Д-р Адил Кадъм 

Забързани в своето ежедневие, навъсени под чадърите, сякаш ще изплашите облаците, обидени на света и на всички в него, фокусирани върху собствените си проблеми, някак успяхте да ни подминете, да не ни чуете, да ни пренебрегнете. Не ви обвиняваме. Знаем, че имате своите грижи, защото част от тях са и наши. Повярвайте, не бихме прекъснали ежедневния ви бяг, не бихме сменили руслото на реката от мисли, която бушува в главите ви, ако не бяхме принудени.

Преглътнахме период, в който персоналът сам си купуваше венозните канюли за еднократна употреба – познати ви като абокати, защото наличните не бяха качествени и се налагаше едно ДЕТЕ да бъде многократно бодено без успех. Представете си го – малък, жив, болен човек, който иска да спре да го боли, и майка готова да ни убие, защото сме „некадърници“.

Преглътнахме това да се унижаваме да молим фирмите да ни осигуряват някои диетични храни за специални медицински цели (определящи лечението и изхода от него) или с наведена глава да казваме на родителите, че трябва сами да си ги осигурят (представете си едно кърмаче, което има нужда от около 10 кутии храна месечно, на цена 150-400 лв. за кутия).

В отделението по Клинична генетика все още преглъщаме това, че лекарите сами купуваме животоспасяващи медикаменти, защото никой не осигурява бюджет, с който да се закупят лекарства, нерегистрирани за внос в България. Ако сме късметлии, някои родители успяват да купят за детето си и да ни оставят за всеки случай една-две ампули.

Преглътнахме, че заплатите ни са по-ниски от тези на касиер в супермаркет, шофьор на градски транспорт и дори колегите от нашия бранш, получаващи ДМС (допълнително-материално стимулиране) не могат да повярват колко взимаме, докато не си покажем фишовете. А ДМС не можем да получим, тъй като не можем да генерираме печалба – харчим всичко по пациентите си и НЕ, НЯМА КАК ДА СЕ СПЕСТИ! НЯМА КАК ДА СПЕСТИШ, ЗА ДА ИЗКАРАШ НЯКОЙ ЛЕВ И ДА НАХРАНИШ ДЕТЕТО СИ С БОЛКАТА НА НЕЧИЕ ДРУГО ДЕТЕ!

Преглътнахме обещания, увещания, манипулации и всякакви фарсове, свързани с новата национална педиатрична болница, защото искаме да вярваме, че ще се случи.

Преглътнахме да бъдем обиждани, удряни и унижавани на общо основание.

Преглътнахме да уреждаме спешните консултации и изследвания за сметка на заплатите си, личните си връзки и на цената на усилия, които биха отишли за лечението на два пъти повече болни.

Преглътнахме, че всички смятат, че искаме някакви си пари, без да осъзнават, че искаме да работим.

Преглътнахме това, че спазването на световно утвърдените протоколи за лечение и диагностика се крепи на персоналните ни усилия, без да имаме финансова, кадрова, техническа и всякака подкрепа от страна на държавата.

Не искаме повече да преглъщаме това, че сме търговско дружество, защото освен финансово сме принудени да фалираме физически и морално. Не искаме да приемем, че сме част от един пъклен план за геноцид. Не искаме да приемем, че няма политическа воля да се смени статутът на единствената педиатрична болница, след като видяхме как бързо се разчистват сметки с други лечебни заведения. Не искаме да приемем, че с 400 болници в страната, властимащите насочват целия финансов ресурс (всички частни болници работят с НЗОК – дали е нормално при положение, че този фонд е монополист) към определени кръгове, но за децата отново няма средства.

Отказваме да преглътнем, че никой не разбира какво е значението на нашата болница в детското здравеопазване в България, а в същото време не един и двама депутати, заместник министри, началници на отдели в НЗОК и т.н. да идват и да ни притискат да вземем „едно наше дете“ преди останалите и да му изследваме „всичко“.

Всички деца са „наши“! Не бихме си тръгнали, ако цената беше само нашето собствено здраве. Докарахте ни до положение, в което се превръщаме в мъчители на тези, които трябва да пазим. 

Ако не искате и вие да сте част от тази война срещу вашите деца, подкрепете ни на 10/05/2019 от 8:15 часа на бул. „Акад. Иван Евстр. Гешов“ 11.

Кампания "Подкрепи педиатрията"

Застанете до нас, за да застанем заедно до децата!

Изповедта на един "убиец в бяло"

Великденски размисли на една майка

Автор: Таня Андреева

Велика събота, нощта преди Великден, 23:30. В детското отделение вече е тихо, децата спят, само бебето в 7-ма стая още плаче, диша тежко, още има температура и много, много хрипове. “Дали ще е по-добре утре?” - мисля си аз. - “Новият антибиотик трябва да подейства вече… а и утре е Великден.” След половин час вече е по-добре, спирам кислорода гася лампата и оставям бебето и майката да поспят.

Вече минава полунощ, през прозореца на лекарския кабинет виждам 2 жени да се прибират със запалени свещи. Връщат се от църква. Мисля си аз и си спомням детството ми. Когато бях 7-8-годишна живеех в малко градче, близо до една много стара църква. Вечерта преди Великден с майка ми, леля, съседите, децата им и половината град отивахме в църквата. По пътя се носеше ароматът на пролетни цветя, аромат на пробуждане, на нов живот. Хората от градчето вървяха бавно по калдъръмената уличка на път към църквата. Удари 12, а църковните камбани забиха празнично. „Христос воскресе!“ - каза свещеникът. - „Воистина воскресе!“ - отговаряше градчето. Чувствах се сигурна, спокойна и знаех, че идват безгрижни дни на игри и веселие, топли, слънчеви лъчи. Обикаляхме църквата по тясната пътечка и тръгвахме заредени с нова надежда и свещи, които озаряваха целия град. Бяхме заедно, спокойни и щастливи, без телефони, пози за снимки и фейсбук. Деца, тичащи със свещичките, пазейки ги с ръка, за да не изгаснат от вятъра.

Колко години минаха оттогава? С много старание и упоритост сбъднах детската си мечта. Лекар с успешна кариера, развитие. Дали някога детето ми ще бъде щастливо, както аз в онези великденски дни? Дали покрай успеха и кариерата не пропускам най-хубавите години с нея? Дали ще мога да ѝ създам онова усещане за общност и топлина, което имах като дете? Годините ли са други, традициите ли или хората? Дали вече е заспала? Дано не повишава повече температура, не и тази нощ, докато ме няма! У дома ще се справят, тя е голяма и кашлицата от бронхита ще премине! Утре ще я прослушам и вече ще е добре! Ще счупим заедно всички яйца и ще я заведа на църква! Обещавам си, дори и да не мигна тази нощ.

Бебето в 7-ма стая се разплака отново…

Зад белите (шарените) ни престилки стоят хора - истински, със своите проблеми, радости и страхове. Хора, които не са със семействата си на празници, които нощем бдят над децата ви, дори когато вие сте заспали от умора. Хора, които посвещават много години, за да получат най-голямата награда – усмивката на излекувано дете! Последните месеци става все по-трудно да лекуваме, заради редица наложени ни ограничения и въпреки ежедневните жертви, които правим, има много деца, на които не можем да помогнем, поради редица бюрократични спънки. Вярвам, че ще застанете до нас на 10/05/2019г. в 08:15ч. и ще ни помогнете да си върнем правото да лекуваме децата! Нека педиатри и родители заедно защитим здравето на децата!

#всичкозадецата #товатекасае #спасипедиатрията

Когато си прекалено уморен да се бориш за себе си

Препоръчваме ви още:

Душа не се трансплантира

Ножът е опрял до кокала

Криворазбраното здравеопазване

У нас кулинарната традиция повелява на трапезата да има козунак, но в други страни задължително присъствие е великденският кекс. Предлагаме ви две лесни рецепти, с които можете да обогатите менюто си за празника.

Гугелхупф – немски великденски кекс

Продукти:

мляко - 150 мл.

суха мая - 7 г

брашно - 300 г

1 портокал

щипка сол

захар - 100 г

яйце - 1 бр.

140 г краве масло

75 г стафиди

30 г бадеми (белени)

пудра захар при сервиране

Начин на приготвяне:

Разтворете маята в затопленото мляко. Добавете малко пресято брашно. Разбъркайте добре, за да се разтвори маята напълно, покрийте съда и оставете на топло за един час.

Измийте стафидите, залейте ги с гореща вода и ги оставете да киснат 10 минути.

Изцедете портокала и запазете кората, за да я настържете. В останалото брашно добавете солта, захарта, яйцето, маслото, портокаловия сок и разтворената мая. Добавете и накиснатите стафиди и настърганата портокалова кора. Омесете тесто, покрийте го и го оставете на топло за още един час. Вземете форма за кекс с диаметър 22-24 см, намажете я с масло и посипете брашно, а ако използвате силиконова форма, можете само да я изплакнете със студена вода. На дъното посипете бадемите, добавете тестото и оставете сместа да престои още 20-25 минути.

Опечете кекса в предварително загрята фурна, за 45 минути, на 200 градуса. След като изстине, обърнете формата и го извадете. Преди сервиране можете да го посипете с пудра захар.

Източник: gastronom

Руски великденски кекс

Продукти:

6 яйца

масло - 250 г

захар - 1 чаша (чаша с обем 200 мл.)

бяло брашно (тип: екстра) - 2 ч.ч.

1 пакетче бакпулвер

стафиди - ½ ч. ч.

коняк (или уиски) - 2 с. л. 

За лимонената глазура:

пудра захар - 2/3 ч.ч.

лимонов сок - 1,5 -2 с. л.

захарни пръчици - 2 с. л.

Ако печете в правоъгълна форма 28 х 12 см, използвайте половината от дозата на продуктите. Можете да изпечете тестото и във формички за мъфини.

Начин на приготвяне:

Всички продукти трябва да са със стайна температура, затова отрано извадете яйцата и маслото от хладилника. Ако нямате коняк или уиски, можете да ги замените с 2 с. л. вода и 1 пакетче ванилия.

Измийте стафидите и ги залейте с гореща вода, един пръст над тях.

Пресейте брашното и добавете захарта и маслото. Претрийте с ръце тестото, за да стане на трохи, добавете бакпулвера, омесете и започнете да добавяте яйцата едно по едно. Добавяте яйце – месите, докато свършат. Сипете в тестото коняка (или водата и ванилията) и стафидите, заедно с водата, в която са се накисвали. Омесете още веднъж.

Ако формата ви за кекс не е силиконова, намажете я с масло и я поръсете с брашно. Сипете тестото и оставете да се пече в предварително загрята фурна на 200 градуса, за 25-30 минути. След това намалете градусите на 160 и печете още 30 минути. Когато кексът изстине, го извадете от формата.

Лимонова глазура

Изцедете сока на лимона и непременно пресейте пудрата захар, не бива да има никакви бучици. Постепенно добавяйте сок в захарта, бъркайте до образуване на гъста бяла маса. Ако глазурата ви се получи рядка, добавете още малко пудра захар. Полейте кекса с глазурата и докато не е изсъхнала посипете разноцветните захарни пръчици.

Източник: maminapechka

Препоръчваме ви тези 20 съвета за вкусни домашни козунаци, ако все пак заложите на традицията.

Вижте още:

На Великден шоколад, коприна и... ориз

Великденски яйца - техники за боядисване

Автор: Янка Петкова

Кучетата надушват всичко. Дори назряваща хипо и хипергликемична криза. Оказва се, че минути преди тя да настъпи, болният от диабет отделя специфична миризма, която кучетата могат да подушат и, ако са обучени, да предупредят човека за назряващ проблем. В САЩ отдавна използват тази тяхна способност и ги обучават да известяват болните си от диабет стопани. В Европа такъв опит няма, но у нас има фондация „Очи на четири лапи“, в която не се колебаят да адаптират методиката си и да експериментират. За началото на този проект разказва председателят на фондацията Албена Алексиева.

„Потърсиха ни родители на деца с диабет, които бяха разбрали, че в САЩ се обучават такива кучета. Да си позволиш такова куче е почти невъзможно, тъй като е много скъпо, освен това всяко се обучава персонално продължително време. Детето (или възрастният) с диабет трябва да присъства, за да свикне животното с миризмата му. Родителите, които ни потърсиха, казаха, че ние сме хората, които биха могли да направят това в България. До момента ние имахме опит с обучение на кучета водачи на слепи и кучета асистенти за хора с двигателни увреждания. Решихме да опитаме и започнахме пилотен проект, в който най-важно беше да адаптираме методиката. Първото ни обучено куче се казва Нобел и работи в семейството на Катерина, момиченце с инсулинозависим диабет. Опитът се оказа изключително успешен, а и интересът е голям. Дадохме си сметка колко е тежко и тревожно отключването на диабет при децата. Хипогликемиите при тях се случват бързо и са много опасни.“

В момента в училището на фондацията се обучават 5 кучета, две от тях работят с възрастни пациенти и три с деца. Обучението е много важен и продължителен процес. Отнема 8-10 месеца. На кучето му се изгражда рефлекс да дава сигнал, когато надуши определена миризма. Това е специфичната миризма при криза на човека, за когото ще работи. На следващия етап тренировкатата се фокусира върху това, миризмата да играе роля на команда за сигнализиране. За да се запознае кучето със специфичния мирис и да го разпознава, веднъж седмично в училището се носят проби. Тези проби се вземат от слюнката на страдащия от диабет, с тампонче под езика му. Пробата се запечатва и се поставя във фризер за съхранение. При този метод миризмата се съхранява до три месеца. С такива тампончета работят инструкторите на кучетата. Когато кучето започне да реагира безотказно на инструктора, започва да работи реално с човека, на когото ще служи. Тогава вече диабетно болните се включват в тренировките.

Албена казва, че възрастните са по-надеждни по време на тренировките, разбират какво се очаква от тях, докато децата са фокусирани върху играта. При децата се изработва и сигнал за втори човек – кучето трябва да предупреждава и родителя за предстояща криза. Идеален резултат е когато в 8 от 10 случая кучето дава сигнал. Когато това започне да се случва на тренировките и животното има адекватно социално поведение – сред хора, в транспорт, на обществени места - започва работата вкъщи. Има вариант то да заживее в дома и по-рано, този вариант все още е на експериментален етап. Семейството, което приема кучето, заплаща таксата за обучение – 2000 лв. След като обучението приключи, сключва договор за безвъзмездно ползване. Фондацията има квоти за дарствено изхранване на работещи кучета в семейства, за които отделянето на пари за хранене на кучето ще е проблем. В момента съществува и квота за 2 кучета годишно от програмата за диабет, които се предоставят напълно безвъзмездно, без да се плаща такса за обучение.

Колко ефективен е този метод тепърва ще се проучва, но Албена Алексиева казва, че непрекъснато контактуват с родителите от семейството, в което е настанено първото обучено куче Нобел. Неотдавна бащата на момиченцето споделя, че когато лабрадорът подал сигнал за предстояща хипогликемична криза, е измерил кръвната захар с глюкомер и стойността е била 2,5. А електронните датчици, които следят кръвната захар и информират чрез приложение на смартфона са показвали стойности над 7. Нобел е реагирал доста преди апаратурата. Това дава възможност на родителите на Катерина да имат повече време за реакция. Всъщност опитът и в чужбина показва, че кучето реагира с 5 до 10 минути по-рано.

Кои кучета са подходящи

„Лабрадорите са универсални за всякакъв вид работа – казва Албена – но по принцип, поне на теория, всяко куче, което не е със сплескана муцуна би могло да бъде подходящо. Породите със сплескани муцуни имат особена анатомия на носа и това им пречи да уловят специфичните миризми. Идеално е всяко ловно куче с великолепен нос. Освен това то трябва да има подчертан интерес към човека. Ние обучаваме лабрадорите да си взаимодействат с хората и подбираме най-социалните, тези от тях, които са фокусирани върху човека. Бихме могли в бъдеще да обучаваме и домашни кучета, стига да са млади и социализирани по нашите правила. Спецификата на тяхната работа изисква да са непрекъснато до човека, да спят до него (за да го предупредят за криза и по време на сън), да им е разрешен достъпът до всички повърхности, до които се докосва човекът. При всякаква ситуация те трябва да могат да стигнат до него, за да го известят. Напълно обучен е Нобел, който работи за Катерина вече 2 години, а още три кучета са в много напреднал стадий на обучение.“

Кои семейства са подходящи

Първо, не бива да има член на семейството със страх от кучета или алергия. Кучето е член на семейството. Хората, които са фокусирани върху идеалната чистота, също не са подходящи, защото животните отделят косми. Стопаните на такова куче трябва да са наясно, че вземат член на семейството, който за да е надежден и за да работи ефективно, трябва да получи съответните грижи – правилно хранене, три разходки дневно, внимание. Куче, което не получава достатъчно внимание от стопанина си просто спира да работи. Родителите трябва да са с нагласа, че ще се сдобият с още едно дете. Възрастните болни от диабет трябва да свикнат с мисълта, че кучето е навсякъде с тях – вкъщи, в градския транспорт, в учреждения, по време на пътувания. Не може да е ефективно, ако стои 8-10 часа дневно само. В училището на фондация „Очи на четири лапи“ работят дори с хора, които нямат никакъв опит с кучета.

Поли и Прити

Поли Владимирова е жената, която ни потърси с молба да напишем повече за проекта на фондация „Очи на четири лапи“. Когато се свързах с нея, ми обясни, че е била "приемен родител". Трябваше ми малко време, за да разбера, че става дума за кученце, а не за дете. Поли все още тъгуваше за Прити, лабрадорката, за която са се грижили в продължение на година и половина и сега е в училището за кучета водачи и асистенти, за да премине задължително обучение и да стане спътник на някой болен от диабет. Решили да станат приемни стопани без никакъв предишен опит с домашен любимец.

„Човек има нужда да научи детето си на по-важни неща от това да си просто състезателен кон, който непрекъснато тича по задачи. Искам синът ми да е добър човек, да се научи на отговорност. Реших, че идеята е страхотна. Мой много близък човек почина вследствие на усложнения от диабет. Затова проектът ме спечели. Кандидатствахме за приемни стопани, одобриха ни и ни дадоха една малка топчица на месец. Трябваше да подготвим дома си за идването ѝ. Докато беше при нас, от фондацията поемаха всички разходи за храна и ветеринарни грижи. Приехме я като другото дете в семейството. Вкъщи беше глезена принцеса, но никога не ни е създавала напрежение. Водехме я навсякъде с нас, спазвахме правилата изисквани от училището за обучението ѝ. Най-трудно ни беше в началото да не ѝ позволяваме да се качва по местата за сядане, защото все още не знаехме за каква работа ще бъде използвана. Например на кучето водач му е забранено да се качва по фотьойли, легла, дивани, за да не цапа и заради удобството на слепия човек. Кучето асистент за сигнализиране на диабет може и трябва да има достъп до легла, дивани, места за сядане, за да сигнализира във всеки момент и във всяка ситуация. Посещавахме тренировките цялото семейство. Трябваше да се научи да ни слуша и да реагира на определени команди. С другите приемни стопани сме като едно голямо семейство. Това беше добра възможност да се запознаем с интересни хора, докато тренираме или просто наблюдаваме какво се случва. В училището за служебни кучета непрекъснато тестваха животните. Прити беше с най-добрия резултат. Върнахме я преди 20 дни, още не мога да дойда на себе си. Не съм ходила да я видя, защото ще е трудно и за двете ни.“

Домашен любимец със специални умения, който предупреждава за наближаваща опасност – това получава болният от диабет, който има обучено куче. За да популяризира тази възможност екип на фондацията организира срещи в диабетните групи на детските градини. Така децата имат възможност да се запознаят с кучетата, за които пък това е още една стъпка към социализацията им.

Повече за проекта можете да научите от сайта и фейсбук страницата на фондацията.

Препоръчваме ви още:

Алекса, без която не можем

Едно от най-добрите решения, които съм вземала

Доброто куче Чара

Една жена срещу диктата на имамите

От първите редове - със зловещите среднощни удари по външната врата от агентите на тайната полиция, до последната страница на книгата си, Манал ал-Шариф грабва вниманието и държи читателя в постоянно напрежение. Този невероятен трилър обаче не е плод на фантазията, а изстраданият автобиографичен разказ на една съвременна саудитска жена, родена в самата люлка на исляма – свещената Мека. Всъщност става дума за пътуване във времето – от средновековните порядки на девическото училище, ритуалните обиколки на свещената Кааба и изтезанието на женското обрязване от кварталния бербер до съвременната наука; от килиите и занданите на инквизиторите над един непокорен дух до освобождението и световната слава, макар и в изгнание.

 „Да се осмелиш да шофираш“ е историята на един съвременен подвиг, но централният му епизод и мотив – това че една жена пренебрегва забраната, сяда зад волана на автомобил и го подкарва из улиците на град Дахран – е само най-известната и видима част от историята. За Манал това е епизод в похода на една млада жена и майка срещу садистичната система от неписани правила, датиращи от седми век, но въплътена в държавната политика на днешна Саудитска Арабия под формата на фетвите на уахабитски имами. Знаем, че този подвиг на Манал и големият му отзвук по света и в самата ѝ родина в крайна сметка принудиха властите в Рияд да пренебрегнат канона на най-мракобесническа школа в ислямското право и да разрешат на жените на шофират. Но само преди една година бяхме свидетели на поредно доказателство, че бруталността на режима не може да бъде реформирана. Случаят „Хашоги“, при който известният опонент на управляващата издънка от династията на Ибн Сауд и известен журналист бе заклан и разчленен в консулството на кралството в Истанбул от специален екип убийци, се превърна в неизтриваемо петно върху кралството.

Манал ал-Шариф обаче е извършила и още един подвиг – възстановила е с девическа прилежност и добросъвестност, подкрепена с документираните в дневника ѝ детайли от всекидневието, една действителност, в която животът на момичето и жената следва предначертанията на улемите-женомразци от най-крехка възраст до старостта. „Меканските епизоди“ са сред най-интересните в това отношение. Читателят придружава малкото момиче в неговия всекидневен порцион от унижения: от забраната да си играе на улицата, през задължителния ескорт на мъжки покровител/махрам до рутинния морален тормоз и физическите наказания в училище. Най-покъртителното свидетелство за антихуманния характер на фундаментализма са „политкоректните“ кукли. В съответствие с ригористичния прочит на Корана, забраняващ изобразяването на живи същества и особено на човек, те нямат лица, а представляват безформени вързопчета. Така че се налагало момиченцата да се снабдяват с истински кукли „по втория начин“ – чрез продажби под тезгяха на контрабандно внесени в кралството артикули от съседни държави. Самата Манал, след лятно гостуване на роднините на майка си в много по-либералния Египет, прекарва незаконно любимата си кукла „барби“, както и забранени юношески книги, в които се говори за пътешествия и за първата любов. Друга, непонятна за европейския читател, забрана е слушането на всякаква музика с изключение на религиозните химни. В един запомнящ се епизод вече голямата девойка Манал за пръв път преодолява това табу, заслушвайки се в песен на Бекстрийт бойс, която ѝ открива непознат и дълго бленуван свят. Това надминава и антиутопията на един Оруел.

Не всичко обаче е в мрачна тоналност, дори в епизодите в Мека. Изключително интересни са наблюденията на авторката върху патриархалния бит. Традиционното арабско семейство донякъде наподобява българското преди Освобождението – с голямата челяд, огромния брой роднини, взаимните гостувания, чествания и ритуали. Саудитските семейства водят интровертно съществувание и относителната свобода и щастието са атрибути на семейния и фамилния кръг, в който протича по-специално живота на жената. Истински бисер са мемоарите на Манал от селото на баба ѝ – в плодородната доскоро долина близо до Мека, родина на екзотичното дърво сикамор и на запазените традиции на едно общество между номадизма и уседналостта. Описанията на Големия празник в самата Мека, изпичането на традиционните сладки и детския възторг от кулинарните чудеса на местния панаир с ароматите на Арабия и Индия, са живописен контрапункт в личната сага на Манал.

Самата авторка е ревностна мюсюлманка и защитава религията си от фанатичните ѝ интерпретатори. Още преди да бъде публикувана книгата ѝ, Манал ал-Шариф се превърна в икона на една благородна кауза – освобождаването на саудитската жена. Триумфалното шествие на „Дързостта да шофираш“ по света и широкият ѝ отзвук в самия арабско-мюсюлмански ареал отреждат на книгата специално място не само в арабската, но и в световната литература и мемоаристика. Книгата ще заинтригува широк кръг читатели и ще е особено полезна за онези от тях, които имат специален интерес към арабския свят и ислямската религия. 

Рецензия на Емил Ценков

Да се осмелиш да шофираш“ от Манал Ал-Шариф

„Историята на Манал ал-Шариф ще ви шокира, дори ако си мислите, че познавате добре условията, в които живеят жените в Саудитска Арабия.“, Меган Дън, The New York Times Book Review

Една от най-продаваните и обсъждани книги посветени на правата на жените в Арабския свят. 

Манал ал-Шариф е родена в Мека и е активист за правата жените, едно от лицата на кампанията Women2Drive. През 2011 г. е арестувана от саудитските власти с обвинението, че е шофирала, макар че е жена. Днес Манал ал-Шариф прекарва времето си между Ню Хемпшир и Австралия. Живее със съпруга си Рафаел и единия от двамата си сина. Продължава да се бори за правата на саудитските жени като участва в международни форуми, изнася речи и организира кампании. През 2012 г. списание „Тайм“ я включва в ежегодния си списък с най-влиятелни личности.

Препоръчваме ви още:

Оттатък рая

Бал в Мулен Руж

Малкото кафене в Копенхаген

Откъс от „Убийството е всичко“ на Антъни Хоровиц

Едно: Подготовка на погребение

Малко след единайсет часа в една ясна пролетна утрин – от онези дни, когато слънцето сякаш грее в бяло, с обещание за топлина, което така и не изпълнява, Даяна Купър пресече Фулъм Роуд и влезе в погребалния дом.

Тя беше ниска, подчертано делова дама: в погледа ѝ се четеше решителност, както и в елегантно подстриганата ѝ коса, дори в самата ѝ походка. Ако я бяхте видели да се задава срещу вас, неволно щяхте да направите крачка встрани, за да ѝ сторите път. И въпреки това у нея нямаше нищо неприветливо. Беше прехвърлила шейсетте и имаше мило, кръгло лице. Беше скъпо облечена, със светъл разкопчан шлифер, под който се виждаха розов пуловер и сива пола. Носеше тежка огърлица от мъниста и камъни, която може би беше скъпа, а може би не, и няколко диамантени пръстена, които несъмнено бяха. По улиците на Фулъм и Саут Кенсингтън имаше много жени като нея. Можеше да се е запътила на обяд или към някоя галерия.

Погребалният дом се казваше „Корнуолис и синове“. Беше на ъгъл и името беше изписано с класически шрифт както върху фасадата на сградата, така и отстрани, за да го забележите, откъдето и да се приближавате. Закаченият над входната врата часовник във викториански стил, който беше спрял, доста уместно, на 11:59 часа, пречеше на двата надписа да се срещнат в средата. Една минута преди полунощ. Под името на фирмата, отново изписано два пъти, се четеше пояснението: „Независими траурни услуги: семеен бизнес от 1820 година“. Три витрини гледаха към улицата; две от тях бяха със спуснати завеси, а на третата имаше само една отворена мраморна книга с гравиран цитат: Нещастията тръгнат ли, те идат не поотделно като съгледвачи, а в гъсти полкове*.

Всичко дървено – рамките на прозорците, фасадата, входната врата – беше боядисано в тъмносиньо, граничещо с черното.

Когато госпожа Купър отвори вратата, едно звънче със старовремски пружинен механизъм шумно иззвъня веднъж. Тя се озова в неголяма рецепция, обзаведена с два дивана, една ниска масичка и няколко книжни лавици, от които струеше онази особена тъга, типична за книгите, които стоят непрочетени. Към горните етажи водеше стълбище. Напред продължаваше един тесен коридор.

Почти мигновено на стълбището се появи набита жена с дебели крака и тежки, черни кожени обувки, която пое надолу към нея. Жената се усмихваше мило и учтиво. Усмивката ѝ подсказваше, че става дума за деликатни, болезнени дела, но към тях ще се отнесат спокойно и своевременно. Казваше се Айрин Лоус. Тя беше личната асистентка на погребалния агент Робърт Корнуолис, а също така изпълняваше и длъжността на рецепционистка в погребалния дом.

– Добро утро. Мога ли да ви помогна? – попита тя. – Да. Бих искала да подготвя погребение.

– Имате близък, който е умрял наскоро?

Изборът на думата „умрял“ също говореше много за нея. Не „починал“. Не „отишъл си“. В практиката си беше установила недвусмислен изказ, тъй като ѝ беше ясно, че в крайна сметка това се оказва по-малко болезнено за всички замесени.

– Не – отговори госпожа Купър. – Става дума за мен.

– Разбирам.

Айрин Лоус не се сепна – и защо би го направила? Нямаше нищо необичайно в това хората сами да се заемат с подготовката на погребението си.

– Имате ли уговорена среща? – попита тя.

– Не. Не знаех, че се налага.

– Ще проверя дали господин Корнуолис е свободен. Моля, седнете. Бихте ли желали чаша чай или кафе?

– Не, благодаря.

Даяна Купър седна. Айрин Лоус изчезна в коридора и след няколко минути отново се появи, предшествана от един мъж, който толкова прецизно въплъщаваше образа на погребалния агент, че можеше да е подставен актьор. Имаше ги, разбира се, задължителните тъмен костюм и строга вратовръзка. Но със самата си поза той сякаш се извиняваше за необходимостта от присъствието му. Ръцете му бяха сключени в израз на дълбоко съжаление. Лицето му беше сбръчкано и печално, а косата му, оредяла до плешивост, само подчертаваше този облик – както и брадата му, която приличаше на провален експеримент. Носеше очила с тонирани стъкла, които се врязваха в горната част на носа му, така че не просто стояха пред очите му, а ги замаскираха. Беше около четирийсетгодишен. Той също се усмихваше.

– Добро утро – каза той. – Казвам се Робърт Корнуолис. Разбрах, че имате желание да подготвите погребение при нас.

– Да.

– Предложиха ли ви кафе или чай? Моля, елате с мен. Заведоха новата клиентка по коридора до кабинета в дъното. Стаята беше също толкова дискретна, колкото рецепцията – с една разлика. Вместо книги в нея имаше папки и брошури, в които можеха да се разгледат снимки на ковчези, катафалки (традиционни или теглени от коне) и ценоразписи. Върху две лавици бяха изложени няколко урни, в случай че разговорът се насочеше към кремация. Два фотьойла бяха сложени един срещу друг, като пред единия имаше малко бюро. Тук седна Корнуолис. Той извади писалка – сребърна „Мон Блан“ – и я постави върху един бележник.

– Погребението е за вас – започна той.

– Да.

Госпожа Купър изведнъж заговори по-бързо, в желанието си да преминат направо на въпроса.

– Вече съм обмислила някои подробности. Доколкото разбирам, нямате проблем с това.

– Тъкмо обратното. Индивидуалните изисквания са важни за нас. В днешно време предварително подготвените погребения, както и организираните по поръчка, или пък тематични такива, са основната част от нашия бизнес. За нас е привилегия да удовлетворим изцяло изискванията на клиентите си. След настоящия разговор, в случай че нашите условия ви се сторят приемливи, ще ви предоставим подробна фактура, както и ценоразпис за всичко, което сме уговорили. На вашите роднини и приятели няма да се налага да правят нищо – освен, разбира се, да присъстват. И от опит мога да ви уверя – за тях ще бъде огромно успокоение, че всичко е било изпълнено в съответствие с вашите собствени желания.

Госпожа Купър кимна:

– Отлично. В такъв случай, нека започваме? – тя си пое дълбоко дъх и каза направо: – Искам да бъда погребана в картонен ковчег.

Корнуолис понечи да запише първата точка от списъка. Сетне спря и писалката застина над страницата.

– Ако обмисляте еко-погребение, мога ли да ви предложа рециклирано дърво или дори преплетени върбови клонки вместо картон? В някои случаи картонът може да се окаже... недостатъчно ефективен.

Той подбра думите си внимателно, оставяйки място за размисъл върху всякакви възможни ситуации.

– Върбовите клонки не са много по-скъпи и са доста по-представителни.

– Така да бъде. Искам да бъда погребана в гробището „Бромптън“, до съпруга си.

– Наскоро ли го загубихте?

– Преди дванайсет години. Парцелът вече е наша собственост, така че по този въпрос няма да има проблеми. Ето и какво искам да включва службата... – тя отвори дамската си чанта и извади лист хартия, който сложи върху бюрото.

Погребалният агент го прегледа.

– Виждам, че вече доста сте мислили по въпроса – каза той. – И ако ми разрешите едно лично мнение, това е една много добре подредена служба. Отчасти религиозна, отчасти хуманистична.

– Да, има един псалм – а има и „Бийтълс“. Едно стихотворение, малко класическа музика и няколко обръщения. Не искам цялото нещо да се проточва много.

– Можем да изчислим точно времетраенето...

Даяна Купър беше подготвила собственото си погребение и щеше да има нужда от него. Беше убита шест часа по-късно същия ден.

За книгата:

„Убийството е всичко“ от Антъни Хоровиц - блестящ роман на прага на реалността

Британският писател, удостоен с Ордена на Британската империя за заслуги към литературата - Антъни Хоровиц - се завръща с нов криминален роман, който ще промени представите ви за художествена литература „Убийството е всичко“ от Антъни Хоровиц (изд. „Еднорог“) е смел експеримент, в който измислица и реалност се преплитат по съвършен и трудно разграничим начин. Написана интелигентно и непредсказуемо, книгата държи читателя в напрежение и задава въпроси, чиито отговори излизат отвъд сюжета – може би описаните събития и хора съществуват в действителността?

Даяна поръчва собственото си погребение, а броени часове по-късно е намерена убита. Престъплението е не просто странно, в него липсва всякаква логика. Тъкмо по тази причина с него се заема частният полицай към полицията Хоторн, известен с умението си да разплита най-мистериозните загадки. И тук читателят е изправен пред изненада. В повествованието се намесва самият Антъни Хоровиц.

Разказът в книгата се води от първо лице, а биографичните елементи, свързани с героя, съответстват на живота на автора. Неизбежно читателят се пита докъде стига реалността и къде започва вихреният танц на въображението на Хоровиц.

Главният герой е нает от Хоторн, за да напише книга за случая и постепенно се оказва в ролята на втори следовател. Следвайки опитния полицай в разплитането на загадката, Хоровиц педантично записва и фотографира всяка стъпка от търсенето на улики. Похватът „книга в книгата“ е притегателна сила за всеки читател с фин усет към оригиналната литература.

За автора:

Антъни Хоровиц е един от най-популярните съвременни британски автори. Считан е за изключително успешен сценарист, драматург и журналист. Той получава правото да заговори с гласа на сър Артър Конан Дойл, пишейки нови приключения на Шерлок Холмс. Хоровиц е сценарист на един от най-обичаните криминални сериали, „Убийства в Мидсъмър“, на „Войната на Фойл“ и много други. През 2014 година Антъни Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата. Книгата му “Мозайка от убийства” е определена за “Най-добра книга на 2017” от “Уошингтън Поуст“, “Ескуайър“, ”Амазон“ и Националното радио на САЩ. През 2014 година Хоровиц получава Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.

Препоръчваме ви още:

"Момичето преди" на Дж. П. Дилейни

"Черната къща" на завладяващия холандец

И никога не я откриха

Един текст от фейсбук, който искам да стигне до всички.

Тъпо е, разбира се, да нападаш непознати в интернет, но една снимка изплува вече за трети път, затова е време да напиша няколко думи.

Живея в тайландския град Хуа Хин, който е известен като тих курорт за пенсионери от Европа и любимо място за кайт сърфисти. Градчето е малко, новините бързо се разпространяват във фейсбук групите.

Някъде в края на януари в една група се появи тази снимка, направена на плажа – три пълни жени гледат трениращите спортисти. Показаха ми я и със смях коментираха: „Хуа Хин заприлича на родните курорти“.

Адски се ядосах, но нищо не казах. Споменах само, че е тъпо и жестоко да се снимат непознати без разрешение и да се поства снимката им в мрежата за сеир.

След два месеца тя отново се появи в лентата ми. Стар познат, с когото имаме идейни разногласия, я беше постнал на стената си с ироничен коментар, че „нашите“ и в гръб ще ги познаеш. Тогава се вбесих за втори път и вече ми се искаше да го подгоня с юмруци и да му изкрещя, че няма право да съди хората… после ми мина и реших да споря някой друг път.

Все пак снимката и тоновете злоба, които се изливаха в социалните мрежи срещу тези жени, които се осмеляват да бъдат дебели, да стоят на красивия плаж с некрасивите си тела и да пречат на господата да се наслаждават на порещите небето кайт сърфисти ме застигна трети път. Вече през април.

През април аз доведох в Тайланд майка си. Моята майка не прилича на фитнес маниачките в инстаграм. Прилича на обикновена жена на възраст. Има и корем, и дупе. Има целулит и огромен бански. Купила си е капела, слънчеви очила и джапанки.

Да, вероятно дебелите хора сами са си виновни. Толкова ли е сложно в крайна сметка – смути, киноа, авокадо и малко йога?! Спрете да се тъпчете с всякакви говна и да седите по диваните и ще имате прекрасна фигура, и никой няма да коментира появата ви на плажа!

Моята майка, кой знае защо, не се е занимавала с йога през последните 40 години. И смути не е пила. Едва ли е чувала за киноа – и ето го резултатът! През последните 40 години моята майка работеше като лекар. Възпитаваше мен и брат ми. Преживя тежък развод и страшно безпаричие. 90-те години ги прекара с мен на ръце и с брат ми вкопчен в полата ѝ. Отглеждаше картофи. Лекуваше ни, утешаваше ни, приспиваше ни, проверяваше бележниците ни, ходеше на родителски срещи, ремонтираше всичко вкъщи, броеше парите си до заплата. И работеше, работеше, работеше. И сега продължава да работи.

А с йога, кой знае защо, не се занимаваше.

Трите килограма, които убиват

Стотици, дори хиляди хора е излекувала. В кабинета ѝ, доколкото си спомням, идваха с букети и торти. Защото добре лекува. А виж смути не пие. Знае всичко, което трябва и не трябва за обезболяването, за фармакологията. Знае как да пропусне покрай Касата човек със силни болки и празен джоб. Може да е неправилно. Но знае. А за киноата не знае нищо.

Не знае, че тук морето е топло дори рано сутрин, че ананасите, които внасят у нас не струват; че тайландският масаж се прави върху дрехите; че тук слоновете излизат по пътищата и причиняват адски задръствания.

Тази година реших да ѝ покажа какъв е светът извън родния ми град.

Става ми много болно, когато за хиляден път, щом види непозната храна, ме пита много ли е калорична? И за хиляден път я лъжа, че изобщо не е: "Тук е Азия, виж колко слаби са всички."

Мама знае, че не трябва да яде мазно, сладко, пържено, готвено със сос или с картофи. Спомням си, че винаги беше на някаква диета. Мрази всяка торта, която ѝ носят любимите пациенти, защото е страшно калорична. Не е спряла да обича пациентите си, но тортите дава на медицинските сестри.

И, разбира се, преяжда след всяка диета.

Не съм толкова дебела, колкото се чувствам

Често, в старанието си да ги утешат, казват на пълните хора: „Не преживявай толкова. Килограмите ти притесняват само теб.“ Това не е истина. Поне у нас не е. Твоите килограми се обсъждат зад гърба ти. Твоите килограми са нещо, на което се обръща внимание всеки път, когато говорят за теб. Твоите килограми се обсъждат в кафенето от всеки идиот, когато влезеш. Ако си поръчаш салата или ти кимат одобрително, или си мислят: „Кого се опитваш да излъжеш, а?“ Ако си поръчаш бургер или нещо подобно, на съседните маси настъпва истински празник: „Вижте я! Дебеланата сега ще си лепне и тоя мазен бургер. Отвратително! Няма наяждане! Как може толкова да се занемариш!“

Аз също започнах да наблюдавам как се храни майка ми. Как пробва нови храни и изпитва удоволствие от храната. Как се отпуска и не се притеснява от всички наоколо. Тайландците сигурно също я осъждат, но ние не го разбираме. Представяте ли си - само за две седмици успях да накарам майка си (прекрасен лекар, невероятен човек, отгледал две деца, постигнал всичко най-важно в живота), да се храни, без да се срамува. Никой тук не я осъжда за това, че задникът ѝ не изглежда като задника на двайсетгодишната глупачка от инстаграм. Невероятна, прекрасна страна!

Добре че майка ми не ползва фейсбук и не знае, че в групата на Хуа Хин, прекрасните, остроумни хора с красиви тела тичат по плажа и снимат непознати жени, чиито фигури категорично не съответстват на високите стандарти на плажните богове. А после други умни и красиви хора разпространяват снимките и разказват на читателите си, че трябва да бъдеш умен, и красив, и да се занимаваш с йога. Да си тъп и дебел е лошо! Не сте ли чували за киноа?!

Препоръчваме ви още:

Добре в кожата си

Тегло

Мамо, не казвай...

Българският Хелзинкски комитет (БХК) представи своя годишен доклад за 2018 г., свързан със спазването на човешките права у нас. По традиция становищата на тази неправителствена организация винаги предизвикват горещи обществени дебати. Данните, които се цитират в мониторинга на БХК, ни дават основание да предложим, че така ще се случи и този път. Особен интерес за нас представлява разделът „Права на жените“, затова ви предлагаме по-подробна извадка от него.

Домашно насилие

Най-малко 35 жени са убити от партньорите си през 2018, а едва 102 са присъдите за умишлени убийства на жени от партньорите им, издадени от 2012 до 2017 година. От БХК посочват, че предложените в края на миналата година промени в Наказателния кодекс, чиято цел беше да се подобри защитата от домашно насилие, са непълни и не се очаква да изпълнят поставените цели.Според правозащитната общност недостатъците на приетия в края на миналата година законопроект са: изоставянето на първоначалния подход, който включваше криминализирането на насилието, основано на пола и сексуалната ориентация на жертвата; липсата на дефиниция на домашното насилие; липсата на мерки за превенция на насилието и защита на жертвите.

"Истината трябва да се знае"

Равнопоставеност на половете

По данни на Националния статистически институт, публикувани през 2018 г., цитирани в доклада, жените получават по-ниски възнаграждения, по-ниски пенсии и отделят повече време за неплатен домашен труд и грижи. Средната разлика в заплащането при мъжете и жените през 2017 г. е 12,7%. Най-голяма е разликата при заетите в здравеопазването и социалните дейности, където възнагражденията на жените са били с 28 % по-ниски. И това в сектор, в който 80 % от работещите са жени.
Според официалната статистика безработицата сред жените е 32,9 %, срещу 24,6% при мъжете. Основната причина за безработицата при мъжете е липсата на образование и квалификация, докато при жените основните причини са лични и семейни. Жените в най-активна възраст – 20-49 г. отделят два пъти повече време в грижи за дома и семейството дневно, а продължителността на работния им ден е еднаква с тази на мъжете. 42 % от жените и 17 % от мъжете получават пенсии до 200 лв., а броят на мъжете, които вземат максималния размер на пенсията е 5 пъти по-голям от този на жените.

95% от обезщетенията за отглеждане на малко дете до навършване на 2-годишна възраст и 95 % от тези за гледане на болен член на семейството през миналата година са били изплатени на жени. БХК констатира, че все още у нас съществува сериозно полово неравенство при полагането на грижи за семейството. Основна причина за това е, че трудовото и социалното законодателство не предвиждат реални мерки за насърчаване на споделеното и балансирано отглеждане на децата от двамата родители.

Критично нисък остава и делът на жените в законодателната и изпълнителната власт. Към август 2018 г. мъжете кметове на общини са 87,2 %, срещу 12,8 % за жените. Въпреки че националното законодателство го допуска, до момента няма предприети мерки за преодоляване липсата на достатъчно жени във властта.

Феминизъм за начинаещи

Детски бракове

И през изминалата година не бе изпълнена препоръката на Комитета на ООН по правата на детето за забрана на всички изключения в Семейния кодекс, които допускат сключването на брак от лица ненавършили 18-годишна възраст. Според сега действащата нормативна уредба „по изключение, ако важни причини налагат това, брак може да сключи и лице, навършило шестнадесет години, с разрешение на районния съдия“. Това обяснява факта, че в периода 2010 до 2017 г. ръстът на детските бракове у нас е над 450 %. Основно засегнати са момичетата – 95 %.

Майките, които убиват

Права на раждащата жена

Според БХК през 2018 г. няма никакъв напредък и по този показател. Поредицата от смъртни случаи на родилки провокира остър обществен дебат за качеството на родилните грижи в страната. На практика медицинските грижи преди, по време и след раждането продължават да се извършват при липсващи стандарти и правила за добра практика. Това създава рискове за живота и здравето на родилките и бебетата, при нерегламентирана отговорност на медицинските лица. Не е ясно въз основа на какви правила Изпълнителната агенция „Медицински одит“ извършва проверки по подадените от пациенти сигнали, след като и до момента няма приет стандарт по акушерство и гинекология.

През миналата година в медиите бяха огласени 4 случая на починали по време на раждането или непосредствено след него жени – в Бургас, Кърджали, Плевен и Сливен. И в четирите случая става дума за пациентки, при които няма документирани сериозни усложнения на бременността или придружаващи заболявания. Друго съвпадение е, че във всеки от случаите семействата на загиналите и лечебните заведения, в които са били приети, изнасят различи данни за състоянието на починалата по време на бременността и в началото на раждането.

Родилките разказват...

По данни от февруари тази година за сектора „Майчино и детско здравеопазване“ има спад в общата раждаемост и относително запазващи се нива на смъртност в перинаталния, неонаталния и постнеонаталния период. 352 са мъртвородените деца от общо родени 56 451 през 2018 г. Починалите през първите шест дни след раждането са 178, починалите от 7 до 27 дни след раждането са 74, а починалите от 27 дни до една година са 130. Въз основа на тези данни показателят за починали през първата година от живота си деца е 6,76%, ниво, което продължава да държи България сред държавите с най-лоши показатели в ЕС.

Като една от причините за този негативен показател от БХК посочват нарушения достъп на здравно неосигурените бъдещи майки до квалифицирана медицинска помощ. Според наредба от 2007 г. тези жени имат право на един медицински преглед (гинекологичен преглед + ехографско изследване) и на един пакет изследвания в рамките на цялата бременност. Освен това те имат правото да родят в избрано от тях лечебно заведение, което е сключило договор с НЗОК. Статистиката обаче показва, че при 9061 родили здравно неосигурени пациентки, едва 3395 са били прегледани еднократно от акушер-гинеколог, а само 2 от тях са се възползвали от правото си на еднократни изследвания. Изводът на авторите на доклада е, че през 2018 г. няма напредък в усилията за по-ефективно спазване на правата на раждащите жени у нас.

Иначе казано - жените остават приоритетно засегнати от неравенства в заплащането, социално изключване, ограничен достъп на здравно неосигурените до здравеопазване и почти изцяло потърпевши от проблеми домашното насилие и ранните бракове.

Препоръчваме ви още:

Правата на пациента - нима е толкова трудно

Насилието не е семейна ценност

Не си сама

Автор: Цвета Попова, европейска вицешампионка по фехтовка

Те са малки момичета на 9, 10 или 11 години. Носят малки маски, малки костюми и ламета, и играят с малки рапири и маски. Изглеждат като симпатични анимационни герои, които се вълнуват, радват, плачат и страдат. Толкова са очарователни, че не може да не им се радваш – въодушевени, ангажирани и съсредоточени да покажат, какво са научили и какво значи да си истинска рапиристка. Гледат в захлас големите и мечтаят да са като тях – бързи и силни.

Те са тийнейджърки на 13 или на 15 години. Изглеждат пораснали, малко несъразмерни и някак издължени. Малките момичета са станали девойки, които са избрали да продължат да се фехтоват и да показват какво е смелост на фехтовалната пътека. Вече играят с оръжия за големи, носят ламета с надписи и вярват, че от тях зависи да успеят. Избират тренировките пред безкрайните разговори с приятелки, избират състезанията пред свободните уикенди в мола, но намират време за всичко, което ги вълнува и което прави живота им шарен. Те са смели, вдъхновени и победата в боя ги прави горди и щастливи.

Те са млади дами на 17 или 19 години. Вече са големи, носят грим дори на фехтовалната пътека, бижута на невъоръжената ръка, прибират дългите коси в маските и вярват, че елегантността може да е видима и във фехтовален костюм. Пътуват по турнири, понякога дълго и трудно, друг път бързо и комфортно, но винаги с нови позитивни емоции. Отдавна ползват чуждите езици, за да създават приятелства по целия свят и бързат да планират бъдещето. Емоционални са, понякога избухливи, спорят със съдията и се сърдят на треньора, защото са знаещи, можещи и устремени. Дали ще играят фехтовка след година или две, или животът ще ги отведе към предизвикателствата на големия свят, те ще носят винаги в сърцето си рапиристката, която постига целите, бори се за победата, вярва в силите на отбора и може да се справи с предизвикателството да отстоява себе си.

Мария Джамбазка, шампионка на България за 2019 г на рапира, девойки до 20 г., състезателка от фехтовален клуб "Авитохол". Абитуриентка от 9-та Френска езикова гимназия "Алфонс дьо Ламартин". Участничка в започващото на 29 май 2019 г в Пловдив Европейско първенство по фехтовка за мъже и жени до 23 г.

1. Защо избрахте фехтовката?

Винаги съм търсела различното, провокиращото любопитство и възможност постоянно да надграждам себе си. От малка съм свръх енергична и този вид спорт перфектно съчета всичко това в едно.

2. На каква възраст започнахте да тренирате?

Бях на 9 години, когато започнах да тренирам.

3. На какво ви научи този спорт?

Фехтовката ме научи на дисциплина, отдаденост и на адаптивност спрямо ситуациите, в които неизбежно попадаш.

4. А какво ви взе?

Не бих казала, че спортът ми е взел нещо, тъй като през всичките години с удоволствие съм давала от себе си.

5. Какво е усещането да си шампион?

Това е един напълно естествен ход на събитията, след толкова положени усилия и толкова отделено време, някой ден това се възнаграждава. Чудесно е все пак да стигнеш върха, дори това да е държавното първенство.

6. Как виждате бъдещето си?

Спортът определено е неделима част от моя живот, така че каквото и да правя в бъдеще, не се съмнявам, че той ще продължава да присъства в него. Имам планове за продължа обучението си в чужбина, но все още не са приключили процедурите по кандидатстването.

Препоръчваме ви още:

На лов за Пловдив

Бела, която пее като ангел

Валерия, която прави икони и обича гимнастиката