Автор на този текст е Албена Ивайлова, прекрасен човек и всеотдайна майка. Преди две години тя осинови малката Али и я дари с цялата си обич и грижи. Веднъж й писах да я поздравя за един неин  текст, и тя ми каза нещо, което ме зарадва много тогава, а и до ден-днешен топли сърцето ми. 

"Здравейте, Мария, благодаря от все сърце за добрите думи! За мен означават много - аз съм редовен читател и голям почитател на Мама Нинджа Осинових детенцето си преди две години. Като ти предложат дете, нещата се развиват бързо, нямаш време за адаптация. И добре, че бяхте Вие и чудесното ви семейство, Вашият сайт, историите, които разказвате и публикувате, за да приема промяната хладнокръвно и да си кажа - абе, ще се справиш, я виж Мама Нинджа как оцелява. Та мога да кажа, че станах мама, благодарение на Вас! "

Поканих я да напише нещо и за нас. Обеща ми и съм сигурна, че щеше да го направи. Но после изведнъж изчезна от социалните мрежи. Разбрах от общи приятели, че е в болница с пневмония. Скоро след това видях съобщението на стената от брат й.

Албена вече я няма, но историите й са тук, дъщеря й е тук, хората, които я помнят с обич, са тук. Благодаря на "Жената днес", че ми позволиха да споделя нейният разказ.

„Бабо, елабо!” – гласчето от кошарката на моята осиновенa дъщеря звучи почти като на бъдеща оперна певица – силно и кристално. След този възглас, който очевидно значи „Бабо, ела!” , всичко живо в апартамента се скупчва около невръстната изпълнителка и се започва всекидневната центростремителна суета около 9-килограмовото човече.

„Маме, хайде хапни филийка, маме, искаш ли яйченце, а картофено пюренце, айде сега пак филийка, първо да се измием и после ще ти направя сокче, но преди това и памперса да сменим”. После зор с обличането, кой знае защо все е мъка да се сложи жилетка или обувки, разходка, пързалка, люлка, пак пързалка, вземане на чужда играчка, връщане, пак вземане, пак пързалка, още една чужда играчка е отмъкната и върната, прибиране вкъщи с рев за пухкавото мече на съседчето, подготовка за обяд, едновременно ядене и разглеждане на книжка с котенца/патенца, после сън, после следобеден ритуал, аналогичен на сутрешния, и накрая вечерен тоалет и пак сън.

Очаквах, че моят предвидим 46-годишен живот ще бъде променен, но не подозирах, че ще бъде взривен в глинените си основи, обърнат с хастара навън, превзет и отнесен в света на едногодишно чернооко и вечно усмихнато дете. Което с интуицията и инстинкта на малко сървайвърче знаеше, че го вземаме за добро и завинаги, и не зарева нито веднъж по целия 350-километров път, изпълнен със завои, до София. Към 19 часа в началото на март „Цариградско шосе” беше осветено като никой друг път, рекламите на мола блестяха, колите фучаха, а от детското столче в нашия автомобил се носеше неспирно:”Ауууу, бусе, бусе (за автобусите), ауууу!” Така започна моят нов живот на самотна майка. Странно словосъчетание на родната бюрокрация, защото майката може да е всичко друго, но не и самотна.

Не съм от жените, които години са мечтали за деца, нито пък за уреден семеен живот. Не съм плакала по цели нощи в неуспешно чакане на неродено дете. Не считам хората без деца за непълноценни и лишени от емпатия. Не мисля, че е задължително да минеш по пързалката любов, сватба, дете, развод. Просто в деня, когато разбрах, че по здравословно-медицински причини няма да имам дете, минути след като си поревах заради зачеркната завинаги житейска възможност да реализирам своите гени, реших, че ще осиновя дете. Тази мисъл дойде в съзнанието ми леко и ненатрапчиво, загнезди се, успокои ме, даде ми това, което търсих в този момент – път, по който да тръгна.

Нито тогава, нито през следващите години размислях върху логистиката и технологията на отглеждането на дете от самотна майка, и по-добре. Сигурно щях да прехвърля интелектуалните си терзания, белязали 46-годишния ми живот, върху нещо толкова естествено и непреднамерено като това да се грижиш за малко човече.

Райчо, който не стана мой

Първото нещо, което разбрах, след като се прибрахме с детето у дома, е, че няма никакво време за мислене или по-скоро, че мисълта тече някъде на заден план и трябва да внимаваш да не я изпуснеш, а всичко останало е действие – пюренце,филийка, памперс, къпане, мазане с хидратиращо мляко, пак пюренце, търсене на книжката за Дора, търсене на самата Дора по телевизионните канали, пробутване на Вълшебното пони или Маша и Мечокът вместо Дора и рев по този повод, последван от игра с „типа-типа” тоест топка.

Второто нещо, което разбрах, че не съм сама – малкото човече като че ли очерта един кръг на любовта, в който привлече всички близки хора. Мама и татко се превърнаха в баба и дядо, брат ми стана вуйчо, приятелките – каки и лели.  Тази необходима трансформация увеличи близостта ни и силата на семейните връзки.  Не че нямаше нерви и неразбирателства, но това трае само докато се случи напасването. Няма нищо по-силно и стоплящо сърцето от това да видиш любовта на майка си умножена към сладкото същество, което идва след нас двете! Има утеха в тази общност, има подкрепа и разбирателство със себе си и другите.

Третото, което разбрах, е, че може да имаш център на живота, който да те балансира, допълва, развива, насочва, преобразява, зарежда и вдъхновява.  В присъствието на детето, съмненията и страховете ти изчезват мигновено; бъдещето надделява над миналото; хората стават по-истински и по-добри. И ти се учиш от всичко това и също имаш шанс да станеш по-добър.

Смятам, че е егоистично и леко подло да искаш дете, за да си осмислиш живота.

Нали животът ти първо трябва да има смисъл, за да можеш да го предадеш на детето. Но пък вече виждам основанието майките да имат превъзходство над останалите хора. За да отгледаш едно дете, са нужни търпение, отдаденост и смирение, колкото да вдигнеш две китайски стени. Нищо не е сравнимо с това!

Осиновяването -
непопълнената графа в българската душевност

Преди да взема моето малко момиче, то живееше при приемна майка в малък планински град. Тази мила и интелигентна жена се грижеше за детето, за семейството си, за внуците си, за животните, за къщата, точеше сама кори за баница, въртеше по три манджи на ден, къпеше, повиваше, играеше си, пееше, четеше книжки, люлееше малката, докато заспи, после чистеше, подреждаше, переше. Гледах я с нямо възхищение и се чувствах жалка аматьорка пред нея. После разбрах, че неизчерпаемата енергия идва от детето, няма друга сила, която да те завърти в тази свръхчовешка инерция.

Осиновяването на дете е трудно само докато го осмислиш като решение, като визия за теб в комплект с още едно същество – нещо, което не е типичното ти състояние в живота. После системата работи вместо теб. Знам, че за повечето хора това звучи абсурдно. За мен доскоро също. Защото като повечето съм свикнала държавата да ми пречи. Но в своята история срещнах толкова чудесни хора, които правеха нещата така, че да се случат, бидейки едновременно деликатни, инициативни, отдадени, умни. Да си социален работник в нашата държава явно е въпрос на мисия, иначе не би било възможно тези хора да оцелеят в агресивната и неблагодарна среда. След регистрирането си, чаках само половин година, преди да ми пишат, че съм одобрена за първи осиновител на своето детенце. И само месец и една седмица от момента, в който за първи път видях момичето си, до деня, в който си я взех. И за първи път в живота си казах, че има една система, която работи в България. Това последното го казвам изрично за всички сами жени, които съвсем неоснователно смятат, че ще бъдат отхвърлени или неглижирани, ако поискат да осиновят дете без партньор и без брак. Напротив, осмислете своето решение и действайте, нищо не може да ви попречи!

Али е при брата на Албена, каквато е волята й. Той е добър човек и детето ще расте обградено с много обич и грижи в кръга на любовта й.

Кръгът на любовта обаче е много по-широк. Приятелки и колеги на Албена се събраха и организираха фонд, с който да помагат финансово на детето. Ако решите и имате възможност, можете да се включите ето тук. Благодаря на всички, които вече го направиха, когато споделих този призив в групата ни.

Препоръчваме ви още:

Пътят към майчинството

Мисия "приемен родител"

Надежда за Надежда