Автор на този текст е Албена Ивайлова, прекрасен човек и всеотдайна майка. Преди две години тя осинови малката Али и я дари с цялата си обич и грижи. Веднъж й писах да я поздравя за един неин  текст, и тя ми каза нещо, което ме зарадва много тогава, а и до ден-днешен топли сърцето ми. 

"Здравейте, Мария, благодаря от все сърце за добрите думи! За мен означават много - аз съм редовен читател и голям почитател на Мама Нинджа Осинових детенцето си преди две години. Като ти предложат дете, нещата се развиват бързо, нямаш време за адаптация. И добре, че бяхте Вие и чудесното ви семейство, Вашият сайт, историите, които разказвате и публикувате, за да приема промяната хладнокръвно и да си кажа - абе, ще се справиш, я виж Мама Нинджа как оцелява. Та мога да кажа, че станах мама, благодарение на Вас! "

Поканих я да напише нещо и за нас. Обеща ми и съм сигурна, че щеше да го направи. Но после изведнъж изчезна от социалните мрежи. Разбрах от общи приятели, че е в болница с пневмония. Скоро след това видях съобщението на стената от брат й.

Албена вече я няма, но историите й са тук, дъщеря й е тук, хората, които я помнят с обич, са тук. Благодаря на "Жената днес", че ми позволиха да споделя нейният разказ.

„Бабо, елабо!” – гласчето от кошарката на моята осиновенa дъщеря звучи почти като на бъдеща оперна певица – силно и кристално. След този възглас, който очевидно значи „Бабо, ела!” , всичко живо в апартамента се скупчва около невръстната изпълнителка и се започва всекидневната центростремителна суета около 9-килограмовото човече.

„Маме, хайде хапни филийка, маме, искаш ли яйченце, а картофено пюренце, айде сега пак филийка, първо да се измием и после ще ти направя сокче, но преди това и памперса да сменим”. После зор с обличането, кой знае защо все е мъка да се сложи жилетка или обувки, разходка, пързалка, люлка, пак пързалка, вземане на чужда играчка, връщане, пак вземане, пак пързалка, още една чужда играчка е отмъкната и върната, прибиране вкъщи с рев за пухкавото мече на съседчето, подготовка за обяд, едновременно ядене и разглеждане на книжка с котенца/патенца, после сън, после следобеден ритуал, аналогичен на сутрешния, и накрая вечерен тоалет и пак сън.

Очаквах, че моят предвидим 46-годишен живот ще бъде променен, но не подозирах, че ще бъде взривен в глинените си основи, обърнат с хастара навън, превзет и отнесен в света на едногодишно чернооко и вечно усмихнато дете. Което с интуицията и инстинкта на малко сървайвърче знаеше, че го вземаме за добро и завинаги, и не зарева нито веднъж по целия 350-километров път, изпълнен със завои, до София. Към 19 часа в началото на март „Цариградско шосе” беше осветено като никой друг път, рекламите на мола блестяха, колите фучаха, а от детското столче в нашия автомобил се носеше неспирно:”Ауууу, бусе, бусе (за автобусите), ауууу!” Така започна моят нов живот на самотна майка. Странно словосъчетание на родната бюрокрация, защото майката може да е всичко друго, но не и самотна.

Не съм от жените, които години са мечтали за деца, нито пък за уреден семеен живот. Не съм плакала по цели нощи в неуспешно чакане на неродено дете. Не считам хората без деца за непълноценни и лишени от емпатия. Не мисля, че е задължително да минеш по пързалката любов, сватба, дете, развод. Просто в деня, когато разбрах, че по здравословно-медицински причини няма да имам дете, минути след като си поревах заради зачеркната завинаги житейска възможност да реализирам своите гени, реших, че ще осиновя дете. Тази мисъл дойде в съзнанието ми леко и ненатрапчиво, загнезди се, успокои ме, даде ми това, което търсих в този момент – път, по който да тръгна.

Нито тогава, нито през следващите години размислях върху логистиката и технологията на отглеждането на дете от самотна майка, и по-добре. Сигурно щях да прехвърля интелектуалните си терзания, белязали 46-годишния ми живот, върху нещо толкова естествено и непреднамерено като това да се грижиш за малко човече.

Райчо, който не стана мой

Първото нещо, което разбрах, след като се прибрахме с детето у дома, е, че няма никакво време за мислене или по-скоро, че мисълта тече някъде на заден план и трябва да внимаваш да не я изпуснеш, а всичко останало е действие – пюренце,филийка, памперс, къпане, мазане с хидратиращо мляко, пак пюренце, търсене на книжката за Дора, търсене на самата Дора по телевизионните канали, пробутване на Вълшебното пони или Маша и Мечокът вместо Дора и рев по този повод, последван от игра с „типа-типа” тоест топка.

Второто нещо, което разбрах, че не съм сама – малкото човече като че ли очерта един кръг на любовта, в който привлече всички близки хора. Мама и татко се превърнаха в баба и дядо, брат ми стана вуйчо, приятелките – каки и лели.  Тази необходима трансформация увеличи близостта ни и силата на семейните връзки.  Не че нямаше нерви и неразбирателства, но това трае само докато се случи напасването. Няма нищо по-силно и стоплящо сърцето от това да видиш любовта на майка си умножена към сладкото същество, което идва след нас двете! Има утеха в тази общност, има подкрепа и разбирателство със себе си и другите.

Третото, което разбрах, е, че може да имаш център на живота, който да те балансира, допълва, развива, насочва, преобразява, зарежда и вдъхновява.  В присъствието на детето, съмненията и страховете ти изчезват мигновено; бъдещето надделява над миналото; хората стават по-истински и по-добри. И ти се учиш от всичко това и също имаш шанс да станеш по-добър.

Смятам, че е егоистично и леко подло да искаш дете, за да си осмислиш живота.

Нали животът ти първо трябва да има смисъл, за да можеш да го предадеш на детето. Но пък вече виждам основанието майките да имат превъзходство над останалите хора. За да отгледаш едно дете, са нужни търпение, отдаденост и смирение, колкото да вдигнеш две китайски стени. Нищо не е сравнимо с това!

Осиновяването -
непопълнената графа в българската душевност

Преди да взема моето малко момиче, то живееше при приемна майка в малък планински град. Тази мила и интелигентна жена се грижеше за детето, за семейството си, за внуците си, за животните, за къщата, точеше сама кори за баница, въртеше по три манджи на ден, къпеше, повиваше, играеше си, пееше, четеше книжки, люлееше малката, докато заспи, после чистеше, подреждаше, переше. Гледах я с нямо възхищение и се чувствах жалка аматьорка пред нея. После разбрах, че неизчерпаемата енергия идва от детето, няма друга сила, която да те завърти в тази свръхчовешка инерция.

Осиновяването на дете е трудно само докато го осмислиш като решение, като визия за теб в комплект с още едно същество – нещо, което не е типичното ти състояние в живота. После системата работи вместо теб. Знам, че за повечето хора това звучи абсурдно. За мен доскоро също. Защото като повечето съм свикнала държавата да ми пречи. Но в своята история срещнах толкова чудесни хора, които правеха нещата така, че да се случат, бидейки едновременно деликатни, инициативни, отдадени, умни. Да си социален работник в нашата държава явно е въпрос на мисия, иначе не би било възможно тези хора да оцелеят в агресивната и неблагодарна среда. След регистрирането си, чаках само половин година, преди да ми пишат, че съм одобрена за първи осиновител на своето детенце. И само месец и една седмица от момента, в който за първи път видях момичето си, до деня, в който си я взех. И за първи път в живота си казах, че има една система, която работи в България. Това последното го казвам изрично за всички сами жени, които съвсем неоснователно смятат, че ще бъдат отхвърлени или неглижирани, ако поискат да осиновят дете без партньор и без брак. Напротив, осмислете своето решение и действайте, нищо не може да ви попречи!

Али е при брата на Албена, каквато е волята й. Той е добър човек и детето ще расте обградено с много обич и грижи в кръга на любовта й.

Кръгът на любовта обаче е много по-широк. Приятелки и колеги на Албена се събраха и организираха фонд, с който да помагат финансово на детето. Ако решите и имате възможност, можете да се включите ето тук. Благодаря на всички, които вече го направиха, когато споделих този призив в групата ни.

Препоръчваме ви още:

Пътят към майчинството

Мисия "приемен родител"

Надежда за Надежда

Автор: Мария Пеева

Моето голямо семейство не е съвсем християнско. В него има една християнка (моя милост), трима атеисти (двама сина и снаха), един прагматичен агностик (съпруг) и трима все още неопределили се чисти детски душици (двете ми малки момчета и внучето). Но нека започна малко по-отдалеч. Всъщност доста далеч - повече от век назад.

Баба ми по бащина линия е от стар и богат католически род. Нейните баба и дядо Луиджи и Франческа според семейната история са били толкова вярващи, че напуснали слънчева Италия, за да дойдат с католическата мисия в Пловдив (слава Богу, не по-малко слънчев). Тук си народили един рояк дечица, едно от които, прадядо Петър, (не го помня, починал е на първия ми рожден ден) също се задомил за добра католичка и станал баща на баба ми Мария, както и на нейните братя и сестри - Франц, Иван, Георги, Луиза и Христина. Баба ми Мария, напук на строгото католическо възпитание обаче, на 16 години напуснала лоното на правата вяра, за да стане съботянка (адвентистка е правилната дума, това е протестантска църква, отново християнска, но с твърде различни, макар и не по-малко строги вярвания). Целият й род толкова се възмутил от нея, че де факто "грешницата" била обезнаследена, поради което се наложило от съвсем млада да си вади хляба сама, нещо доста непривично за девойка в началото на миналия век. Баба обаче не се плашеше от нищо, такава си я спомням до преклонните 98 години, когато най-после се умори, реши да седне и да си почине, и... си отиде. Но да не прескачаме толкова във времето. Едва на 16, тя на бърза ръка завършила някакво обучение и се хванала да работи в лудницата. Можете ли да си го представите? Младо момиче от заможно семейство, сравнително образовано за онези времена, да се пише за санитарка в лудница от миналия век. Представете си го все едно, че гледате красив романтичен филм и изведнъж някой ви сменя канала на зловещ психотрилър. Но дори тази рязка смяна на сюжета не убедила баба да се откаже от вярата си. Беше уникална жена, най-моралният, най-човечният, най-щедрият и скромен човек, когото познавам. Татко прилича на нея. И също като нея - всеотдайно вярващ. До такава степен, че го изключили от гимназията, защото отказал да учи в събота, та се наложило да си доучва вечерно.

За баба Миче и Кафка

Майка ми от друга страна е от православно семейство. Православно не само на думи, не само на ритуали, но и на искрена принадлежност към православието, каквато в наше време рядко се среща. По тази причина за малко да не я дадат на баща ми, но тя тропнала с финото си краче и заявила на баба, че той е човекът. И тъй като преди това се наложило да развалят един годеж, което вече посъсипало семейната репутация, баба и дядо склонили въпреки религиозните различия на двете семейства. Любовната история на нашите съм ви я разказвала вече в "Константин и Елена", няма да се повтарям.

И така, от най-ранно детство израснах между две религии, и двете силни, и двете искрени, и двете със своето очарование и тайнства. Обичах да ходя на църква с татко и с едната ми баба - да слушам прекрасния хор и проповедите на протестантските пастори, които не разбирах съвсем, но благодарение на тях чувството за безкрайната, велика мощ на доброто се отпечата в детската ми душа и ме държи по правите пътища и до ден-днешен. Харесвах и другата църква, на която ме водеха майка и баба - ароматът на тамян и свещи, тайнствените думи на свещеника с красивото расо, ритуалите, иконите с измъчени, благи лица и втренчени в себе си очи, богатата украса. Интересно е, че в семейството ми така и не възникна спор между двете религии. Някак мирно и тихо родителите ми успяваха да съвместят верите си и да не допуснат те да ги разделят. О, не че не се караха, напротив, често си повишаваха тон за всякакви дреболии. Но никога не ги чух да се разправят за това чий Бог е по-добър от другия и коя църква е по-истинска.

Мъдростта боли

Благодарна съм им за това. И до днес не мога да се самоопределя като принадлежаща към каквато и да е църква, но пък за сметка на това изпитвам силна вяра в Бог. Имам на кого да се моля в тежките моменти и да благодаря в хубавите. Изобщо моите отношения с Бог са много лични и си мисля, че дори да греша в някои отношения, той ме разбира много добре и не ме съди особено. Опитвам се да не го съдя и аз. Бих казала, че е добър моят Бог. Не е твърде строг, обича да прощава и ми е обещал някой ден да ми отговори на всички въпроси и обвинения, които периодично му отправям.

Когато Теди, големият ми син, ми каза, че е атеист, не се притесних и грам, което малко го ядоса. Много му се искаше да навляза в безкраен и ожесточен спор с него за смисъла от религиите.

Въпрос на вяра е, му казах. Както ти вярваш, че няма Бог, така аз вярвам, че има. Няма доказателства за едното, нито за другото. И двете твърдения се приемат на вяра, според собствената ни вътрешна нагласа. И необходимост.

Подобен разговор проведох и с втория ми син десетина години по-късно. Казах му: Ти можеш. 

За разлика от големите, двамата най-малки са вярващи. Не знам какво ще им хрумне на по-късен етап. И за внучето не знам. С родители атеисти най-вероятно ще стане ревностен християнин. Опитът ми показва, че децата много често избират точно обратното на родителите си, не толкова да ги дразнят, колкото защото непознатото е по-интересно.

Моето не съвсем християнско семейство обаче няма представа, че всъщност е много, ама много християнско. Това, смея да твърдя, е донякъде моя заслуга. И на моя Бог, разбира се. Защото, ако оставим настрана всички сложни, красиви и досадни ритуали и традиции, задавали ли сте си въпроса какво точно означава “християнско” семейство? За мен отговорът е: семейство, в което хората се обичат. Не само се обичат, но и се подкрепят, и си помагат, и си прощават, и се разбират, и най-вече се търпят при всичките си различия. Точно както ясно, кратко и мъдро е казано преди повече от 2000 години:

Обичай ближния си.

Ако последната седмица бяхте в дома ни, щяхте да бъдете свидетели на това, от което страдат хиляди американци – Обикновен Грип. Той се развилня в семейството ни с невероятна сила, като първоначално „възнагради“ децата ни с водопад от сополи, а после нападна и мен, и мъжа ми. Доколкото боледуването беше всеобщо, може да си помислите, че го преживяхме по един и същ начин, но това не е така. Съвсем не е така. Защото, за съжаление, мъжът ми не беше болен от обикновен грип. Той имаше Мъжки грип. Ако никога не сте чували за това рядко заболяване, ето ви малко подробности за него:

Зад диагнозата „мъжки грип“ се крие страшна, изтощителна болест, която причинява големи страдания на болния. Високият риск от летален изход може да се минимизира само със специален режим, който включва продължително и безцелно гледане на телевизия – дневни токшоута и детски анимационни филмчета.

За успешна рехабилитация е важно болният да е в легло или на удобен диван. Назначена е специална, лечебна диета (шоколадови бисквити, сандвичи от Макдоналдс и чаша хубав чай). Всичко това, трябва да бъде сервирано от партньорката, която се грижи за болния.

Да сравним как протича болестта при мъжа и жената.

Мъжът, ден 1

Със събуждането съобщава на жена си, че се разболява от грип. Когато тя го пита как е разбрал, че това е точно грип, отговаря: „Имам ужасен вкус в устата и нямам никакви сили. Ужас! Това е ГРИПЪТ. Това е най-лошото, което може да се случи! Колко е хубаво, че е неделя и ще мога да си почина.“

Жената, ден 1

Събужда се с усещането за леко дразнене в гърлото и взема двойна доза витамин С, пие повече течности през деня и продължава да върши обичайните неща, сякаш нищо не се е случило.

Мъжът, ден 2

Съобщава, че се е оказал прав и през изминалите 24 часа болестта му силно е прогресирала. По този повод мрънка на жена си, че не е предвидила това тежко заболяване и не е заредил домашната аптечка с антихистамин, сироп за кашлица, спрей за нос, противовъзпалителни лекарства и таблетки за смучене за болките в гърлото. Мръхти на предложението да купи всичко това по пътя за работа. Все пак в неговото състояние (на границата между живота и смъртта) е невъзможно да работи, но затътря сополивата си физиономия на улицата.

Жената, ден 2

След като е направила закуска на децата, облякла ги е и ги е завела на училище, изведнъж се усеща разбита. Взема няколко таблетки, хвърля ги в чантата и продължава със следващата точка от списъка.

Мъжете ги боли повече - учените го доказаха

Мъжът, ден 3

Той не е в състояние да се надигне от леглото, заради най-тежката болест, която някога го е спохождала. В гърлото му избухва огън всеки път, когато се опита да преглътне и проговаря само в краен случай, за да сподели тази информация с жена си, която между другото, оправя спалнята и сменя чаршафите. Моли я да му даде лекарства (вчера не е намерил сили да отиде до аптеката) и пилешка супа с кротони, заедно с нещо студено („може би сладолед или ледена близалка така и така ще ходиш до магазина“).

Жената, ден 3

Събужда се с болезнени усещания, но бързо се спасява с таблетки за главоболие и чаша кафе, докато купи лекарства. Почиства с прахосмукачката, освобождава съдомиялната и зарежда пералнята. Изпраща децата до училищния микробус, с който отиват на футбол, и мисли какво да приготви за вечеря.

Мъжът, ден 4

През нощта успява да дремне само защото е взел конска доза сънотворно (макар жена му да се оплаква, че цяла нощ е хъркал и пръскал слюнки наоколо). Сега вече е напълно прикован към леглото за 36 часа – все пак не бива да подлага децата на риск от зараза, болестта е смъртоносна. През целия ден носът му е запушен и диша само през устата. Моли да му носят чая и лекарствата в леглото.

Жената, ден 4

Сънят й е прекъсван от силното хъркане на мъжа, да не говорим за собственото й състояние. Мислено си напомня, че няма да е зле да намери малко време да си почине. Трябва обаче да приготви децата, да изпълни няколко заръки – слага списъка със задачите в единия джоб, а в другия няколко таблетки за кашлица. Има чувството, че като че ли прави всичко по-бавно от обикновено, но все пак успява да отскочи до хранителен магазин, да плати сметките и да заведе котката на ветеринар. Няма да успее да си почине, но ще живее.

Мъжът, ден 5

Събужда се с усещането, че адския грип вече е в отстъпление и той вероятно ще оживее. Главата не го боли, гърлото е почти наред. Отново диша през носа, но както и преди трябва да остане вкъщи, за да възстанови силите си – твърде е слаб и изтощен след неравната борба с болестта, която едва не го уби.

Жената, ден 5

Най-сетне! Събужда се и се чувства почти здрава. Щастлива е, че е възвърнала голяма част от силите си и остава само леката хрема.

Защо боледуват майките

Мъжът, ден 6

Решава (по настояване на жена си) да отиде на работа, само че на половин ден, за да си е вкъщи за обяд. Прибира се, поръчва си пилешка супа и прекарва остатъка от деня на дивана, пред телевизора, възстановявайки силите си след напрегнатия ден.

Жената, ден 6

Тя е значително по-добре. След като привършва домакинските задължения, решава да отиде на йога, за да направи нещо полезно за себе си. След изтощителната седмица е приятно отново да се усещаш здрав.

Мъжът, ден 7

Той е готов да признае, че от грипа не е останала и следа – сега може да възстанови обичайния си ритъм на живот. За щастие е събота и има два почивни дни, за да се поотпусне преди дългата работа седмица, която предстои.

Жената, ден 7

Уау! Най-сетни почивни дни! Измина една сложна седмица с мъчителна хрема, но тепърва има толкова много неща да се свършат. Всъщност един грип не е краят на света.

Източник: mamsila

Прочетохте ли

Ще ме намажеш ли, че по-добре мажеш

Автор: Валентина Вълчева

"Не обичам тълпата. Откровено казано, страхувам се от нея. В нея няма личности, това е стадо, което вместо разум има инстинкт. Тя живее по свои закони. Като попаднеш в нея, разтваряш се и се поддаваш на течението ѝ. Ако те обземе паника, си длъжен да тичаш заедно с нея дори и към ада, иначе ще те стъпчат. Ако тя марширува, ти също трябва да маршируваш, ти си съучастник, тебе те няма, ти си в общото безумие. И в същото време тя привлича, без остатък разтапя твоето собствено Аз." М. И. Демиденко

В последно време няколко пъти имах възможност да наблюдавам събития, свързани с т.нар. „обществен натиск”. Не съм сигурна обаче, доколко този политкоректен термин отразява действителното положение на нещата.

Каква е разликата между „общество” и „тълпа”? И по-точно кога обществото се превръща в тълпа?

Веднага в ума ми изниква случаят с убитата Виктория Маринова. Всъщност изниква ми по-скоро спомен за една безлична, но многочислена тълпа от внезапно самооткрили се криминалисти, умело манипулирани от шепа журналисти, усетили удобния случай. И тълпата си повярва. Повярва в безумни теории на конспирациите, обвини знайни и незнайни политици за смъртта на една жена, всъщност станала жертва на дрогирана пияна отрепка. Всички развяваха името на жертвата, лягаха и ставаха с него на уста, подскачаха и крещяха за справедливо разследване.

Не можах да усетя този инстинктивен, първичен устрем да осъждам. От самото начало тази бясна врява, тази пяна на устата ме караше да се съмнявам в теорията за заговор. Но тълпата обича подобни истории. Тълпата има нужда да си вярва, че е влязла в следите на голямата конспирация, че е обект на заговор, че един тривиален криминален случай е нещо повече от тривиален криминален случай.

Не. Всъщност убийството никога не е тривиален криминален случай. Особено такова. Но…

Но…

Да те ритнат в топките

Съвсем малко след това се случи същото, дори и по-жестоко. Млада жена бе брутално убита заедно с детенцето си от бащата. Но… три дни никой не споменаваше името ѝ. Три дни всички гледаха под лупа убиеца им. Нямаше теории за заговор, нямаше конспирация. Защото тя просто нямаше подходящата професия за основа на подобни предположения. За тълпата не беше толкова интересно, колкото убийството на Виктория Маринова.

Колко от вас си спомнят името на жената?

А на детето?

Но това на журналистката все още се размята в публичното пространство, дори и след като стана ясно, че в смъртта ѝ няма нищо мистериозно, конспиративно, благодатно за разговори на масата вечер.

Тълпата помни избирателно.

Ето това е страшното! Когато няма интрига, когато няма благодатна почва за развихряне на въображението, когато няма възможност някоя публична личност да бъде посочена и заклеймена, забравата е гарантирана. Тълпата не се интересува от жени, убити от съпрузите си, от „обичайните” насилници, от жестокостта без интрига. Не са ѝ интересни майките на деца с увреждания, не са ѝ приоритет 16-те загинали на пътя край Своге, не помни имената на шестимата загинали през април на магистрала „Тракия”, нито на петнайсетте при взрива на завода в Горни Лом. Майките протестираха сами, както винаги, докато някой не направи грешката на вдигне цените на застраховките и горивата. И тълпата внезапно ги откри!

Лош късмет за Валери Симеонов, че точно тогава улучи момента да изтърси онзи безумен кретенизъм, който отключи и без това набъбналото недоволство. И невероятно добър късмет за горките жени, които от седмици се бореха с такива като него – бездушни, арогантни, самовлюбени и самозабравили се парвенюта. И макар че екземпляри от неговия сой по правило са трън в очите на тълпата, вярвам, че Симеонов можеше и да се размине доста по-леко, ако застрахователите и доставчиците на горива не бяха драснали клечката на общественото недоволство.

Система, зачената в грях

Двадесет и двама загинали от две ужасяващи катастрофи и още няколкостотин други остават безименни за „обществото”, но всички все още спрягат името на Мануела Горсова вече единадесет години след катастрофата, в която пострада тя. А някой помни ли името на момчето, което загина с нея? Дали пък не е просто защото е неустоимо изкушение да се напомня на Стависки за станалото? Един вид… Ало, звездата... ти си убиец, бе! Не ми се прави на велик!... На колене!

А помните ли Хюриет Сюлейманов? Не? Ето за това говоря! Хюриет Сюлейманов може и да е убил трима младежи и да е отказал да поеме отговорност, но не се казва Максим Стависки, нали?

Ето затова не харесвам тълпата. Тълпата е лош съветник. Тълпата е пристрастен съдник. Тълпата е подвластна на твърде евтини провокации и първични инстинкти. Тълпата е склонна да закопае някого в земята заради съмнение и не забелязва доказания звяр, в който няма нищо сензационно. Тълпата се вълнува от раздялата на Русата Златка с бившия ѝ и възкръсналата интрига между Сузанита и нейния бивш, а не отразява майките като нещо повече от поредната тема в новинарските блокове (за запълване на ефирно време). Или не. Всъщност отрази ги – когато някой подхвърли кокалчето, че протестите „може би, защо пък не” са платени. Тогава стана интересно, нали? Когато определена политическа сила се опита вече твърде очебийно да се възползва. Когато отново изниква възможност за въображението да види заговор. Сорос, илюминатите, Путин, Тръмп, извънземните… всичко е по-добре от някакъв си там тривиален протест на измъчени жени.

Не обичам и не искам да съм част от тълпата. Тя е лишена от разум. Тя е първична, манипулируема, удобна за определени цели на определени хора. Тя има само искания, не и предложения. Тя крещи „оставка” и „долу”, но нито веднъж не съм я чула да казва „има нещо по-добро – ето го”. Тълпата е способна да руши, но не и да гради. Което не е непременно лошо може би. Мисля си, че има нужда от нейния устрем, за да се разчисти старото, ненужното, загнилото, за да се отвори място после за онези малцина, които да минат след нея и да се заемат с изграждането на новото. Тя е метлата, след която остава чистата основа за градеж. Понякога. А понякога е просто разруха.

И все пак… Предпочитам да стоя „далече от безумната тълпа”.

Препоръчваме ви още:

Майките искат промяна, а не преврат

Как една опозиция може да стане "диетична вода"

Така можем да си караме още 100 години

Откакто станах майка (на близнаци), се чувствам като стопанка на прасета. Не от факта, че децата ми ядат много. Имат си апетит децата, че на кого да приличат, ако не на мен. И понеже всички знаят, че са си яшни, непрекъснато към устите им “летят” разни храни.

Ето например баба ми реши да им даде шоколадов бонбон с лешник, когато бяха на 1 годинка. В последния момент успях да я спра, а тя каза възмутено: "Момченца са, ще им стане нещо!"

След това същата тази моя прекрасна баба, която аз много обичам, им направи кекс с орехи, какао, 1 тон захар и още много екстри. Нали разбирате, изядох го, но те не го и близнаха, нищо че са момченца.

Сестрата на другата ми баба пък понечи да им даде шоколадови яйца и след като я спрях, ме попита:

„Ми те какво ядат, ако не ядат шоколадови яйца?“

Ами да, те гладни седят, то друго няма какво да се яде. Затова са по 15 килограма, а нямат още 18 месеца! Бузите им пращят, на дупетата им стават 6-ца памперси, а доколкото знам 7-ца няма!? Или се бъркам?

Баба, дядо и здравословното хранене

Но ето ви още: баща ми например сякаш си мисли, че вече са много големи и все иска да им дава топнато във виното пръстче. Поднася им и кашкавалче в 21 ч. вечерта, за мезе.

Брат ми им дава кекс преди заспиване, а свекърва ми се усмихва под мустак и казва: „И ние сме яли едно време киноа.“, когато реша веднъж на 3 месеца да им направя за закуска киноа с масло и сирене.

Извън моето обкръжение хората не са по-различни: ту някой им набута чипс в ръката, ту солети, кекс, оризовки - кой каквото има.

Ама може ли, не може ли - никой не се интересува.

Не ме разбирайте погрешно, децата ми ядат всичко, което е нормално (според моите разбирания) за тяхната възраст. Разбира се, има значение кое време на деня е и количеството на “нещото”.

Но да, абсолютно съм против даването на алкохол (ни топнати показалци, ни кутрета) на деца, даването на шоколад, ядки, какао и всякакви други храни в “кофти” часове на деня.

Обаче не, кой каквото има или няма - набавя се и се дава за угояване на моите прасенца. Да не заслабнат. А те нищо не отказват. Само майка им е лоша (това пак според свекърва ми, тя така обича да казва “лоша мама”, щото така била думата).

Авторката пожела анонимност, а ние ви напомняме, че на чуждо дете храна не се дава, освен ако мама изрично не позволи. Впрочем същото важи и за чуждите кучета. :)

Препоръчваме ви още:

Защото баба така каза!

Свекървите - нашите музи

Ядат, не си играят

Автор: Надя Брайт

Аз съм Надя – на 34, плюя като говоря и никога не съм сама. Казвала съм го и преди – винаги в живота си имам или мъж, или котка или хронична депресия. Може и трите, ако периодът е особено благодатен.

Аз съм била и омъжена. Мисля, че по-скоро се дължи на някаква много лоша карма, която застигна бившия ми съпруг... Обаче научих някои неща за брака.

Например, че бракът е основната причина за развода.

Докато трае обаче, има някои отправни точки.

Фактически бракът е всяка сутрин щастливо да се обръщаш към един и същи човек, за да го поздравиш с настъпващия ден, но първото, което да ти се отрони от устата, да е: „За Бога! Какво ядохме снощи?! Дишай на другата страна!!“

Нали знаете, че затова сутрешният секс не е като по филмите, а е по-скоро нещо набързо и със стиснати зъбки. Както и че първият отговор на сутрешната ерекция е: „Изчакай само да си измия зъбите... “

Разговорите за храна се водят общуване в брака. Изведнъж чуруликащите разговори, които водехте, докато бяхте гаджета – неща като „Липсваш ми“, „Какво правиш, мило?“ и „Ах, колко забавна история как колежката ти е изяла цяла порция картофи на обяд!“ се превръщат в „Довечера какво ще ядем?“. Какво ще ядем, какво ще ядем.... докато не умрем или не се разведем, любов моя...

Това е романтиката на брака – кой днес ще купи праз и круши от кварталния магазин. Аз не се оплаквам точно от покупките. Докато бях омъжена, бяхме толкова бедни, че ходенето до „плод и зеленчука“ за праз и круши, за мене си беше шопинг терапия.

Не (,) мога повече!

Сексът преди и след брака не е много по-различен. Различно е времето, в което се случва. Преди брака се случва всеки ден или през ден. По време на брака пак е редовно. Просто трябва няколко дребни обстоятелства да се натъманят. Например - когато сме се наспали, когато не сме се много наяли, не дават нищо интересно по телевизията, епилирали сме се (в близките 10 дни), Меркурий е в секстет с Венера, но в никакъв случай не е в опозиция с Уран, спечелили сме от лотарията повече от три лева и още само 2-3 други обстоятелства (котката не е повърнала, съседката не е крещяла и т.н.).

В брака ритуалите за съблазняване се променят в една по-добра посока. Ако преди това си го съблазнявала с грим, облекло и пърхане на мигли, след като се ожените е достатъчно само да го погледнеш в очите, докато седите на дивана и да си вържеш косата. И вече му е ясно, че неслучайно днес си облякла по-новия си домашен анцуг...

Много бракове продължават дълго, заради един от основните си крепители. Ще ви подскажа – не е любовта, взаимното уважение и дори не е ипотечният кредит. Един от основните крепители е въпросът - какво по-добро ще намеря?

Ами не знам... може би свобода, себеуважение, такива неща... Или пък - бездънната бездна на самотата. Не знам... "който играй - пичели".

Но, Господ ми е свидетел – аз се постарах за моя брак! Опитах се да не говоря много. Това явление е по-известно като „щастливите дни на брака ни“.

Опитах се и да готвя. Сутрин му правех здравословни шейкове. От тия с мляко, плодове, звезден прах и позитивни мисли. После половината си ден той прекарваше в тоалетната. Викам му: „Нищо мило, там идват най-добрите идеи“. - Той вика: „Дойде ми идея да ме отровиш веднъж завинаги, а не всеки ден по малко, може ли?“. Обаче до обяд се оправяше, докато се прибере тъкмо се беше възстановил и идва ред на какво? На вечерята!

Толкова хубаво си му готвех, че един път ме попита: „А ти знаеш ли за подправките?“ и аз: „Какво да знам?“ - и той: „Ами, че съществуват, Надя“.

Но, има си предимства, ако сте в брак. Например – вече си харесвате и приемате телата. Което на нашата възраст значи – коремите си. Един безценен съвет ще ви дам за по-красив външен вид – регулирано осветление в спалнята. Идеално замества плочките.

Отскоро усещам вече естетическите проблеми на възрастта, а именно, че имам и пъпки и бръчки. Онзи ден един от всички шофьори на такси, с които пътувам всяка сутрин и се гримирам за работа на задната седалка на колата му, като стигнахме, се обърна и каза: „Ау, то днес май не Ви стигна времето, да се гримирате?“. Еми... стигнало ми беше.

Мъжете са произлезли от маймуните,
а жените са дошли от Космоса

Та, разбирате, че положението е спешно и затова реших да подходя иновативно. Реших, че не е нужно да изглеждам добре, а просто да убедя другите, че изглеждам добре. А как става това? Като поддържам имидж в социалните мрежи, че съм хубава. Защото не мога вече да се боря с реалността, нали. Имам предвид – наистина изглеждам като преди 5 години, просто все едно не съм спала от тогава.

И, нали знаете, как хората казват: „Не е важно как изглеждаш, важно е как се чувстваш“... Така ли? Е, аз чувствам, че сутринта една пола ми се спраска по шевовете.

Та, реших, че ще поддържам красив имидж и за тая цел ми трябват много хубави снимки. Затова помолих един приятел, професионален фотограф, да ме снима. Казах му, че искам да изглеждам стройна, без бръчки и бузи. И той ме снима, снима... После погледна снимките и каза: „Абе, знаеш ли – то аз изобщо не се справям със снимането, бе...“

Изобщо – не знам кое е по-добре в брак или без. Знам, че е добре любов да има, както и пари за праз и круши.

На 14.12 в Бар Синтезис може да се посмеете на всички стари и нови смешки на "Жената с котка" на родната стенд ъп сцена – Nadia Bright.

Какво е да си жена над 30 в българската версия на „Сексът и градът“? Кое е първото – любовта или мусаката? Има ли интелигентен живот в Tinder? Изобщо – има ли интелигентен живот и кому е нужно? Ще обсъдим какво ни причинява Коледа (освен Марая Кери) и каква беше тая 2018-та изобщо?!

Събитието е благотворително – ще има кутия за дарения за нашия приятел Любчо. Към него съдбата се е отнесла зле, но ние сме тук и ще направим каквото е по-силите ни за да отвърнем на тъпата съдба!

Няма такса вход – каквото прецените, оставете в кутията за Любчо ♥ 

За Любчо можете да прочетете в Една забравена история, а как води битките си неговата баба Саня вижте в Няма майка - няма пари. 

Местата се разпределят според предварителна резервация – моля да резервирате на тел: 0888607288

За автора: 

Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият й сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Препоръчваме ви още:

За "Дедовия комплекс" или връзката между любовта и парите

Животът на 30+-годишната жена

Когато жена ти е делфин

Празниците наближават. Всеки от нас мислено е провел разговора си с Дядо Коледа и си е съставил списък с идеалните подаръци. Имаме обаче подозрение, че у повечето родители този списък съвпада в много точки. Как биха изглеждали идеалните подаръци за всеки от нас?

Дистанционно за управление на детето

Представяте ли си колко яко би било да можем да натиснем паузата и да спрем поне за миг детската истерия? Или просто да я превъртим? Или да речем да програмираме функцията "sleep" за нощното кърмене? Защо още никой не е изобретил подобна супер джаджа като дистанционното за управление на деца? Това е потенциална Нобелова награда!

Клонинг

Той може да се разхожда с детето, да го води в поликлиниката, в детската градина и където още трябва да ходи, и никой няма да забележи разликата. А ние спокойно ще си работим, ще се занимаваме със своите неща, възможно е да успеем да се подстрижем, да си измием зъбите и дори да хапнем.

Първите седмици с детето са зомби-апокалипсис!

Едногодишен запас от кафе и вино

Ставаме след безсънна нощ и като зомби изхриптяваме: „К-а-ф-е-е-е-!“ - дори не се замисляме има ли въобще вкъщи (може би сме забравили да купим?), всъщност зомбито замисля ли се?. Иска и получава. Що се отнася до виното – какво да коментираме изобщо?

Ваучер за свободно време

Не, не за „свободно време“ (да отскочим до магазина сами, да си вземем душ, да отидем на зъболекар), а за истински свободно време. Някога можехме спокойно да почетем книга, да поспим, да отидем на шопинг, без да мислим как ще се справят без нас.

Устройство за изтриване на чувството за вина

Като в „Мъже в черно“ например. Спомняте ли си? Едно натискане на копчето и нищо не помниш. Ето такова устройство ни е нужно на всички. Хоп – и на теб вече ти се струва, че не си родител. Детето мрънка? Голяма работа, че не си го разходил днес два часа.

Къде е бебето?

Магически уловител за трохи

Откъде изобщо се вземат всички тези трохи? Децата ли ги произвеждат? Колкото и да забраняваме да ядат ядки и бисквити в леглото, когато сменяме спалното им бельо откриваме цели шепи от тях. Един уловител за трохи не само ще отстрани тази неприятност, но и ще почисти пясъка, който съвсем скоро ще извира навсякъде от нас.

Покана за тоалетна

Разкош. Възторг. Щастие. И към поканата книжка, чаша вино и много, много приятна музика. Никой не хленчи пред вратата, не блъска и не ни шантажира с прекъсване на връзката с командния център.

Ваучери за домакинска работа

Да си представим, че не е нужно да изискваме, умоляваме и заплашваме: прибери, донеси, остави на мястото му, почисти… Просто вадим един ваучер, връчваме го на малкия безхаберен член на семейството и всичко се случва от само себе си. Без разговори, без мрънкане и скандали. Като награда.

Препоръчваме ви още:

Искам пли плоститулката!

Как да възпитаме правилно родителите - ръководство за деца

Приспиването на дете

Безплатно обучение на тема „Ранно детско развитие“ организира фондация „За Нашите Деца“ на 23 ноември (петък). Гост-лектор е Петя Йорданова, водещ специалист по „Психология на развитието“ от университета във Вюрцбург, Германия. Г-жа Йорданова работи от 2007 г. с деца и младежи от аутистичния спектър в единствения специализиран за това общински център в София. Сред професионалните й интереси са ранно детско развитие, нарушения и превенцията им.

Обучението ще се фокусира върху развитието на най-малките (от 0 до 7 г.) и ще бъдат разгледани ключови умения на децата през различните възрастови етапи, ще се обърне внимание на тревожните знаци в развитието на детето и как родителите да ги разпознават и да реагират при определено тревожно поведение, както и как те да се справят с възрастовите кризи при децата. То ще бъде динамично с много примери и практически насоки, които родителите могат да прилагат в ежедневната грижа за децата.

Екипът на фондация „За Нашите Деца“ подкрепя усилията на семейството да се справя с проблемите и предизвикателствата пред детето, така че да осигури подкрепа и сигурност в живота му и то да получи всички възможности за пълноценното си развитие.

Заповядайте на 23 ноември от 9 ч. до 13 ч. в Център за обществена подкрепа „Св. София“ на фондация “За Нашите Деца“.
За потвърждаване на присъствие - тел. 0882516103 или е-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Инициативата се организира по проект „Грижа в ранна възраст“, изпълняван от фондация „За Нашите Деца“ с финансиране от фондация ОУК. Проектът цели да подобри развитието и благосъстоянието на децата в ранна възраст (0-7г.) като въведе интегриран здравно-социален и семейно-ориентиран подход към грижата за тях.

Препоръчваме ви още:

Над 800 деца, родители и специалисти подпомогна проект "Грижа в ранната възраст"

Четенето от раждането е най-добрата инвестиция

Те не "гукат" - те говорят