Автор: Надежда Сталянова

Откакто се помня, съм обичала кучетата. Едни от първите ми детски спомени са как тичам към кучета и как хем ме е страх, хем се радвам как скачат по мен и въртят опашки. И, като всяко дете, молех родителите си да си вземем и ние. Отговорът неизменно беше „не“, не помня имало ли е обяснения и какви са били. Явно не е било само моментна детска мечта, защото помня как на вече съзнателна възраст (12-13 години) родителите ми някак по-особено ме попитаха какво искам за рождения ден. Убедено казах: “Куче“ - и вече си го представях. На самия ден, когато вече тръпнех в очакване, родителите ми с гордост ми поднесоха... касетофон, последен писък на тогавашната мода. Тук е моментът да обясня, че действието се развива през 80-те години на миналия век, когато такава техника се купуваше само от „Кореком“ с долари, като право да купуват имаха само хора, работили в чужбина. Моите родители, обикновени хора, никога не са работили в чужбина, нямаха долари и едва сега си давам сметка колко усилия са положили, за да ме зарадват. Да, ама аз хич не се зарадвах, исках си кучето...

Така минаха няколко десетилетия. Училище, следване, отглеждане на дете. Като че ли взимането на куче отиде на заден план. Винаги през това време гледах котки, които също много обичах. Преди около две години обаче, без конкретен повод, все повече започнах да чета за различни породи кучета, ориентирах се за начин на отглеждане. Що форуми изчетох... от пълен лаик станах полупрофесионалист. Междувременно детето порасна, вече нямаше нужда от непрекъснатото ми физическо присъствие и грижа. Неусетно в мен се загнезди убеждението, че когато човек има мечти, чието изпълнение е реалистично, трябва да ги сбъдне. С две думи – време беше да си взема куче!

Като възрастен човек ми е ясно, че подобно решение не бива да се взима спонтанно и необмислено. Много сериозно премислях плюсове и минуси, даже в продължение на година си отбелязвах всеки ден бих ли могла да се грижа за кучето или се появяват неотложни ангажименти.

След обсъждане вкъщи решихме, че взимаме куче. Колебаехме се за порода, единствените ни желания бяха да е дружелюбно, добронамерено и да ни е другарче в ежедневието. Точно в този момент по кината излезе филмът „Кучешки живот“ с главен герой Бейли, Бейли, Бейли... В скоби, препоръчвам филма не само за любителите на кучета. След като го гледахме, породата беше ясна, името също.

След няколко месеца у дома и в сърцата ни трайно се настани нашата красавица Бейли. Отглеждането на кучето много напомня на отглеждането на малко дете. Забравяш, че си уморен – кучето трябва да се изведе. Мислиш си, че ще прекараш остатъка от живота си с парцал в ръка, забърсвайки локвички в коридора. Разбираш, че всъщност такова нещо като „лошо време“ няма – всяко време е подходящо за разходка с куче. Убеждаваш се, че не си вманиачен в кучешкия живот, когато в квартала намираш други собственици, които разбират терзанията ти.

Не е клише, че кучето дава най-искрената обич.

Всеки стопанин ще ви го каже, както и това, че най-доброто куче на света живее в неговия дом. А аз бих добавила – едно от най-добрите решения, които някога съм взимала, е това да си взема куче.

За автора:

Доц. д-р Надежда Сталянова е преподавател в Катедрата по български език на Факултета по славянски филологии в СУ „Св. Кл. Охридски“. Възпитаник на СУ „Св. Кл. Охридски“ с три специалности – славянска филология, българска филология и английска филология. Научните й интереси са в областта на съвременните процеси в българския език, семантиката, езиковата метафора, публичната реч, преподаването на български език като чужд. Основател и директор (2009-2017 г.) на Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч. Автор на десетки научни статии, има издадени пет книги.

Препоръчваме ви още:

„Кучешки живот" на У. Брус Камерън

Куче в чекмедже? Де да беше...

Лов на хъскита