Автор: Янка Петкова

7 часа. Аз, тийнейджърката и Чочо излизаме от къщи. Девойката тръгва към училището, ние с любимеца поемаме на сутрешна разходка. Прибираме се и бащата съобщава, че телефонът ми е звънял два пъти, но не знае кой ме е търсил (понеже не си надничаме в апаратите, да си пазим личното пространство… ). Поглеждам - звъняло ми е детето. Два пъти. Пренебрегвам факта, че е 8 без 20 и връщам обаждането. Естествено, никой не ми вдига. Пиша съобщение в месинджъра. Не е онлайн. Залавям се за работа, но в главата ми се въртят версии. Почвам с най-безобидната:

- забравила е нещо супер важно за училище и ако има как баща й да й го занесе (случвало се е);

- сетила се е какво иска да сготвя и държи да ме предупреди навреме (в тая възраст нон стоп са гладни);

- блокирали са движението в метрото и закъснява, ако може баща й да я откара (случвало ми се е веднъж, проверих в нета, подобна информация днес липсва, което започва лееко да ми повишава градуса на напрежението);

- някакъв инцидент (веднага отхвърлих тази версия и си проклех черногледството);

- трафик на хора, с цел търговия с „жива плът“ и имаме 72 часа да реагираме (и това го отхвърлих веднага, гледам твърде много филми).

Привидно спокойна, продължавам да си върша работата и да чакам знак от тийнейджърката. Понеже такъв не идва, започвам да мисля дали да не споделя притесненията си с баща й. Отказвам се, защото той е малко като Лиъм Нийсън – първо стреля, после пита. Докато разсъждавам над версиите си, които градират към безумни, детето най-сетне се включва в месинджъра. Провеждаме следната кореспонденция:

- Мери, защо си ми звъняла, мила?

- А, нищо, мамо. Просто ми беше скучно.

Препоръчваме ви още:

Защо тийнейджърите смятат своите родители за идиоти

Изгубени в превода

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе