изяде първия си сандвич с хамон за деня. Метнахме се в колата и тръгнахме към Bioparc Valencia, който е един от най-прочутите зоопаркове в Испания и наша главна цел.

Обичам да посещавам зоологически градини и да си сверявам часовника със шоутата и спектаклите, които организират. Отдавна в Европа са поели курса на образователните спектакли с животни, които дават информация за дадения вид, а не го използват като инструмент за забавление. Няма вече абсурдни програми, които включват дресирани тигри, лъвове и слонове, а се набляга на образователната информация и животните, които участваха във Валенсия, бяха само птици. Винаги съм правил разлика между видовете животни и съм бил против дресурата на диви животни, които не стават за домашни любимци, а за мое щастие папагалите са опитомени преди доста време.

По следите на добрата бира: Братислава и Прага

Веднъж осъзнала напълно факта, че сме без деца и е свободна да прави каквото си иска, жена ми се отпусна и започна да овиква всяко животно, което не беше виждала. Предвид че досега бяхме ходили заедно само в айтоската зоологическа градина, доста животни отнесоха шумното й внимание, а когато намери кафетерията, където продават сандвичи с хамон, може да се каже, че затвори кръга и нямаше нужда от нищо повече. На мен паркът ми хареса, беше чист и подреден, но тъй като бях виждал всички животни, единственото, което ми привлече вниманието, беше един мъжки сурикат. Познах, че е мъжки, тъй като беше със стабилна сутрешна ерекция, на която се наслаждаваше с видимо безгрижие. Успяваше да изглежда горд и лежерен мъж, който е уверен в способностите си и пет пари не дава за останалия свят. Можех да го наблюдавам с часове, ако не беше пристигнала шумната ми половинка и след бърз оглед на ситуацията, обобщи с думи, които бях чувал често:

- Само глупости са ти в главата!

Следобедът бе посветен на разходка из центъра и посещението на някакъв дворец, който бе обявил ден на отворени врати. Не знам дали културата и вкусът могат да се придобиват, но явно аз съм бил имунизиран още като бебе от тях. Изобщо не се трогвам от резбовани тавани, картини, статуи, фрески (това не съм сигурен какво е) и други художествени обекти. Виж, надървен сурикат... ! Росито се забива пред някаква книга-експонат и след кратко вторачване ми посочва с пръст – „Преведи!". Виждам датата (1356 г.) и поглеждам учудено жена ми. Тя ме гледа с интерес и очаква да й прочета някаква история отпреди 650 години на език, който не владея толкова добре и писан по старовремски начин с много завъртулки и камшичета. Поглеждам първата дума и разчитам "Алехандро". Започвам да превеждам с тържествен глас :

- Аз, Дон Алехандро Мадуро де Кохонес де ту Абуела и лас Тетас де ла бака ке се рие ( на български: Александър Мадуров от Топките на Баба си и циците на Кравата, която се смее), искам да направя следното съобщение: Заслепен от греховна похот и омагьосан от подла вещица, бях венчан за девойка на име Роза де Кърджалигена, която ме дари с три деца и ме обрече на мизерно съществувание и постоянни паник атаки. В отчаянието си реших да нападна Египет, за да мога да се отърва от нея и децата й, но тя дойде с мен на фронта и сега се разхождаме из музеите на Кайро, а тя постоянно ме кара да й превеждам от някакви саркофази на по 5000 години. Папата не ми дава да се разведа, затова смятам да я напусна по най-безболезнения за мен начин и да я обява за вещица, когато се приберем. Дано денят да е слънчев и дървата да са сухи, за да не протакаме дълго.“

За мен талантът е нещо, което ти се отдава лесно и правиш без усилия. Аз очевидно притежавах таланта да извиквам онзи поглед в жена ми, който казваше, че може би не е помислила достатъчно преди да ми роди деца. Излязохме от двореца и завършихме разходката, сядайки в бар и поръчвайки бира и тапас. Това вече заприличваше на почивка!

Снимка: Tatko Kaloyan

Прочетохте ли

Пееви ще покоряват Европата

Автор: Ива Петкова

Ненавиждам приказките. Ненавиждам приказките за принцеси и прилежащия модел – инертни млади женици, чиято базова ценност е красотата и житейската им цел се изчерпва със срещането на принц, който да бъде удостоен с отговорността по тяхното спасяване и отглеждане. Дважди повече ненавиждам образа на мащехата в същите тези приказки и прилежащия модел за зла жена-детеубиец и душегубец.

С бащата на детето сме разделени откакто то навърши 2 години. Всеки от нас имаше свой живот, но без трети лица в живота на сина ни. Един ден приятелка ми звънна, видяла бившия, детето ми и някаква жена с тях в парка (представена към онзи момент на сина ни като „просто приятелка“). Новината рязко ме преобрази в Горгона – с поглед вкаменявах всичко наоколо, змии вместо коса обгърнаха лицето ми, а аз попаднах на дъното на майчиния пъкъл – каква ли е? Как ли ще нахлуе в живота на най-ценното ми? Какви ли ужасни травми ще му донесе със себе си? Същата вечер още изсипах ада върху главата на клетия мъж, дръзнал да пристъпи към градежа на бъдещето си без мое знание! Все повтаряше: „Ако я видиш, ще я харесаш, сигурен съм!“ Не исках да чуя, бях бясна, защото детето тръгваше в първи клас и всеки психолог ще ви каже, че това само по себе си е голяма промяна, а детето трябва да се щади и от други точно в този период. Договорихме се да потрае, докато мине първата година в училище. Когато взима детето, ТЯ няма да е там! Последваха месеци на агония и страх за мен, като по същото време тя е страдала, защото за най-важното в живота на любимия мъж е била държана настрана. Наближи края на първи клас, заведохме сина ни при психолога и получихме зелена светлина да въведем партньор, на когото и да е от родителите, в живота му – беше стабилен и абсолютно балансиран, щяхме да действаме.

Мащеха в семейството - истински истории

Поисках среща с НЕЯ. Бившият беше нащрек, неспокоен, но готов на всичко - даде ми телефона ѝ. Служебният. Седнахме в централно заведение, до нейната работа. Тя беше неспокойна, аз - решителна, наострила всички сетива за признаци на лудост, отклонения, слабости и характерови изменения. В сбита форма се заявих – нищо да не прави с детето ми зад гърба ми и без мое знание/съгласие, а аз гарантирам, че синът ми ще я приеме. Тя се усъмни, потисната заяви, че няма как да сме сигурни, че детето ще я приеме, а нейната връзка зависи от това. Мило ѝ обясних, че една майка е способна на чудеса и всякакви постижения, когато на карта е заложено добруването на наследника. Изведнъж почувствах душата ѝ, усетих емоциите ѝ и вече бях на нейна страна. Обещах, без да се замислям, че моят син ще я приеме, ако аз я приема. Очаквах в нейно лице съюзник в полза на моето отроче, докато самата тя има свое. Срещата беше много приятна, аз се отпуснах и се заех със следващата битка - да спазя обещанието си.

Поканих ги у дома, на територията на детето, посрещнахме ги, като аз я прегърнах и целунах на влизане. Детето гледаше подозрително – предната вечер ме беше попитал: „Мамо, ами ако е някоя луда?“ (Козирог, неспасяеми са!). Седнаха, поговорихме като стари приятелки, докато малкият мълчаливо обследваше ситуацията за признаци на някаква опасност. Зяпаше ту мен, ту новата жена на баща си, преценяваше и явно започваше да се отпуска. Още този ден го попитах иска ли да отиде при тях с преспиване. Можеше и да откаже, но любопитството надделя, а опасност не се усещаше и тръгна.

Щастливо разведени

Дойде и другото дете след няколко години. Обичам сестрата на сина си, когато се сетя за нея, душата ми я прегръща силно и с много нежност. Брат ѝ също много я обича и въпреки безмилостно приближаващия пубертет, играе с нея, танцуват, лудуват сякаш са на една възраст.

Празниците ни са много весели – моите родители, нейната и неговата майка, сестри, братя... Пътуваме заедно, гостуваме си, дори бащата на децата ни да не е наоколо. Спечелихме всички, аз и синът ми най-много. Веднъж се нуждаех от подкрепа в тежка житейска ситуация, до мен беше скъпа приятелка от ученическите години и... мащехата на сина ми.

За мен и моето дете „мащеха“ не е лоша дума, защото ние не влагаме негативна конотация. Животът е пъстър и динамичен, хората се срещат, разделят, но интересът на децата е най-важен и не бива те да плащат сметката на нараненото его и разбитите илюзии. И без това ние сме ги довели в този живот без тяхното съгласие, дължим им най-доброто, на което сме способни. А, мащехата... понякога тя е просто една фея, която само трябва да допуснем в живота си.

Препоръчваме ви още: 

Мащеха в семейството - истински истории

Правила за съвместен живот като разведени

Има ли живот след развода? И как да въведем децата в него?

Разводът през очите на детето

Автор: Мария Караиванова

Преди няколко седмици, във фейсбук, един мой познат пусна ей така на майтап пиктограма, изобразяваща 2 картинки: първата с жена, говореща на мъжа си и с надпис “проблем”, а втората показваше как мъжа изритва с крак жената извън очертанията на картинката с надпис гласящ “решение на проблема”. Една седмица по-късно в Стара Загора един проблем беше решен точно по този начин и 20- годишна жена загина от ръката на 60-годишния си мъж месеци след като му е родила дете! Още една седмица по-късно друга жена беше изритана от рамките на живота, този път в София. Това много тъжно обрисува в колко тясно пространство се разполага нашенското управление на емоциите и уменията ни за решаване на проблеми. С този си начин на мислене байганьопитекът уби миналата година 28 жени, изпаднал в неистов пристъп на ревност, изблик на паника от изоставяне или просто така, предизвикан от нейните думи. Един такъв дори уби собственото си дете малко преди Коледа, защото някакъв, също толкова емоционално неграмотен таксиджия, отказал детето да остане при него – какво щял да го прави?

Феминичидио - италианската дума за женоубийство

Онзи ден в една майчинска група се бяха заели да разискват въпроса за агресията в училище. Дилемата беше какво да направи детето, когато го тормози агресор. Концепцията да не се влиза в спор беше сериозно атакувана от майките, които смятат да научат децата си да отвръщат на удара с удар, за да се пазят. Защото учителите не можели да помогнат, пък и детето-агресор щяло да добие впечатлението за безнаказаност. Много майки дружно достигнаха до извода, че това е най-доброто, което може да се направи в такава ситуация.

Ако тези майки мислеха малко по-далновидно, вероятно биха могли да видят друга картина. Представете си какво се случва с едно момиче, което е възпитавано само да се справя в конфликтни ситуации. Саморазправата може да му върши работа докато завърши училище, но такива момичета често си падат по лоши момчета. Ами ако и нейният любим реши да се справи с “проблема” по негов си начин? Да възпитаваш детето си да не се доверява на властите или авторитета (какъвто би трябвало да е учителят в класната стая) според мен е първия подтик към престъпление, на което сам учиш детето си. Правораздаването от първа ръка може да не е ефективно и дори опасно, ако си 50 кг с мокри дрехи, и да е еквивалент на престъпление, ако тежиш двойно повече, а си с умствен капацитет на земноводно. По групите видях много призиви към майките на момчета да възпитават децата си добре. Разбира се, че това е вече належащо, за да могат децата да познават себе си и емоциите, както и последствията от тях.

Да си видим грешките

Мъжкият гняв избухва изведнъж и неочаквано като пожар в бензиностанция. В разгара си (веднага след отпушването на емоцията) той може да е опустошителен. В момент на гняв мъжете не мислят трезво и последиците може да са фатални. Казвам го и от опит. Случи ми се с едно бивше гадже преди много години. Беше пил и се скарахме за нещо. Аз се облякох и му казах, че се прибирам при родителите си. Той се опита да ме убеди да остана при него за през нощта. Не помня какво му казах и кое точно в думите ми предизвика реакцията, но си спомням с най-малки детайли как докато изглеждаше много спокоен и почти приспан от количеството алкохол в кръвта му, изведнъж той стана от леглото, удари ми силен шамар, при което аз паднах на леглото. Той скочи върху мен, хвана шала и започна да го пристяга около врата ми с всички сили. Бях толкова изненадана от реакцията му, че не изпитах страх. Единственото, за което мислех, беше как да дръпна шала от врата си, за да не се задуша, и го мислех съвсем хладнокръвно. Слава богу, след секунди той се опомни, дръпна се от мен и започна да ми се извинява, след което ме остави да си тръгна. Бях на 24 години тогава. На никого не казах за тази случка в продължение на години и просто я изтрих от паметта си. Едва сега я осмислям като случай на домашно насилие. На 40 съм. Може би благодарение на гласността, която се дава на този проблем в последните две години.

Майките на момичета ни най-малко не са освободени от това да възпитават подходящо децата си. Момичетата трябва да могат да разпознават агресора от първите си контакти с него, за да го избегнат; трябва да знаят как да се държат в критични ситуации и как да не влизат в конфликти; трябва да познават мъжкия гняв и как да го манипулират така, че да го потушат до безопасни нива. Те трябва да знаят кое е редно и кое не, а най-вече - кога да търсят помощ от семейство, приятели, полиция и кога да не мълчат. И момчетата, и момичетата трябва добре да познават емоциите и да знаят как да ги контролират, за да не бъдат управлявани от тях; и двата пола трябва да са наясно с последствията от това да отпуснеш емоцията и да я оставиш свободно да вилнее. И двата пола са еднакво застрашени от необразованите емоции – с репутацията си, свободата си, с живота си.

"Момичетата не се бият"

Семейството е първото място, където детето възприема модели на поведение и отношение към околния свят и хората около себе си. Как бащата (ако го има) се държи към майката, как майката реагира в различни ситуации, дали майката оставя възможност на детето да бъде самостоятелно или непрекъснато взима решения вместо него – това са фактори, които определят бъдещата личност. Разбира се, семейството е много важно, но образователната система, в която детето прекарва 2/3 от живота си до 18-годишна възраст, също играе съществена роля във формирането на човека, който живее във всяко дете. Ако разгледаме тази съща система под лупа ще видим, че тя учи децата ни на песнички и стихчета, на математика и български, на човек и природа, и общество, на география, физика, астрономия, музика... На академизъм. Към учебните предмети (които често са неадекватно поднесени на хлапетата) се добавят купищата домашни и упражнения, извънкласни уроци по английски, танци, футбол и мандолина и общо взето детският ден приключва. Няма как да напъхаме още класове и часове в него – и слава богу! В натоварената програма на децата допълнително напрежение внасят тестовете, изпитванията, контролните и оценките, които единствено тестват дали детето е научило съдържанието по страниците от учебниците. Духът на състезание в училище (заради оценките) изключително много им помага да се разделят на отличници и двойкаджии, което формира отношенията един към друг. Понякога омразата на децата може да бъде предизвикана единствено на база на оценките, които получават; друг път тя е се формира заради дрехите или джаджите, които носят; може да се случи заради романтични отношения или лайкове във фейсбук. Агресията може да се възпламени по неподозирани причини в наши дни. И никой по никакъв начин не адресира този проблем в учебната програма.

От ноември насам тече кампания срещу насилието в училище. Трябва да си признаем обаче, че твърде много закъсняхме с нея. Когато нещата стигнат до целенасочена кампания, проблемът е вече твърдо оформен и по-труден за разнищване. Както е и с рака на гърдата – ако го хванеш навреме е лечим и по-добре да не закъсняваш, защото иначе убива. Да се надяваме, че в случая с кампанията срещу агресията в училище ще е по-добре късно, отколкото никога.

Ако потърсите в гугъл 10-те най-иновативни училища в света и прочетете малко за тях, ще видите, че в част от програмата им са застъпени предмети като творческо мислене, разрешаване на проблеми и социални и емоционални умения.

В подобна програма децата обсъждат широк кръг от социално-емоционални теми като добрите отношения, моралните ценности, действията по време на криза; разрешават проблеми от различно естество и работят в екип, като развиват своята толерантност към другите. Важен момент в програмата на тези училща е и привеждането на добрите идеи в действие и наблюдението на отклика им в реалния живот. Хлапетата сами отговарят за действията си, имайки свободата да избират предметите или дейностите си за седмицата. Така се научават и да приоритизират. Свободата на действие и избор ги ангажират и увличат достатъчно, за да мислят за по-важни неща от това с кого и за какво да се сбият. В подобна атмосфера взаимоотношенията между децата са хармонични и агресията изчезва от самосебе си.

5 мита за детската агресия

В последните години има доста научни трудове и изследвания, които сочат, че емоционалната интелигентност (EQ) е по-важна от академичната (IQ). Особено в днешната българска действителност, където през ден ни съобщават за убийства, извършени от някой превъртял мъж. Да познаваш себе си и емоциите си, да знаеш как ще реагираш в определена ситуация и до какво би могло да доведе това, да можеш да предугадиш реакцията на човека срещу теб и да моделираш отношенията си с хората така, че да избегнеш конфликта, да успяваш да контролираш негативните си емоции - всички тези умения започват да се превръщат във все по-важни в съвременния свят. Те могат да ти помогнат да си добър презентатор, да имаш успешен бизнес, да продаваш добре, да си търсен приятел и желан партньор в живота.

А могат да ти помогат и да останеш жив.

В занималнята, в която работя, имахме проблеми с агресията и езика, който децата използват помежду си в конфликтни ситуации. Започнахме да обръщаме сериозно внимание на това. Редовно правехме дискусии как да разрешаваме проблемите си, защо физическото насилие не помага, а задълбочава проблема, какво е тормоз, какъв е профилът на тези, които тормозят останалите в училие и как да се справяме, ако попаднем в ситуация на тормоз; обърнахме и специално внимание на това колко неуместни са мръсните думи изобщо, защо не е добре да избухваш просто ей така... В програмата вкарахме упражнения за социална и емоционална интелигентност и чудото се случи. Изчезна физическата агресия, спряха да се обиждат и да използват лоши думи. Дори вече се опитват да анализират защо еди-кой-си е реагирал по определен начин. Може. Става. Работи. Разговорите с децата вършат страхотна работа. Просто трябва да сме сигурни, че тези разговори ги водят правилните възрастни. А връзката родител-учител е от особена важност, но за нея ще разкажа друг път.

Препоръчваме ви още:

Учителка с решение срещу агресията

За децата с проблемно поведение - нашите и чуждите

Насилието не е семейна ценност

Дали тази история за орлите е истинска? Не знам, но аналогията много ми хареса и я споделям с вас.

Младата орлица прави нещо много интересно. От дърво или храст отчупва клонче, хваща го с клюна си и се издига на голяма височина. Кръжи с клончето, докато около нея започнат да летят мъжки птици. Тогава хвърля клончето и наблюдава. Някой от орлите го хваща във въздуха, без да му позволи да падне, след това го носи на самката и го подава в клюна й много внимателно. Орлицата хваща клончето и отново го хвърля, самецът лови и й го носи, а тя отново го хвърля… Това се повтаря много пъти. Ако след определено време (и многократни хвърляния на клончето) мъжкият винаги го хваща и носи, тя избира точно него. Защо прави това, ще разберем после.

Новата двойка се оттегля на някоя висока скала, прави си гнездо от твърди пръчки, рехаво, но достатъчно стабилно, след което мама и тате започват да скубят от собствената си плът пух и пера, за да застелят гнездото, запълват всички дупки в него, правят го меко и топло. В това меко и топло гнездо орлицата снася яйцата, от които се излюпват малките.

Когато се появят орлетата (а те идват на белия свят малки, голи, немощни) родителите им ги покриват с тялото си, докато укрепнат. Пазят ги с крилата си от дъжда, от горещото слънце, носят им вода и храна, и малките растат – появяват се перата им, укрепват крилете и опашката.

И ето че вече са оперени, макар и малки. Тогава мама и тате решават, че е време…

Ти можеш

Бащата каца на ръба на гнездото и започва да бие по него с крилата си, да го тресе, разклаща. Защо? За да изсипе всичките пера и пух от него и да останат само твърдите клони, които са сложили с орлицата в началото. Питомците им седят в тресящото се гнездо, неудобно им е, страшно им е, не разбират какво се случва: нали мама и тате бяха толкова грижовни и нежни в началото.

По това време майката лети надалеч, лови риба и кацва на няколко метра от гнездото, така че малките да я видят. След това започва демонстративно да яде рибата. Орлетата седят в гнездото, пищят, не могат да разберат защо по-рано всичко беше иначе. Мама и тате ги хранеха, пояха, а сега изведнъж всичко се промени – гнездото стана твърдо, няма пух и пера, родителите им си ядат рибата вместо да ги хранят.

Какво да правят? Гладни са, трябва да напуснат гнездото. Тогава започват да се опитват да правят движения, които никога по-рано не са правили. Те не биха започнали, ако родителите им продължаваха да се грижат за тях. Започват да изпълзяват от гнездото, искат да го напуснат, но са твърде малки, нестабилни, нищо не умеят, не знаят как. Гнездото е върху висока скала, на недостъпно място, за да не бъде нападнато от хищници.

Малкото орле пада от склона и полита в бездната. Тогава таткото (този, който някога хващаше клона) стремглаво се спуска надолу, улавя върху гърба си малкото, без да допусне то да се пребие. После го връща в неудобното гнездо и всичко започва отначало. Орлетата падат, баща им ги лови и връща. При орлите нито едно малко не загива.

В някой от моментите на падане, орлетата започват да правят движения, които не са правили никога по рано: разперват криле и несмело започват да летят.

Кога става по-лесно

Така орлите учат своите малки. Когато започнат да летят сами, веднага ги водят по местата, където има риба. Вече не им я носят в клюновете си.

Това е добър пример как да възпитаваме децата си. Колко е важно да не ги задържаме прекалено дълго в топлото гнездо. Колко е важно да не ги храним с риба, когато могат сами да си я уловят. Но с каква грижа трябва да ги научим да летят, посвещавайки им силите, времето, мъдростта и опита си. Неслучайно самката избира партньора си, хвърляйки клонче. Тя не иска децата й да загинат. А ако избере ненадежден баща, рискува да се случи точно това. При орлите и без това пиленцата са малко – едно или две.

Препоръчваме ви още:

Родител-делфин или родител-тигър

Къде сбъркахме?

Представете си, че са ви подхвърлили извънземно

Вероятно почти всички родители от време на време ги сърбят ръцете да шляпнат детето си. Някои даже са сигурни, че без това не може. Какво пък, ако сте готови да уважите тези 7 причини, смело напред! За възпитанието е много важно да сте последователни. Затова, ако вие сте принципни поддръжници на педагогическото пошляпване, бъдете настойчиви в използването на този възпитателен метод.

1. Не слуша

Ами тогава разрешете и на детето да ви набие, когато не го послушате да му купите сладолед.

2. То е по-малко и е длъжно да ви уважава

В такъв случай позволете му да бие по-малката си сестра или братче, котето или кутрето при неуважително поведение от тяхна страна.

По темата с шамарите

3. Иначе не разбира от дума

Само бъдете последователни – бийте и чуждестранните туристи и, разбира се, рибките в аквариума (те ни се водят, ни се карат).

4. Създава ви тревоги

Набийте и майка си, която е забравила да си вземе лекарствата (за да няма следващ път).

5. Нарочно ви ядосва

Всъщност защо да не ударите един зад врата и на колегата, който редовно ви ползва чашата в офиса?

Не искам да съм мечка

6. Вредно е да сдържате гнева си

Така е. И с шефа, и с катаджията, който току-що ви е глобил. Не задържайте този гняв у себе си. Вредно е.

7. По-добре искрен шамар, отколкото лъжлива прошка

Затова, когато се скарате с близките или приятелите си, не правете компромис, а си организирайте едно хубаво меле.

Автор: Сергей Шевельов

Препоръчваме ви още:

За 1 секунда се превърнах в чудовище

История с пръчка и камък

На какво учат шамарите

Фестивалът "(не)Възможното образование"е пространство, в което се събират хора с интерес към ученето във всичките му форми. Представените документални филми са с образователна тематика. Предмет на дискусиите са плурализма, правото на избор, автономността на образователните общности, отговорността и самостоятелността в учебния процес. В първото издание на фестивала, бяха показани 11 филма, проведоха се 11 дискусии и 5 работилници. Фестивалът беше посетен от около 800 души, които показаха силен интерес към темата и част от тях се включиха в организацията на второто издание като доброволци. Всички материали са събрани в Сборник, достъпен за свободно сваляне и ползване от ТУК.

Какво са подготвили организаторите тази година?

Организатори са "Общност за демократично образование". Техният основен проект е „Център за демократично учене“ – първото демократично училище в България, вече в петата си учебна година.

Facebook страница на Фестивала

Youtube канал на Фестивала

Програма 18 – 24 февруари 2019 г., София

Разделен клас - Class divided, 1985 г., САЩ

Игра-дискусия след филма

19.02.2019 г., вторник, 18:30 - 21:30 ч.

Можем ли да разберем какво означава „дискриминация“, докато не я изживеем лично? В кой момент и вследствие на какви процеси започваме да вярваме, че едни хора заслужават привилегии, заради цвят на кожата, произход, пол или... заради цвета на очите си? Когато през 1968 г. е убит радетелят за човешки права Мартин Лутър Кинг-младши, младият учител Джейн Елиът решава да „ваксинира“ учениците си срещу тесногръдието и нейният експеримент е заснет под името „Окото на бурята“, през 1970 г. „Разделен клас“ е филм за филма „Окото на бурята” с допълнение от срещата на същите ученици години след завършването им, както и демонстрация на същия експеримент в различен формат сред група надзиратели и администратори в американски затвор. Какво ни казват резултатите за нас и за света, в който живеем, и можем ли да научим този урок, преди да се наложи да го преживеем?

Революция в училище 1918 – 1939

Révolution école 1918- 1939, 2016 г., Франция

Дискусия след филма

Специален гост: Александър Ранев, доктор по педагогика към СУ и практик

20.02.2019 г., сряда, 18:30 - 21:30 ч.

Това е историята на една кадифена революция - в образованието. След Първата Световна война образователните дейци в Европа обвиняват училището, че създава подчинение. Европа се нуждае от мир. Как да се образова новото поколение без наказания и надзираване? Как да се преподава свобода? В продължение на няколко години харизматични лидери като Мария Монтесори, Януш Корчак, Селестен Френе, Александър Нийл и много други се опитват да измислят и създадат новото училище.

Училищни кръгове - School circles

2018 г., Холандия

Дискусия след филма плюс демонстрация на социократичен кръг

Специални гости: Маги Благоева, Никола Димов

22.02.2019 г., петък, 18:30 - 21:30 ч.

Филмът разказва за 6 демократични училища в Холандия, в които изключително силно е застъпен елементът на заедност – учим заедно, управляваме заедно, носим отговорност заедно, живеем заедно. С истински стремеж да чуем мнението и аргументите на другия, да го разберем и по този начин да направим своето „заедно” едновременно добро за всички и за всеки по отделно. В първата част от филма, през разказите на ученици, родители и учители, разбираме какво е да учиш в такова училище и защо те са избрали демократичното образование. Във втората част експерти от Центъра по Социокрация в Холандия, заедно с децата и техните учители, ни разказват що е то социокрация, как се практикува и основното – защо е важно да я използваме в живота си, какво изгражда в децата, когато от малки са в такава среда. В този филм ще видите една осъществена мечта, едни хора, които не спират да мечтаят да направят света по-добро място за всички ни.

Едно училище за всички, 2016 г., България

Дискусия след филма

Специален гост: Стефка Чинчева от Център за приобщаващо образование

23.02.2019 г., събота, 10:00 - 12:00 ч.

Осигурен детски кът!

Филмът „Едно училище за всички" (2016г.) на режисьора Ирена Даскалова представя усилията на различни учители и екипи в страната да се справят с предизвикателствата на това да работят с различието на децата в обща класна стая – изискване, пред което ги изправя съвремието, тенденциите в образователната система, но и собствените им нагласи. Поставяйки си нелеката и амбициозна цел за изграждане на цялостен Модел за изграждане на приобщаваща училища среда, Центърът за приобщаващо образование задава въпроса: „Ако се стремим към цялостна промяна в училището, а само двама или трима учители приемат и следват принципите на приобщаващото образование в работата си, могат ли тези учители да направят училището приобщаващо?“ Филмът е авторски продукт на Център за приобщаващо образование и отразява работата по програма „Едно училище за всички“, финансирана от Фондация Америка за България. 

Практична обучителница за работа с деца със специфични затруднения

23.02.2019 г., събота, 12:15 - 13:30 ч.

Осигурен детски кът!

Водещите са от Център за работа с деца „Местенцето“. Подробности ТУК.

Работилницата е подходяща за родители и учители в детски градини и начален етап на обучение, работещи с деца със специфични затруднения.

Капацитет: 20 участника.

Изискват се предварителни регистрация и заплащане за участие.

Слънчева педагогика

Презентация и дискусия с въпроси-отговори, ВХОД СВОБОДЕН

Работилница с предварителна регистрация на odo.bg

23.02.2019 г., събота, 14:30 - 15:30 ч.

Осигурен детски кът!

Слънчевата педагогика е българска система за обучение и възпитание, авторска интерпретация на идеи, заложени в учението на големия български философ Петър Дънов – наричан от последователите си „Учителя“ или Беинсá Дунó. Семейство Слав и Светла Славови създават през 2011 г. детска школа за деца в предучилищна възраст „Бялото кокиче“ в София, а през 2015 г. поставят начало на основно училище „Изгрев“, в които се практикува слънчевата педагогика. В дневния режим на детската школа и в здравната програма на училището са включени специални комплекси от гимнастически и дихателни упражнения, Паневритмия за деца, музикални упражнения и музикотерапия, здравословен начин на хранене, ежедневен досег с природата и др. Слънчевата педагогика има за цел да развива светлина в ума, топлина в сърцето и сила на волята.

Работилница „Слънчева педагогика“

23.02.2019 г., събота, 15:30 - 17:00 ч.

Осигурен детски кът!

Водещите са от детска школа „Бялото кокиче“ и ОУ „Изгрев“. Подробности ТУК.

Работилницата е подходяща за родители и учители в детски градини и начален етап на обучение, работещи с деца със специфични затруднения.

Капацитет: 20 участника.

Изискват се предварителни регистрация и заплащане за участие.

Азбука, Alphabet, 2013 г., Австрия/Германия

Дискусия след филма

Специални гости: Милена Ленева, Александър Сумин

Работилница по психомоторика с предварителна регистрация на odo.bg

24.02.2019 г., неделя, 14:30 - 17:30 ч.

Осигурен детски кът!

Какво се случва със съвременното образование ни показва Ървин Вагенховер в австрийския документален филм „Азбука”. Чрез гледната точка на специалисти в областта на образованието като Джералд Хютер, сър Кен Робинсън, Андре и Арно Щерн и през лични истории като тази на Пабло Пинеда, режисьорът подсказва, че днес училището често не помага, а по-скоро е в ущърб на творческите способности на децата. Използваните методи в образователната система са наследени от Индустриалната епоха и почти не са се променили, докато светът върви напред в развитието си. Остарелите методи възпитават в подчинение човека и не му създават условия да осъзнае и опознае реалните си възможности. Образователни дейци от различни краища на света анализират този процес и предлагат различни алтернативи.

Практически интерактивен семинар по Психомоторика

24.02.2019 г., неделя, 18:00 - 19:30 ч.

Осигурен детски кът!

Водещите са от център за подкрепа на детското развитие „Психомоторика за всички деца“. Подробности ТУК.

Семинарът е подходящ за родители (учители) и деца на възраст до 10 години, заедно. Всички участници трябва да бъдат подготвени за съвместна игра. Записването е по двойки възрастен-дете. За самостоятелно участие се препоръчва включване като наблюдатели.

Капацитет: 20 участника (възрастни-деца) и 30 наблюдатели.

Изискват се предварителни регистрация и заплащане за участие.

*****************************************************************

Осигурен детски кът само през уикендите!

Вход за всички събития, с изключение на работилниците: дарение с препоръчителна стойност 5 лв, предназначен за създаване и безплатно разпространение на сборник “(не)Възможното образование” 2019.

Всички чуждоезични филми са с български субтитри.

Не се осигуряват храна и напитки.

Прочетете повече за филмите и работилниците на odo.bg.

******************************************************************

Събитията ще се проведат в зала 4 на Федерацията на научнотехническите съюзи

Адрес: „Г.С.Раковски“ 108, до НАТФИЗ

Снимки: odo.bg

Прочетохте ли

Алтернативни практики на учене и преподаване