Автор: Мария Пеева

Моето голямо семейство не е съвсем християнско. В него има една християнка (моя милост), трима атеисти (двама сина и снаха), един прагматичен агностик (съпруг) и трима все още неопределили се чисти детски душици (двете ми малки момчета и внучето). Но нека започна малко по-отдалеч. Всъщност доста далеч - повече от век назад.

Баба ми по бащина линия е от стар и богат католически род. Нейните баба и дядо Луиджи и Франческа според семейната история са били толкова вярващи, че напуснали слънчева Италия, за да дойдат с католическата мисия в Пловдив (слава Богу, не по-малко слънчев). Тук си народили един рояк дечица, едно от които, прадядо Петър, (не го помня, починал е на първия ми рожден ден) също се задомил за добра католичка и станал баща на баба ми Мария, както и на нейните братя и сестри - Франц, Иван, Георги, Луиза и Христина. Баба ми Мария, напук на строгото католическо възпитание обаче, на 16 години напуснала лоното на правата вяра, за да стане съботянка (адвентистка е правилната дума, това е протестантска църква, отново християнска, но с твърде различни, макар и не по-малко строги вярвания). Целият й род толкова се възмутил от нея, че де факто "грешницата" била обезнаследена, поради което се наложило от съвсем млада да си вади хляба сама, нещо доста непривично за девойка в началото на миналия век. Баба обаче не се плашеше от нищо, такава си я спомням до преклонните 98 години, когато най-после се умори, реши да седне и да си почине, и... си отиде. Но да не прескачаме толкова във времето. Едва на 16, тя на бърза ръка завършила някакво обучение и се хванала да работи в лудницата. Можете ли да си го представите? Младо момиче от заможно семейство, сравнително образовано за онези времена, да се пише за санитарка в лудница от миналия век. Представете си го все едно, че гледате красив романтичен филм и изведнъж някой ви сменя канала на зловещ психотрилър. Но дори тази рязка смяна на сюжета не убедила баба да се откаже от вярата си. Беше уникална жена, най-моралният, най-човечният, най-щедрият и скромен човек, когото познавам. Татко прилича на нея. И също като нея - всеотдайно вярващ. До такава степен, че го изключили от гимназията, защото отказал да учи в събота, та се наложило да си доучва вечерно.

За баба Миче и Кафка

Майка ми от друга страна е от православно семейство. Православно не само на думи, не само на ритуали, но и на искрена принадлежност към православието, каквато в наше време рядко се среща. По тази причина за малко да не я дадат на баща ми, но тя тропнала с финото си краче и заявила на баба, че той е човекът. И тъй като преди това се наложило да развалят един годеж, което вече посъсипало семейната репутация, баба и дядо склонили въпреки религиозните различия на двете семейства. Любовната история на нашите съм ви я разказвала вече в "Константин и Елена", няма да се повтарям.

И така, от най-ранно детство израснах между две религии, и двете силни, и двете искрени, и двете със своето очарование и тайнства. Обичах да ходя на църква с татко и с едната ми баба - да слушам прекрасния хор и проповедите на протестантските пастори, които не разбирах съвсем, но благодарение на тях чувството за безкрайната, велика мощ на доброто се отпечата в детската ми душа и ме държи по правите пътища и до ден-днешен. Харесвах и другата църква, на която ме водеха майка и баба - ароматът на тамян и свещи, тайнствените думи на свещеника с красивото расо, ритуалите, иконите с измъчени, благи лица и втренчени в себе си очи, богатата украса. Интересно е, че в семейството ми така и не възникна спор между двете религии. Някак мирно и тихо родителите ми успяваха да съвместят верите си и да не допуснат те да ги разделят. О, не че не се караха, напротив, често си повишаваха тон за всякакви дреболии. Но никога не ги чух да се разправят за това чий Бог е по-добър от другия и коя църква е по-истинска.

Мъдростта боли

Благодарна съм им за това. И до днес не мога да се самоопределя като принадлежаща към каквато и да е църква, но пък за сметка на това изпитвам силна вяра в Бог. Имам на кого да се моля в тежките моменти и да благодаря в хубавите. Изобщо моите отношения с Бог са много лични и си мисля, че дори да греша в някои отношения, той ме разбира много добре и не ме съди особено. Опитвам се да не го съдя и аз. Бих казала, че е добър моят Бог. Не е твърде строг, обича да прощава и ми е обещал някой ден да ми отговори на всички въпроси и обвинения, които периодично му отправям.

Когато Теди, големият ми син, ми каза, че е атеист, не се притесних и грам, което малко го ядоса. Много му се искаше да навляза в безкраен и ожесточен спор с него за смисъла от религиите.

Въпрос на вяра е, му казах. Както ти вярваш, че няма Бог, така аз вярвам, че има. Няма доказателства за едното, нито за другото. И двете твърдения се приемат на вяра, според собствената ни вътрешна нагласа. И необходимост.

Подобен разговор проведох и с втория ми син десетина години по-късно. Казах му: Ти можеш. 

За разлика от големите, двамата най-малки са вярващи. Не знам какво ще им хрумне на по-късен етап. И за внучето не знам. С родители атеисти най-вероятно ще стане ревностен християнин. Опитът ми показва, че децата много често избират точно обратното на родителите си, не толкова да ги дразнят, колкото защото непознатото е по-интересно.

Моето не съвсем християнско семейство обаче няма представа, че всъщност е много, ама много християнско. Това, смея да твърдя, е донякъде моя заслуга. И на моя Бог, разбира се. Защото, ако оставим настрана всички сложни, красиви и досадни ритуали и традиции, задавали ли сте си въпроса какво точно означава “християнско” семейство? За мен отговорът е: семейство, в което хората се обичат. Не само се обичат, но и се подкрепят, и си помагат, и си прощават, и се разбират, и най-вече се търпят при всичките си различия. Точно както ясно, кратко и мъдро е казано преди повече от 2000 години:

Обичай ближния си.