Авторката на този текст е многодетна майка, основател на курсове по самоотбрана - Крав Мага. Думите й са посветени на детската агресия, самоотбраната и защо безобидната фраза „момичетата не се бият“ предизвиква насилие.

Имаме добра новина: Ашър (малкият син) се научи да се бие. Това означава, че е преминал към нов етап от развитието си и сега знае, че за решаването на проблемите има множество инструменти, включително и употреба на физическа сила. Не съм силна в психологията, но знам, че всеки човек в ситуация на безпомощност изпитва редица емоции – страх, обида, ярост. И ако когато ни е страх крещим, а обидата изплакваме със сълзите си, яростта изисква по-ярко изразяване. Като физическото насилие. Иска ни се да ударим този, който ни е обидил. Забелязали ли сте колко често употребяваме фразата „иска ми се да го убия“?

С Алън (другият син) нямах такъв проблем. Той твърде бързо се предава, не отстоява себе си и не се опитва да реши проблема в своя полза. Остава на етапа на обидата и се концентрира върху преживяванията си дотолкова, че забравя какво ги е причинило. Да довършва започнатото и да постига своето – върху това работя сега с него.

Ако правим всичко правилно, с времето децата ще се научат да използват различни инструменти за решаване на проблеми и ще изберат тези, които са най-ефективни и правилни. Ще се научат да поставят граница между своите желания и чувствата на другите, ще разберат колко важно е да не нарушаваш нечие лично пространство, ако искаш успешно да се социализираш в общността. Преди да разбереш границите на другите, трябва първо да усетиш своите собствени, да се научиш да „боравиш“ с емоциите си, да ги контролираш.

Имам чувството, че много от хората, които упражняват физическо насилие, не са минали важен етап в емоционалното си порастване и са забуксували на етапа, в който е сега малкият ми син. Той вече усети силата си и разбра, че може да постигне своето, като я използва, но не е способен да разпознае ситуациите, в които употребата й е уместна. Това знание ще получи по-късно, когато започне да различава реалната заплаха, изискваща самоотбрана, и ситуациите, когато действията му са заплаха и употреба на насилие.

Често в родителските групи се обсъждат взаимоотношенията на деца на възраст между 1-3 години по време на разходка. Най-популярната история е - чуждото дете удари моето, но майка му не беше наблизо, как бих могла да реагирам – да отведа ли собственото си дете или да си поговоря сериозно с побойника и майка му. Отговорите понякога направо поразяват – да се разкрещи и да ги унижи пред всички; да прошепне в ухото на малкия агресор нещо страшно; да накара детето си да отвърне със същото и т. н. Когато изчитах поредната подобна история срещнах мисъл, която ми се иска да споделя. Майка на обидено момиченце беше написала: „Ако имах момче, бих му обяснила, че момичетата не се удрят, а на момчетата можеш да отвърнеш в някои ситуации.“ Думите й изглеждат безобидни, общо взето сме ги чували от детството си, но в тях се крие огромен стратегически проблем. Защото тези думи съдържат в себе си разрешение да проявяваш насилие. Всяко предложение да се разграничат тези, които не трябва да бъдат бити, предполага, че има други, които може да търпят насилие.

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

Съществуват ли наистина ситуации, в които насилието е допустимо? Категорично не.

Когато под въздействието на емоции, преднамерено причиняваме другиму вреда, ние извършваме насилие. Учейки малкото човече, че съществуват ситуации, в които има право да удари – ние му разрешаваме да употреби насилие. След време дори няма да му хрумва, че е възможно да има алтернатива; ще е неспособно да преговаря; няма да има развита емпатия. Достатъчно е да покажеш властта си, да изплашиш или да удариш, и светът се подчинява на нуждите ти.

Защо да се договаряш или да предлагаш замяна, когато можеш да си вземеш играчката със сила?

Защо да изучаваш детската психология и да търсиш подход към детето си, ако разчиташ на силната си ръка?

Защо да ухажваш момичето, когато можеш просто да го дръпнеш и да го насилиш?

В решението на проблема за силата и властта това е инструмент. Също като умението да се договориш, да направиш компромис, да разкажеш за проблема си на някой друг и да потърсиш помощ за овладяването на конфликта.

Но ако с физическото насилие всичко е малко или много ясно, другояче стои въпросът с психологическата травма. Всяка ситуация на психологическо насилие трябва да се разглежда сама за себе си. Това, което не трябва да забравяме обаче е, че всяко физическо насилие е и психологическо. Насилието е оръжие. То е личната ни ядрена бомба. Ако си позволим да го използваме, ще се върнем в средновековието, където човешкият живот е евтина стока, а за лични граници никой не е чувал. За да умееш да управляваш естествените си реакции и да контролираш желанието си да проявиш сила, трябва да се научиш да работиш с нея.

Какво се случва с малките момиченца? На тях от раждането им разказват, че момиченцата не се бият. На практика им е забранено да мислят, че могат дори да поискат да ударят някого. Тогава как да осъзнаят границите си, да разпознаят чувствата, емоциите и реакциите си и да се научат да ги управляват? Единственият правилен начин е да им обясним как работят вътрешните механизми, да обясним защо не трябва да се срамуват от желанието си да ударят, но не бива да го правят, защото има правилни начини за разрешаване на проблемите. Момичето няма да загуби от своята женственост, ако се научи да отстоява границите си и да наказва насилника. Да пазиш пространството си не е срамно. Срамно е да нарушаваш чуждото. Жената няма право на насилие не защото е жена, а защото насилие не трябва да се упражнява от никого.

Да отгледаш син без предразсъдъци

В резултат на това „женствено възпитание“ при нас на курсовете по Крав Мага идват жени, които не могат да вдигнат ръка, не могат да отблъснат, не могат да окажат съпротива, дори когато животът и здравето им са реално застрашени. Мантрата „момичетата не се бият“ ни е толкова дълбоко втълпена, че възприемаме всяка проява на физическа сила като нещо противоестествено, убиващо жената в нас. В крайна сметка това ни осакатява и убива в реалността, както показва практиката.

А самоотбраната? Това не е ли проява на насилие?

Самоотбраната е отговор на насилието. Когато то вече е проявено, ние предприемаме действия за защита на личните си граници. Употребата на физическа сила е допустима само в екстремни ситуации, когато животът ни е застрашен. Това е моментална реакция, действие тук и сега. Това е предотвратяване на нападението и защита от последваща атака и заплаха. Това е употреба на сила, чиято цел не е отмъщението, не е възстановяването на справедливостта, не е причиняването на вреда, а самозащита, в момент, когато няма друг начин да се спасиш.

Ако мъжът ти те пребива в спалнята, да вземеш нощната лампа и да го удариш е самозащита, но да избягаш в кухнята, да вземеш нож и да се върнеш и да го забиеш в корема му е умишлено причиняване на вреда. Защото, за да избегнеш насилие можеш да избягаш у съседите, а не в кухнята например. Жените имат толкова права, колкото и мъжете. Същите права да чувстват, мислят, желаят. Същите права да се научат да контролират гнева, страха и агресията си. Да се научат да ги използват при крайна необходимост, когато животът и здравето им са застрашени.

Какво излиза – момичетата ги възпитават да не бият, а момчетата – да отвръщат на удара. Накрая се получава така, че на страната на мъжете е природната сила, втълпените от обществото възможност и право да употребяват насилие.

Какво да правим с дете, което иска да удари? Първо, трябва да пресечем опита му за силово въздействие. Да го хванем за ръка, да се изравним с нивото на очите му и да му обясним, че това, което изпитва, е нормално и правилно, че с право е обидено и ядосано; че желанието му да удари е естествено, но не бива да го прави, защото другият ще изпита болка. После можем да го научим да се справя с гнева, да покажем алтернативите за освобождаване на емоциите – например да изкрещи, да тропне с крак, да пие вода, да се успокои. По-сложно е когато някой е ударил нашето дете, а ние сме го учили никога никого да не бие. Какво да правим с ответната реакция? В този момент детето има усещането за ужасяваща безпомощност и несправедливост. Защо неговите родители му казват, че никой не се бие, а другият може да удари? Изходът е един – малкото дете трябва винаги да е под наблюдението на възрастните. Ако се е случило нещо подобно, а ние не сме били наблизо, то трябва първо да ни извика. Някой може да каже, че така му отнемаме правото на самоотбрана, но ние го правим само по една причина – то все още не е способно да различи границата между „нощната лампа“ и „ножа“. Невъзможно е да обясним на тригодишно дете в какъв момент заплахата преминава в сбиване, в проява на насилие и отмъщение.

По-късно, когато детето ще може само да анализира ситуацията, когато се научи да се справя с емоциите си и да се сдържа от употребата на насилие, когато може да се контролира, можем да разкажем за самоотбраната. И непременно да подчертаем, че само в случай на удар и опит да те ударят възниква незабавното право на самоотбрана. И това не е право по полов признак.

Препоръчваме ви още:

5 мита за детската агресия

Защо е важно да отвръщаме на детската агресия с любов

Да поиграем на война?