Автор: Мария Пеева

Човек трябва да се чувства добре в кожата си.

Клише, нали?

Много е лесно да го кажем и като мантра да го повтаряме и на приятелите си, и на себе си. Обаче изобщо не е чак толкова лесно да се чувстваш добре в кожата си. Особено когато отвсякъде ни обстрелват образи на идеални хора с идеални тела, коси, неостаряващи, прекрасни, пропорционални, истински шедьоври на природата. Те се превръщат в норма. Как ние, различните, да се чувстваме добре в кожата си? Как да обичаме тялото си, което е толкова несъвършено в сравнение с тяхното?

Една приятелка ми прати този сайт Кожа. Хареса ми. Искам да стигне до повече хора. Смислен сайт с интересни човешки истории. На всякакви хора, които по един или друг начин са се сблъскали с очакванията на обществото към тялото им. И са ги отхвърлили, за да бъдат просто себе си. Хора, които се чувстват добре в тялото си, без особено да ги интересува дали околните го одобряват.

Какво значи всъщност да се чувстваш добре в кожата си? 

Ами, много е просто. Да се харесваш. Да приемаш несъвършенствата си. Да осъзнаваш ценността си като личност, като съвкупност от всичките ти качества, дори и тези, които не всички приемат. Да се обичаш с това, което се приема недостатък. Заради него, не въпреки него.

Казах ви, че не е лесно.

Веднъж Иван ми каза, че едно от нещата, които най-много ми харесва е, че съм като акордеон. Ту отслабвам, ту напълнявам. Голяма част от живота си прекарах като бременна и кърмачка, с много, много излишни килограми. Напълнявам заради лекарства. Отслабвам без лекарства. Не си правя пластични операции. Не вярвам, че ще се почувствам по-добре след липосукция или ако си сложа силикон. Това пак ще съм аз, за бога. Не спортувам особено, но съм имала периоди, в които с удоволствие съм тренирала. Харесваше ми. Явно недостатъчно. Бих започнала отново заради чудесното усещане на огромен прилив на енергия. Не заради перфектното тяло. Перфектно тяло няма как да имам с моето голямо дупе и ръст от 1,64. Затова и не ми е цел. Животът е твърде кратък, за да го прекарам в угризения, че не съм пораснала повече или че нямам съвършени мерки. Или че остарявам.

Но с моето си неперфектно тяло се харесвам. Харесвам си очите, усмивката, бръчките от смях, бюстът, който откърми четири деца, широките бедра, формата на амфора, колкото и да не е модерна днес. Харесвам си косата, ту къса, ту дълга, винаги непокорна.

Имала съм периоди, в които не се харесвам. Затова ви пиша всичко това. Знам какво е. В такива моменти е важно да има някой да ви го каже.

Човек е красив. Това е. Красив е такъв, какъвто е.

Вижте го този сайт, ако имате минутка. Важно е. Не се оставяйте на ужасното чувство, че не се харесвате, че не сте достатъчно слаби, здрави, високи, атлетични, красиви, млади. Че не сте достатъчни.

Ценете се.

Имаме само този живот и само това тяло. За после не знам, но сега е така. А ние съществуваме сега. Дали утре ще ни има, никой не може да даде гаранция. Слънцето грее еднакво за всички ни и вятърът гали всички ни еднакво. И слабите, и дебелите, и съвършените, и обикновените. И само от нас зависи дали ще му се радваме - на слънцето, на вятъра, на любовта… на живота.

И на тялото, което ни пренася през него.

***************

Прочетохте ли Трите килограма, които убиват?

Вижте как социалните мрежи поставят невъзможни стандарти пред децата ни в тази статия.