Автор: Калоян Явашев/Татко Калоян

Въпреки че съм манекенка, колкото бизонът е влечуго, бях прочел "Алхимикът" и приех присърце философията, която манекенколюбимия писател изповядваше - "Ако силно желаеш нещо, Вселената ще ти съдейства" или нещо подобно. Обаче не знаех, че този неписан закон важи и за неосъзнатите ти въжделения. Тоест, можеш и да си мечтаеш страстно дълбоко в себе си за нещо, но да го разбереш чак като го видиш. Тогава изпитваш невероятно облекчение от мъките си и усещаш как съзнанието ти се извисява над материалния свят, душата ти се носи лека из облаците, а ти самият искаш да пръскаш любов и хармония около себе си, пеейки химни, псалми, езана или каквото там ти се пее. Може и кючек да друснеш, но ще окепазиш момента и магията ще изчезне.

Така се почувствах аз самият, когато стигнах с децата до Флората и виждайки ГО, дъхът ми спря, а очите ми се оцъклиха. Химията помежду ни веднага ме обезсили и аз жадно поглъщах с поглед всеки детайл. От неочаквания екстаз душата ми поиска да отскочи до Рая, да се похвали и да се върне, но аз положих доста усилия да я задържа, стискайки всяко телесно отверстие. Бях много близо до това да проумея пълноценно израза "Насра се от кеф!". Потискайки огромната емоция, която ме беше обзела, аз се блещех неадекватно и ГО желаех неистово. Запотен, шумен, пищен, студен и пенлив той ме зовеше свирепо и аз нямах никакво намерение да се съпротивлявам. БИРЕНИЯТ ФЕСТ!

Адамовата ми ябълка трептеше като сърцето на асматично колибри, а слюнковия ми дебит беше достатъчен да напълни олимпийски басейн за три-четири минути. Съзнанието ми се беше отделило и се беше настанило на най-близкия бар, подканяйки тялото ми да го последва. Пикочният ми мехур правеше упражнения за разтягане и грубо сръчкваше близките органи, осигурявайки си достатъчно литраж. Тялото ми се готвеше едновременно за прераждане, оргазъм и полет.

Искам при плоститулката!

Изведнъж слънцето се скри и до мен спряха чифт маратонки с рядко срещаната номерация - 53 и половина. Семейство Арабаджиеви искаха да го осиновят заради кутиите с обувки, които щеше да им осигурява. От звука, който дойде на около два метра и четири сантиметра от земята, аз разбрах, че до мен е Владо. С нежния си глас си на рендосан дъб, той сподели дълбоките чувства, които го вълнуваха в момента. Каза:

- Ъ?!

Женската част от четящите вероятно ще се изкиска и ще си помисли, че Владо е всъщност някакъв вид едро преживно животно, което няма богат речник. Всъщност мъжкото общуване, поставено в близък обсег до огромни количества бира се отличава със своята лаконичност и сбитост. Това, което на жените им коства безкрайни изрази, въпроси и възклицания, мъжете изразяват с гласни звуци, които понякога, но всъщност доста рядко комбинират със съгласни. Така че, Владовото "Ъ" всъщност беше:

- Въййй, чуек (бургазлии сме, все пак)! Гледай к'во става?! Малеееее, ще умра от кеф! Чакай бе, да не съм умрял вече (оглежда си ръцете подозрително)?! Гледай колко бира, а? Откъде ги почваме? Гледа ли Хамилтън на квалификациите в Унгария (Формула 1)? Имаш ли достатъчно пари в теб? Значи, ще се направя на дъска, ще изтрезнея и ще се върна, за да се направя на крокодил, ще изтрезнея и ще се върна, за да се направя на локомотив, ще изтрезнея и ще се върна, за да се направя на трегер, ще изтрезнея...

Аз също споделях ентусиазма му и затова отговорих подобаващо:

- Ъхъ!

Това означаваше:

- Да бе, чуек! Сигурно има към сто вида бира. Давай да ги мятаме, че за бира ще убия някого! Имам пари и карта, но ако трябва и кредит ще тегля! Гледах го Хамилтън, но Фетел е бърз с меките гуми и не се знае. Значи, ще се направя на тротоар, ще изтрезнея и ще се върна, за да се направя на амортисьор, ще изтрезнея...

Мозъкът ми беше прескочил напред във времето и аз почти усещах вкуса на ледената бира, идваща от ледения кран, който бе свързан с невидима бирена река, която идваше от безкраен бирен водопад. В главата ми се рееха бирени етикети, които ме поздравяваха учтиво и ме канеха да опитам от бутилката им.

Изпаднал в бирен делириум, аз смело закрачих към входа на бирения рай/фест. Може би затова следващите думи на Владо ми се сториха абсурдни и съвсем неотнасящи се за мен:

- Абе, къде са ти децата?

Децата най-лесно се приспиват с крещене

К'ви глупости говори тоя? Какво е това деца? Изобщо не проумявах смисъла на въпроса и затова машинално отговорих, така както отговарях на жена ми, когато ми разказваше нещо и аз не я слушах:

- Да.

- Какво ми "дакаш", бе?

- Не? - погледнах го въпросително.

- К'во "некаш", пък ся?

- Не знам - пробвах и последния си вариант.

- Къде са ти децата, питам?

- Кое? - определено всяка пейка наоколо беше по-адекватна от мен.

- ДЕЦАТА ТИ, КЪДЕ СА? - ревна мощно Владо.

Хора, тоя глас трябва да се забрани! Премести ми ушната кал от дясното в лявото ухо, напряко през черепната кухина. Мозъкът ми успя да асимилира известна част от въпроса, въпреки че от стреса, който гласът на Владо му докара беше изпаднал в несъстоятелност и трепереше нейде зад далака ми. Бавно започнах да осъзнавам какво трябва да направя и постепенно се огледах около себе си. Къде са наистина децата?!

Ето ме пред бирения фест, жаден като камила пред оазис и стресиран като прасе преди Коледа, защото ми се губят една двойка близнаци. Наоколо е пълно с народ и деца, а моите изчезнаха и сега най-вероятно ще умра. Край, това беше с мен! Изгубих си милите и добри дечица в този гаден и опасен град, където опасности дебнат на всяка крачка. Ако отидеш на заведение - ще те набият, ако шофираш - ще те набият, а нерядко те бият и когато шофираш към някое заведение. Къде са децата ми и какво ли ще им се случи?

Обичам лятото по ред причини

Започнах да дишам дълбоко, за да снабдя оня пихтиест льохман, дето го наричат мозък, с кислород та да измисли нещо. Трябваше да се стегна и да реагирам адекватно. Хукнах припряно през тълпата и започнах да претърсвам навсякъде, макар че напълно немъжествено, заради обзелата ме паника скимтях тихо и жално, всеки път когато видех дете на тяхната възраст и го подминавах с угаснала надежда. Обиколих панически няколко пъти мястото, но моите деца ги нямаше. И какво да правя сега?! Спрях на едно място и се напънах да мисля.

Първа мисъл:

Браво, Калояне! Говедо просто си беше и такова си остана. Не, не, не - още повече изпростя и ако имаше простомер наблизо щеше да му пукнеш скалата от простотия. Създаде семейство, родиха ти се деца и ти вместо да ги пазиш и закриляш, какво правиш? Губиш ги през половин час! Такива като теб, Калояне, първи са ги изяждали динозаврите, първи са ги убивали на войните и първи са си купували билети за "Титаник". Глупостта ти, Калояне, е толкова безмерна и постоянна, че би трябвало да измислят ваксина против такива като теб! Как реши, че имаш достатъчно акъл, за да отгледаш деца?! Та ти би уморил и кактус, бе! Ако беше генерал, щеше да си загубиш армията някъде. Ако беше адмирал, морето щеше да загубиш, шиле такова! А сега и Росито да се мъчи с тебе. Ама тя си е виновна, патка замаена! На такива като мен, деца раждат ли се, ма?! Аз рядко успявам да намеря два еднакви чорапа да си обуя, тя решила татко да ме прави! Айде, дошло ти е времето за деца, поискала си семейство и домашен уют, разбирам те! Ама от три милиарда мъже, баш с мен ли реши да се чифтосваш?! Какво те накара да мислиш, че мога да стана добър баща? Все едно да вземеш едно просто и арогантно магаре, да му сложиш костюм и да го направиш президент. Това, че се получи в САЩ, не означава, че винаги е възможно. Така ли не разбра, че дългото общуване с мен води до физически наранявания, душевни болести или материални загуби (детски също)? Като се влюбваш в мен, ще си носиш кръста!

Втора мисъл:

Дали пък няма начин да оправя нещата?

Ако издебна Росито и успея незабелязано да извлека нейни яйцеклетки от... ъъъъ, а сега, де?! Къде точно са й яйцеклетките? То като си спомня уроците по биология, там долу си беше лабиринт от тръби, яйчници и матки. Правя една схема от Гугъл и действам смело с... ъъъъъ, с кое? С какво се вадят яйцеклетки? С лъжица, с щипки или с вакуум? Абе, стига глупости, бе?!

Вадя някак си яйцеклетки и ги оплождам, а после намирам сурогатна майка, която да износи ембрионите. Как ги оплождам обаче? Туй да не е хайвер бе, мама му стара! Нищо, ще намеря начин. Обаче как така децата ги няма и изведнъж се появяват след три години и пак са на три години. Извънземни са ни отвлекли? Мен са ме пуснали щото съм негоден даже и за експерименти? Ако го дообмисля, може и да излезе нещо, но извънземните трябва да ги докарам достоверни. Дали да не сложа едни антени на Владо и да го снимам нефокусиран?

Трета мисъл ( тук вече вдигам температура от толкова мислене и процесорът ми започва да накъсва картината):

Свързвам се с оня, дето клонира овцата Доли и го питам колко струва едно близнашко клониране. Ако е скъпо, преговарям за разумен лизинг и подписвам без много да се пазаря. После се обаждам на Росито и й казвам, че докато сме се разхождали по Главната, съм получил спешно обаждане от световната папагалодресировческа федерация (да не забравя да основа такава) и се е наложило да хвана първия полет заааааа.... мммммм, закъде? Трябва да е забутано, без възможност за комуникация и да е диво. Колебаех се между Огнена земя, Нова Гвинея или Балювица (Монтанска област). Колко да трае едно клониране? Две, максимум три седмици и сме си пак обратно в Бургас. Генен материал от моите деца може да се намери размазан и лекьосан из почти целия град, включително и върху 85℅ от населението, безпризорните котки и гларуси, така че това беше лесно постижимо. И тук блокирах! The system has been shut down! Точка, край на предаването, блокирали зъбчатки, бял шум, парализа, вакуум!

Обичам лятото по ред причини - продължението

Сякаш от някаква мъгла пред мен изкачат двамцата бегълци заедно с майка си. Държат се за ръце и се хилят като напушени хиени. Вървят към мен и ми се усмихват ведро и щастливо. Родих се отново, отново започнах да дишам и кръвта тръгна по вените ми. Жизнените ми функции се възстановяваха постепенно и животът се вливаше на огромни вълни отново в мен. Ето ги децата! Ето я жената! Ето че всички са живи и здрави, а аз съм най-щастливият човек на Земята. Исках да ги прегърна, да ги нацелувам и да им кажа колко много ги обичам. Поех си дълбоко въздух и започнах да им говоря за всичко, което изпитвах към тях в този незабравим момент:

- Ваш'та мамица проклета! Къде ходите, бе?! Вие нормални ли сте?! Питам ви ей тук, на! НОРМАЛНИ ЛИ СТЕ?! Изкарахте ми акъла (колкото-толкова) и щях да умра, бе? Говеда да бях разхождал, щяха да ме разберат! Ама вие - НЕ РАЗБИРАТЕ! Малеееее, какво ви се пише! Малееее, ще ви побъркам направо! Никакви таблети и телефони до края на месеца! Днес кой сме? 26-и? До края на века, тиквеници такива! Ами ти, Росицо? Какво ми се хилиш като веян паламуд, патка такава! Телефон нямаш ли да звъннеш? В 21-и век сме, да не те карам пощенски гълъб да ми пращаш?! Обади се като нормална жена и ми кажи: "Калояне, галфон вкочанясал! Къде са децата, бе?! При теб ли? И какво правят? Микаела свири на цигулка, а Боримир съчинява стихове? Аха! А защо едни абсолютни копия на нашите деца са при мен в момента и ми викат "мамо"? Набрала съм грешен номер ли? Чакай бе, серсем... Ало, ало, ало! ". На вас обаче хич не ви пука за мен и ми се подигравате. Край! Баща ви напуска и си тръгва. Тоест вие си тръгвате, а баща ви остава (усетих се, че сме на Бирения фест!).

Толкова бях ядосан, че на моменти сам се усещах, че звуча като прегракнал глиган, но не можех да се спра. Гневът ми беше като горски пожар, който набираше сила и изпепеляваше всичко по пътя си. Всички бариери бяха паднали и хладнокръвието, трезвият разум и самообладанието ми се бяха изпарили като капки върху горещ котлон. Нямаше никакво съмнение, че "нещата лека-полека отиват на бой" и бях готов да ги подкарам "три в едно, а не куатро... ", но тогава Росица запали насрещен огън, който чудодейно уталожи моя гняв, укроти безумието ми и предизвика нов ужас в измъчената ми душа. Все още усмихната, но и леко озадачена, тя зададе един много странен въпрос:

- А къде е бебето?

Нокаут! Все едно да питаш охлюв за шпакловки и ламинат. Усещах, че въпросът е толкова ужасен, че инстинктивно не исках да го проумея. Опитах се да спечеля време:

- А? - вдигнах вежди и спечелих цяла секунда!

- Къде е бебето? - с леки следи на паника в гласа, Росица търпеливо продължи да пита.

Аз си гледах умно и разбиращо като днешен тийнейджър пред аналогов уличен телефон с 5 стотинки. Изведнъж започнах да разбирам положението. Жена ми пита за нашето бебе, което в паниката си бях оставил някъде и сега не знаех къде е!

Айде сега, някой да ми даде едно по-здравичко въженце, а аз едри камъни и мост, знам къде има!

Мамка ти и живот, мамка ти, мамка ти... Къде е бебето?

Прочетохте ли

Обичам лятото по ред причини -
продължение на продължението