Това е историята на една майка, която пожела анонимност заради децата си. Впрочем нейните деца са късметлии. Някои хлапета имат само рожден ден, а други - и рожден, и имен. Децата на мама Ру имат цели ТРИ празника - рожден ден, имен ден и Щъркелов ден.
Знаете ли какво е Щъркелов ден? Аз не знаех. Така се нарича денят, в който едно самотно дете намира своето семейство.
Малко предистория
Като дете имах само една баба – баба Тодорка, майката на моята майка. Дядо почина, когато бях на три, помня погребението, но не и него. Родителите на баща ми не доживели да ме видят. Баба живееше на село, беше обикновена жена, на мравката път правеше. За разлика от другите баби не знаеше песни и приказки. Когато поотраснах и започнах да я питам защо не пее и не ми разказва приказки и защо не може да чете и пише, тя ми разказа своята история.
Родена е в края на януари 1906 година в монтанското село Замфирово. Била най-малкото дете. За нещастие майка й починала при раждането. Няколко години по-късно прадядо ми Трико се върнал от фронта ранен и скоро след това починал. Така преди да тръгне на училище, баба останала кръгъл сирак, на милостта на по-големите си братя и сестра. Единият от братята й присвоил нейния дял от наследството и я превърнал в слугинче в собствения си дом. Вместо на училище, баба ходела след овцете, гладувала и била бита от брат си, който се грижел само за собствените си деца. А сестра й била женена за кмета. Нямала собствени деца, затова си взела хранениче – Гроздан. Когато баба поотраснала, добри хора от селото й помогнали да избяга и да започне работа при един зъболекар в Лом. Там баба срещнала дядо. Той вече имал жена, която починала при раждане, заедно с бебето. Не знам какви пътища отвели младото семейство обратно в селото на покойната му съпруга, но родителите й дядо Петко и баба Ефтима приели моята баба като своя дъщеря и в знак на уважение баба и дядо кръстили първото си дете Ефтима, на баба Ефтима. По-късно се преместили в София, но продължили връзката с дядо Петко и баба Ефтима.
Израснах като единствено дете на възрастни родители. Може би за това мечтаех да направя всичко наобратно – да се омъжа рано, да родя три деца и да бъда най-добрата майка на света. Когато бях малка, много исках да си имам брат или сестра. Дълго уговарях нашите да ми родят или осиновят, но те не се решиха на такава стъпка. Често с майка минавахме край една детска градина и мама ми обясни, че това не е детска градина, а дом за деца без родители. Някои имат късмет да бъдат осиновени, а други израстват по домовете, без да открият какво е да имаш семейство.
Пътят към майчинството
Мечтите са хубаво нещо, но невинаги се сбъдват или поне не по начина, който сме си представяли. Така стана и с мен. Годините се нижеха една след друга, а аз все не срещах човека, с когото да ги осъществя. Един ден се огледах и... разбрах, че трябва да направя нещо, ако искам да сбъдна най-съкровеното си желание. Няколко инсеминации, едно неуспешно инвитро и в един прекрасен летен ден на 2011-а година прекрачих прага на отдел „Закрила на детето”, за да подам документи за осиновяване.
Винаги съм знаела, че ако по някакви причини не мога да родя, ще си осиновя, но ще бъда майка. Който си мисли, че е много лесно, дълбоко греши. Чудех се на хората, които предпочитат да изживеят живота си без дете вместо да си осиновят, но през следващите две години започнах да ги разбирам. Самата процедура не е много тромава – събираш документите, попълваш анкета, в която разголваш душата си, минаваш курс, в който проучват нагласите ти и се стремят да те убедят да ги промениш на „без претенции” или поне „без видими ромски черти” в края на третия месец получаваш заветното писмо, че си вписан под №... в регистъра на кандидат-осиновителите за пълно осиновяване и оттук нататък започва голямото очакване.
За мен то продължи почти две години. Вече бях започнала да събирам наново документи, за удължаване на регистрацията с още две години, когато дойде писмото, с което ми напомняха, че регистрацията ми изтича. Две години надежди, молитви, самотни празници и нито едно повикване. При това бях дала доста широки критерии :
- момиченце;
- 0-5 години;
- възможно леко заболяване или увреждане, което подлежи на рехабилитация;
- български произход.
Това за произхода е най-големият препъникамък ми казваха. Убеждаваха ме, че няма такива деца, а в същото време твърдяха, че се отказват деца заради кривогледство например. Реших да не се отказвам и да отстоявам разбиранията си, без да се чувствам виновна за тях.
Няколко дена по-късно, докато си пиехме кафето с майка след нощната ми смяна, на вратата се звънна. Докато ставах да отворя, подхвърлих:
- Представяш ли си да е раздавачката и да носи писмо за мен?
Отворих вратата и сърцето ми пропусна няколко удара. На вратата стоеше раздавачката и ми подаваше препоръчано писмо. Веднага разбрах какво е. Успях само да кажа:
- Най-накрая. От две години го чакам!
- Но нали миналата седмица Ви донесох друго? – изненада се жената.
- То беше за друго, а това...
Разтреперана отворих плика и на няколко пъти погледът ми пробяга по редовете: „Уважаема госпожо ...... имам удоволствието да Ви съобщя, че сте избрана за най-подходяща осиновяваща на детето ..... ..... .... , родена на ............ Каним Ви ......”
Четях и препрочитах тези няколко реда, треперейки от вълнение. Край! Това е! Свърши се! Най-после дойде и моят ред! Вътрешно в себе си знаех, без дори да съм я виждала, че това е Тя – моята дъщеря. Майка ми се опита да охлади ентусиазма ми и да ме свали на земята, но безуспешно. На другия ден не вървях, а летях, докато отивах към работа. Тогава звънна телефонът. От РДСП искаха да потвърдя срещата. Да! Да! Да! Разбира се, че ще дойда.
Нямам кола, не съм шофьор. Бърза справка с разписанията на автобуси и влакове показа, че няма директен транспорт. Леля ми подсказа разрешение – щях да спя у тях, а на сутринта да продължа с автобусче, което тръгва от техния град. Така и роднините споделиха вълнението ми. Излишно е да казвам, че изобщо не мигнах. На другия ден бях замаяна от безсънието и умората от дългия път. Стигнах навреме.
№1 СВЕТЛОЗАРА
В РДСП ме запознаха с историята на детето, което ми предлагаха да осиновя. Тежък случай, някак си сякаш ми се извиняваха, че изобщо ми предлагат това дете, но понеже съм заявила, че бих осиновила дете със здравословен проблем, искали да й дадат шанс да остане в България. Бях доста стресирана и уплашена от всичко, което чух. Не бях сигурна дали искам да я видя. Не това си представях и не това очаквах, но след целия този път трябваше да я видя, дори само, за да й дам куклата, която носех. Със социалната служителка на майката, оказа се, че детето е без отказ, се отправихме към ЦНСТ. За незапознатите – Център за настаняване от семеен тип. Не знам кое му е семейното – в къщата се отглеждаха 12 деца на възраст между 3 и 14 години – момичета и момчета, за които се грижат 5-6 жени на смени. Децата ходят на детска градина или училище според възрастта си. Детето, което ми представиха, беше съвсем дребно, гуреливо и сополиво, с развлачени домашни дрешки. На срещата присъстваше и друго 3-годишно дете – едричко момченце, което първо избута момиченцето и застана пред него, след което я побутна към мен. Почувствах се неловко – носех подарък само за „моето дете”, а другото ме гледаше очаквателно – децата са си деца, а тези в още по-голяма степен са жадни за внимание. Мина около час преди моята кандидат-дъщеричка да се отпусне поне малко и да ме допусне до себе си – позволи ми да я взема на ръце, да й помогна да се нахрани. Социалната и служителката от ЦНСТ-то бяха много изненадани, че изобщо ме допусна до себе си, а когато легнах на пода да се борим и тя се разсмя, направо се изумиха.
Бях много раздвоена между желанието си да кажа „Да” и всичко да приключи най-после; страхът, че може да нямам друг шанс и тежкият случай, който представляваше това детенце – на 3 години и 3 месеца тя беше висока едва 85-86 см, тежеше по-малко от 10 кг, не говореше, коефициентът й на развитие беше определен на 62, с лека умствена изостаналост и алкохолна енцефалопатия. Тогава не знаех какво представлява енцефалопатията, хванах се за това, че са й направени всички ваксинации, а доколкото ми е известно, те не се прилагат при мозъчни заболявания. Оказа се, че не е съвсем така. Направеният половин година по-късно ядреномагнитен резонанс потвърди тази диагноза - тежкото раждане и кислородната недостатъчност са дали отражение. Надявам се през пубертета всичко да отшуми от само себе си. Знаех, че ако се прибера вкъщи, без да съм взела решение, близките ми ще ме разколебаят. В краткото време докато слизах по стъпалата от втория към първия етаж аз взех най-важното решение в живота си. Малката беше записана на контролен преглед при кардиолог заради вроден шум на сърцето, социалната настоя да я прегледа и джипито, тъй като имаше суха кашлица. Използвахме служебния транспорт да ни върне в града и аз помолих вместо на автогарата да ме оставят пред РДСП-то, имах още два часа до автобуса и исках да уредя всичко преди да тръгна. Служителките много се изненадаха като разбраха защо се връщам – обясниха ми, че имам един месец, за да взема решение. Бях категорична:
- Какво трябва да подпиша, за да задействам процедурата? Вече реших – осиновявам я и няма какво да чакам.
Попълних декларацията, минах през нотариус, внесох таксата - всичко това за час. Имах достатъчно време да стигна до автогарата.
Върнах се в родния си град. Разказах първо на леля и свако, на другия ден и на майка за момиченцето. Реших да й сменя името – нарекох я Светлозара, за да носи светлина и да озарява около себе си. Възприе го лесно – веднага започна да се отзовава, макар че й трябваха два месеца, за да започне да го казва.
След десетина дена я посетих отново. Позволиха ми да отида с тях на куклен театър. Взеха Светлето заради мен – мислеха, че още е малка и се опасяваха, че няма да стои. Тя обаче гледа с интерес. Преди представлението във фоайето ме нарече „мамо” – беше ме виждала само два пъти преди това. Приех го за добър знак. Бързо се ориентира и започна да търси моята защита, когато по-големите й досаждаха. Присъствах на обяда и бях изумена от „грижите“, които се полагаха за едно недохранено и толкова изоставащо в развитието си дете – таратор не й предложиха (не ядяла краставици); лозовите сармички ги отказа – вероятно й заприличаха на краставици; динята също избута настрана; изяде само едно кебапче. Когато дежурната служителка й каза да си ляга за обед, я попитах изумено:
- Това дете яде само едно кебапче. Така ли ще я оставите?
- Че какво толкова? Стига й! Колко стомах има? – беше отговорът, който получих.
Преди да ги сложат да спят, дойде ред на банята. Още щом разбра какво следва Светлето заплака. Едвам я успокоих. Поисках да я изкъпя аз, но служителките нямаха време за „глезотии”. Малката се вкопчи в легена така, сякаш от това зависи животът й, пищя през цялото време, докато грубо, надве-натри беше изкъпана с маркуча. Душ слушалката липсваше. Трябва да отбележа, че останалите деца понесоха без рев тази баня. Ужасът от водата продължи месеци след като я взех у дома, а спря да плаче, когато й мия косата, около половин година по-късно.
Месец след първата ни среща се явих на делото, а седмица по-късно встъпих в правата си на майка. Вземането на детето не мина гладко. Послушах съвета на познати и роднини и ангажирах познат да ни докара. Пристигнахме по обед. В ЦНСТ бяха много изненадани, че решението е влязло в сила – мислели, че майката ще обжалва и бяха пратили Светлето на детска градина. Радостта от срещата бързо премина в страх и рев, който продължи доста дълго. Вместо 4 часа пътувахме шест. Преминаването на Шипка се превърна в истинско изпитание. Най-много си изпати колата – Светлето на три пъти повръща в неопитните ми ръце. Извинявай, Грети, почистването остана за теб. Още ми е неудобно. Премаляла от умора малката най-накрая заспа в ръцете ми. Пристигнахме по тъмно. Внесох я на ръце, майка и една комшийка помогнаха за багажа. Разбуди се за малко, огледа се и си легна на моето легло без да вечеря. На другия ден се събуди с температура и тежко дишане. Обадих се на моето джипи и тя я прие. Назначи й лечение. Месец по-късно влязохме в детско с 40 градуса температура и бронхопневмония. Едва по-късно научих, че джипитата и педиатрите често не чуват хриповете, обявяват гърдичките за чисти и лекуват кашлици и зачервено гърло, а инфекцията слиза надолу към дробовете и се превръща в бронхити и пневмонии. Светлето тогава дори нямаше кашлица.
Първите три дни у дома бяха спокойни, като изключим това, че моята дъщеричка отказваше да се храни. След това дойде агресията – хапане, дране, замеряне с играчки, тръшкане по улиците и сцени. Видяхме се в чудо. Нямаше с кого да поговорим. Нямаше кой да ни обясни какво се случва и какво изживява едно тригодишно дете, което не говори, на което никой не е обяснил какво ще му се случи, което не е изживяло травмата от раздялата с биологичната си майка и за което ние сме враговете, откъсващи я от нея. Голям грях имат социалните от въпросното РДСП. Много грешки са били допуснати, грешки, за които платихме ние с майка ми и най-вече детето.
Не може да отнемеш едно дете от биологичната му майка и да го държиш в институция три години, без да го интегрираш обратно или да го впишеш в регистъра за пълно осиновяване след 6-месечен престой в ДМСГ, като през цялото време насърчаваш редовни срещи и развиваш привързаност между майка и дете. Това е жестоко и за двете.
Не може след 2,5 години престой да го впишеш в регистрите за осиновяване и да не прекъснеш достъпа на биологичното семейство до детето, и да не започне работа с психолог, който да му помогне да преодолее раздялата и да го подготви да приеме новото семейство.
Не може да не прекъснеш този достъп дори след като е насрочено дело за осиновяване.
За всичко това платихме ние. Детето се адаптира много трудно. Тя все още пита за биологичната си майка; много често ни провокира и продължава да се надява, че ако ни предизвиква достатъчно дълго, най-накрая ще ми писне и ще се откажа, в резултат на което тя ще се върне при „другата си майка”. Дъщеря ми все още не приема осиновяването си, което води до проблеми в поведението, възпитанието и желанието й да учи и да се развива.
Когато я вземах, Светлето беше с много бяла кожа, сякаш никога не беше виждала слънце, веничките на слепоочията и клепачите й прозираха. Започнах да я извеждам предиобед и за малко следобед – беше ноември. Слънцето не е много щедро и ние използвахме всяка възможност. Бавно личицето й започна да придобива цвят. По време на следобедните ни разходки тя опознаваше квартала. Избираше си маршрута, надничаше зад всяка врата – сякаш търсеше някого, или нещо… На площадките се люлееше на люлките с часове, но само ако няма други деца. Едва по-късно започна да проявява интерес към площадки, на които има деца, но без да влиза в контакт с тях.
Един ден, прибирайки се от площадката, ни пресрещна моя позната – начална учителка:
- На кого е това дете? – полюбопитства тя.
- Моето – отговорих.
- Не, не, кажи де, на кого е – продължи да настоява тя.
- Моето, нали ти казах.
- Че ти кога се ожени, кога роди? – Толкова за тактичността и съобразителността.
Разговорът се провеждаше пред детето. Е, Светлето знае, че не съм й биологична майка, ами ако не знаеше?
Около десетина дена по-късно поканих на гости мой съсед, студент по ерготерапия. Той предложи да заведа Светлето в една организация АБЕТ (Асоциация на българските ерготерапевти). Това е неправителствена организация, с международно финансиране, която тъкмо прохождаше в нашия град. Ентусиазирани и сърцати млади хора поеха детето и започнаха занимания по кинези и ерготерапия. Няколко месеца по-късно назначиха логопед, който се включи в екипа, обгрижващ Светлето. Дълго време дъщеричката ми не ми позволяваше да й показвам и да я уча. Терапевтите бяха спасението.
Когато заваля първият сняг, Светлето три дена го гледа през прозореца, но не пожела да излезе навън. На четвъртия ден се наложи да излезем и тя стъписано спря на входа. Насила я накарах да стъпи на снега. Зимните игри й бяха непознати. Страхуваше се. Никога не беше докосвала сняг, 5 пъти падна, докато свикне да върви, а не беше плъзгаво. Когато за втори път валя сняг и на минус 10, едва я прибирах от игра.
Взех си Светлето на 31-ви октомври. Малко след Нова година минавам край магазина на моя братовчедка, не сме близки, но вече съм запознала дъщеря й с детето. Искам да я поздравя. Влизаме. При нея има клиентка или позната. Вместо добър ден и ЧНГ ми се нахвърля с думите:
- За какво ти беше това дете? Кой ще го гледа? Първо трябваше да си намериш мъж, че тогава да гледаш дете.
И това пред чуждия човек и детето. Дори не я погледна. Прибрахме се в къщи, разказах на майка и заявих:
- Емилия повече не ми е братовчедка!
Дъщеря й вече е на 45, сама, без мъж и без дете. Аз тази година ще навърша 44 години, нямам мъж, но имам две прекрасни деца. Не съм сама!
Светлето и до днес трудно приема правила и ограничения. И това несъмнено ни изправя косите и води и до проблеми. Така влязохме за втори път в болница.
Детето много трудно се захрани. Дълго време приемаше храна, колкото да не умре от глад. У дома. А на улицата видеше ли храна на земята, се хвърляше като ястреб. Или заставаше пред някой, който яде с гладен поглед, в очакване да й се подаде, дори си просеше - „Дай!“ – потъвах в земята от срам. На челото й не пише „осиновена“, по-бяла е от мен. Много трудно я отказах от тези й навици.
Отказваше повечето храни, но с охота пиеше лекарства. Дори се сърдеше, ако види нас да пием лекарство и настояваше да дадем и на нея. И понеже не приемаше НЕ за отговор един ден решила да се обслужи сама. От пет месеца беше у дома и проследила къде баба й си крие лекарствата. Една събота привечер, докато аз приготвям вечерята, а баба й простирала на балкона, малката лудетина примъкнала едно столче и се покатерила на секцията. Не обърнала внимание на аспирина, но се почерпила един лексотан – хем по-голям, хем розов. Тя тогава ми каза за някакво бонбонче, но не я разбрах добре, все още не можеше да обяснява, тъкмо беше проговорила. След вечеря стана и краката й се огънаха като кашкавалени. Опитахме се да я сложим да легне, но тя взе да се противи и да буйства. Уплаших се, предстояха няколко почивни дни и я заведох на лекар. Оттам ни вкараха директно в детско отделение – вдигнахме го на главата в пряк и преносен смисъл – писъци, изтръгнати системи, съборени стойки и опити за бягство от отделението посред нощ от едно ненавършило 4 години дете. Много трудно се успокои. Едва на другия ден следобед, след като отхвърлиха всички възможни причини, ме попитаха дали ми липсват лекарства. Отговорих категорично „не“, но после си спомних как гледаше баба си, когато си пие лекарствата и се досетих какво е станало. Когато Светлето се събуди, я попитах и тя потвърди, но не можа да опише хапчето. Баба й уточни, че вечерта й липсвал един лексотан. Подир дъжд качулка. Поседяхме още два дена заради клиничната пътека и се върнахме у дома. Малко натякване от моя страна докъде води неподчинението и Светлето си научи урока. Сега, ако види изтървано хапче го носи на мен или баба си и учи брат си, че чужди лекарства не се пият.
Неусетно дойде лятото. Бях си наумила да я кръстя. Не съм вярваща, но имах натрапчивата мисъл, че тя трябва да е кръстена. Може би за това спомогнаха два инцидента, когато възрастни хора се приближаваха към нас и ме питаха: „Откъде купихте това хубаво дете да си купим и ние?“ – или - „Колко струва?“. Излишно е да казвам колко ме шокираха и плашеха такива хора. И така, ден след четвъртия й рожден ден, я кръстихме на скромна церемония в тесен кръг. Кръстница й стана моя колежка и приятелка, с която заедно извървяхме трудния път към майчинството. Естествено, поканихме и дядо Гого, който ни докара и чиято кола така си изпати. За съжаление той почина внезапно това лято. Заведох Светлето на погребението му да се сбогува с него. На кръщенето Светлето много се забавлява. През цялото време се опитваше да духне свещите, нали предния ден ги духаше на тортата за рождения си ден.
За една година Светлето порасна с 12 сантиметра. Прояде всичко. Тръгна на детска градина. Стана кака.
Когато я взех, тя беше едно уплашено, недохранено и силно изоставащо в развитието си дете. Когато излязохме от РДСП-то и се отправихме към ЦНСТ за първата ми среща с детето, попитах социалната защо след изписването от ДМСГ не е била дадена в приемно семейство, след като очевидно се нуждае от много индивидуално внимание, грижи и терапия. Тя ме погледна учудено и заяви: „Че кой би искал такова дете?“. Направо я бяха отписали като неосиновяема в България. И я бяха вписали в международния регистър.
През изминалите две години тя навакса много и в много отношения догонва връстниците си. Всичко това благодарение на грижите, вниманието и работата на много специалисти – Ружи, Поля, Павел, Маги, Албена. Днес Светлето е средна на ръст, все още е с поднормено тегло и боледува често, но е едно активно, любопитно и общително дете. Обича да й четат книжки, реди пъзели, играе с мозайка и конструктор, оцветява, кара колело, катери се като маймунка, люлее се сама на люлката, с удоволствие заучава стихотворения. Вече е предучилищна, ходи на модерен балет и бойни изкуства.
№2 БЛАГОВЕСТ
Като единствено дете в семейството, винаги ми е липсвала любовта и подкрепата на брат или сестра. Цялата любов, грижи, отговорности, очаквания се стовариха отгоре ми. Нямаше кой да поеме част от товара. Винаги и за всичко бях сама. В училище завиждах на съученичките си, които имаха братчета и сестричета, а те от своя страна завиждаха на мен, за това че всичко е за мен. А аз бях съгласна на всичко, само и само да не съм сама. Затова взех решение при никакви обстоятелства да не оставам с едно дете. Въпреки че роднините се опитаха да ме разубедят. Знаех, че ще ми е трудно да отгледам две деца, но исках дъщеря ми един ден да не е сама като мен.
Когато подавах документите за Светлето, се наложи да подновя регистрацията си, която изтичаше преди делото. Тамошните социални ми казаха, че ако искам, мога да не я прекратявам след делото и да чакам за второ дете. Тъй като винаги съм искала повече от едно дете, реших да направя така, вместо по-късно да подавам наново документи. Честно казано, не се и надявах да стане в рамките на следващите две години. Промених профила на момче; до 6-месечна възраст; физически и психически здраво и от български произход. Улисана в грижите по Светлето не усетих кога дойде лятото. Кандидатствахме за детска градина, предстоеше рожденият й ден, организирах и кръщене. И така, в деня, в който излезе класирането за детската градина, дойде и второто писмо. Отложих срещата с десетина дена и заминах без всякакви очаквания и надежди.
Случаят се оказа коренно различен. Отношението също. Не можех да не кажа „да”. Нямаше да получа второ такова предложение. Седмица по-късно събрах всички необходими документи и се върнах, за да стана майка за втори път - на едно прекрасно тримесечно момченце. Всичко мина гладко и в един горещ летен ден в стаята на РДСП, където за първи път видях сина си, аз го поех в ръцете си, сложих го в столчето, снимка за спомен и с приемната майка, която стана моя приятелка, седнахме в едно кафене да се сбогуваме. Последно хранене, преобличане, думите засядат в гърлото. За нея това е първото приемно дете, много се е привързала и тя, и семейството й и не искат друго. Разделяме се със сълзи в очите и обещанието, че ще се обаждам. Изпращат ме на автогарата. В колата малкият заспива, но половин час по-късно в автобуса се събужда. Не плаче. Пътуваме спокойно. Прибираме се. Кака спи. Посреща ни баба. Два часа спокойно бодърстване и изследване на обстановката. След това плач. Силен. Продължителен. Обаждам се на приемната майка. Малкият се поуспокоява, познава гласа й. После пак си поплака и накрая изтощен заспива в леглото си. Събуди се спокоен сякаш винаги е бил с нас.
Адаптира се много бързо и неусетно. Още от първия ден тръгна с нас „по задачи“ – водихме кака на плуване, логопед, ерготерапевт, на разходка. Често заспиваше в количката. Бодърстваше спокойно, оглеждаше се с любопитство. На площадката често предизвикваше любопитството и интереса на другите деца като най-малък, но реагираше само на своята кака – щом я видеше грейваше целия. Реших да не го държа само в количката – слагах го на люлката и го придържах, за да го полюлея, научих кака да се спуска по пързалката с него в полата си, слагах го да седне в мен или го държах на ръце. А беше само на 4-5 месеца. Взех го съвсем развит за възрастта си и социализиран – прекрасно гледано дете, прието като свое от приемното семейство, отглеждано в малко градче.
БЛАГОДАРЯ ТИ, Дими! Благодаря на теб и на цялото ти семейство за любовта, с която бяхте обградили детенцето ми, за всеотдайните грижи, които сте положили за него – вие сте първото му семейстсво.
Две седмици по-късно отидохме за 2 дена на лагер с кака, а там направо не можех да се отърва от кандидат-гледачи. По същото време се научи да се обръща сам по корем и да драпа по войнишки по покривката на леглото. Не знам дали е от зодията – Овен или от факта, че е второ дете, но Благо се разви много рано – на 6 месеца се научи да пълзи; на 7 се изправи, и придържайки се с две ръце по покривката на леглото, започна да го обикаля, тогава и каза за първи път „мама“; на 9,5 месеца проходи сам – първите самостоятелни крачки избра да направи в чакалнята на педиатъра пред 10-тина души публика. По същото време вече казваше „мама“, „баба“ и „кака“, „дай“, „ам-ам“, „хайде“, „там“ и посочваше с ръчичика, за да се ориентираме за посоката. На годинката вече се катереше сам, люлееше се сам на люлка тип дъска и използваше двайсетина думички. Днес Благо говори с изречения от по 5-6 думи, прави изказвания, а още няма 2 години. Превърна се в едно любящо, палаво момченце, което много ни забавлява – обожава канал „Класика“ и, естествено, „Бейби тв“, играе на всичко, на което си играе и кака – чичо доктор, готви, вози бебето, пазарува – „Аз купа мако“ - и тръгва да вози камиончето, строи кули и къщи от кубчета, опитва се да рисува – е засега само драска на листа, а понякога и по стени и мебели.
Сигурно е най-малкият зрител на кукления театър. Тъкмо беше навършил седем месеца, когато го заведох за първи път. Събуди се докато гасяха светлините и гледа като омагьосан „Косе Босе“. Оттогава сме редовни зрители. Отначало учудено питаха на колко е. Изненадваха се, че не плаче и гледа с интерес. Днес ни познават и ни се радват. Гушва се в мен и не мръдва . Накрая пляска, а когато излизаме казва: „Пак дойдем.“
Когато получих писмото за Благо, казах на Светлето, че може да си има братче. Тя не беше много наясно какво значи това. Прие го спокойно. Когато отивах да си подам документите, уговорих втората среща с бебето и взех Светлето с мен. Прояви умерено любопитство. Седнахме в едно барче. Заговорихме се и със социалните, които придружаваха приемната майка. Докато наблюдаваха Светлето едната каза: „Това дете не е за ЦНСТ. То е трябвало да бъде настанено в приемно семейство. ЦНСТ-то е голяма грешка. Там е щяла да бъде съсипана. Такива деца ги упояват, за да не се налага да ги наблюдават непрекъснато.“ Взех я на следващите две срещи, а по време на делото приемното семейство ни придружи до областния град и я гледаха. Двамата бързо се привързаха един към друг. Не минава без спорове и драми от рода на: „Дай си ми куклата/колата!“- или - „Мамо, а пък Благо ме оскуба!“, но иначе кака се грижи за братчето и го учи: „Няма да се качваш сам в чужда кола, защото някой може да те отвлече!“ – или - „Няма да пипаш лекарствата, само тези, които ти дава мама, иначе ще влезеш в болница като мен!“. Наскоро една вечер го хвана за ръката – бяха на края на килима - посочи ламината и каза:
- Там е улицата! Няма да пресичаш сам, защото ще те блъсне кола и ще станеш като дядо Гого!
Вчера като отивахме до магазина Благо спря на края на тротоара и каза:
- Там има коли. Чакам.
Вместо епилог
Относно тайната: Напоследък много се дискутира въпроса относно тайната на осиновяването. Много от осиновителите и кандидат-осиновителите се питат кога и как да кажат на детето, че е осиновено. Аз казах на Светлето почти веднага, когато я водех за първата среща в осиновителската група. А и тя го знаеше – познаваше биологичната си майка. Не мисля, че все още го осъзнава, но го знае като факт и на този етап това е достатъчно. Когато гледаше албумчето на Благо, тя посочи снимката от родилното, на която е с лекарката и ме попита коя е тази жена. По-късно, когато й показах нейна снимка с биологичната й майка тя не я позна, а помисли, че е лекарка от дома. Реших да не я оставям в заблуждение и й казах истината. А когато една вечер поиска да узнае защо майка й я е изоставила й обясних, че не е изоставена, а отделена от майка си и дадена за осиновяване и разказах тъжната й история. Прие нещата такива каквито са. Рядко повдига темата, но винаги когато поиска, говорим за това.
На няколко пъти, в най-съкровените и интимни моменти, докато го гушках, казвах на Благо, че много го обичам, въпреки че не съм го родила аз. Допреди няколко месеца той присъстваше на срещите ми с другите осиновители и слушаше нашите разговори, така че на подсъзнателно ниво вече го знае.
Изборът: Често ме питат могат ли кандидат-осиновителите да си избират децата. Днес мога да кажа, че никой родител не си избира детето – нито биологичния, нито осиновителя. Единственото, което можем да изберем, е полът на детето и произходът, но донякъде.
Вярвам, че няма случайности и детето, което ни е отредила съдбата, идва при нас. Ако не бях казала „да“ за Светлето, ако се бях уплашила от трудностите, днес нямаше да имам и Благо. Вярвам, че Светлето доведе брат си. Щях да продължа да чакам за момиченце. И едва по-късно да подам документи за второ дете и Благо щеше да отиде в друго семейство. А аз да имам други деца. Не бих се отказала от тези – те са моите деца!
Не съжалявам за решенията, които взех. Извървях дълъг път и продължавам да вървя по него. Нещата с едното дете протекоха трудно, стресиращо и за двете страни. В такива случаи е много важна подкрепата на специалистите – най-вече психолог, който да работи и със семейството и с детето за успешната адаптация. Второто осиновяване протече в съвсем различни условия – от отношението и съдействието на социалните до леката и безпроблемна адаптация на Благо, но пък той беше само на 4 месеца и това някак си се разбира от самосебе си. С него ми беше спестен стресът, който преживях със Светлето, нямаше ги безсънните нощи, отказът от храна, непреживяната болка от раздялата с биологичната майка. Всяко дете е различно, със своя история и характер, всяко дете е уникално. Надявам се само аз наистина да съм „най-подходящата“ майка за тези две деца.
Законът: Питали са ме дават ли деца на самотни майки. Да, дават. Ако сте самотна кандидат-осиновителка знайте, че не е задължително да запишете детето на свое име. За бащино име може да му дадете и името на вашия баща. Има само едно условие, ако е жив трябва да даде разрешение – писмено, нотариално заверено или лично на делото. Ако е починал, такова разрешение не се изисква – решението е на съдията. И при двете осиновявания съдиите уважиха моето желание и записаха децата на името на покойния ми баща.
Обществото: Отношението на обществото към мен и децата ми е различно – от потупване по рамото, до нетърпимост от страна на някои хора, на които децата пречат, защото вдигат шум, стават рано, боледуват и т.н.
И въпросите: „Плащат ли ти?“, „Колко?“ - Не, не ми плащат. Докато имах само едно дете, нямах право и на детски. За Благо нямах право и на еднократната помощ при раждане, защото не съм биологична майка, въпреки че и тя не я е получила, тъй като е изоставила детето при раждането му. Хорат все още бъркат приемния родител и осиновителя. Приемният родител осигурява временна грижа, за която му се плаща, поема се и издръжката на детето. Той е родител на трудов договор. Осиновителят е родител за цял живот. С всички права и задължения, радости и тревоги на биологичния. Осиновяването поставя знак за равенство между биологичния родител и осиновителя.
Как се промених аз: Майчинството ме направи по-толерантна. По-рано, като видех плачещо или капризнечещо дете, или пък изнервена майка, си казвах: „Моето дете няма да прави така“ – или - „Аз няма да съм като нея“. Сега знам, че зад подобно поведение често се крие не лошо възпитание, а недоспиване, растящи зъбки, болка, неразположение, глад, нужда от внимание сега, веднага, а не после. Защото после не съществува. Детето си е дете. А за изнервеността на майката често вина имат и странични фактори, напрежение, изкуствено създадено от семейство, съседи, обстоятелства… Не бързайте да осъждате. Дори и вашите деца никога да не са правили така.
Към всички кандидат-осиновители: Ако сте избрали този път, да станете родител, не се отказвайте, борете се и вярвайте, че и на вашата улица ще изгрее слънце, че и вашият дом ще се изпълни с детски смях и плач. Струва си! Въпреки трудностите, СТРУВА СИ!
Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност
На моите деца
Моето малко момиче
ме посреща на прага
и прегръща ме силно,
тихо шепнейки:”мамо”.
По петите й тича
по-малкото братче,
то протяга ръчички
и се бори за място.
Той не знае все още, че в сърцето на мама
има място за двама,
че ръцете на мама са две –
по една за всяко дете.
Щом го взема в ръце,
прислонява главичка на моето рамо –
досущ като птиче
под крилото на мама.
Те са всичко за мен –
слънчев лъч в мрачен ден
и балсам за душата изстрадала.
Те са моето днес.
Те са моето утре.
И безсънните нощи, и молитвите чути.
Дълъг път извървях, до заветната цел.
Много сълзи пролях,
много болка преглътнах,
за да стигна до тук,
за да чуя и аз свещеното: „мамо”.
Четири малки ръце се протягат към мен –
те ме гушкат и дават ми сили.
И събуждам се ден подир ден
с мисълта за рожбите мили.
Препоръчваме ви още:
Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам