Миглена и Пламен Петкови са приемно семейство към SOS Детски селища. От осем години те споделят съдбите на деца, които имат нужда от приемна грижа. С някои остават свързани завинаги, на други помагат да намерят отново пътя към биологичните си семейства. За това време са се убедили в едно – да си приемен родител е мисия.

Как работи на практика приемното родителство? Каква е разликата да си родител на собствено или осиновено дете и да си приемен родител? Има ли различия в отношенията, във възпитанието, в правилата на дома?

От приемните родители се очаква да се отнасяме достатъчно толерантно и търпеливо към всяко приемно дете и най-вече към травмите, нанесени от неговото минало. В рамките на личния си живот трябва да успяваме да се грижим денем и нощем за едно или повече деца. Ние сме семейство и същевременно професионална институция в помощ на децата. Разликата между това да си приемен родител и биологичен родител е огромна. Както вече споменах, приемните деца са съвсем наясно, че ние не сме техните „истински майка и баща“ и никога няма да бъдем. Те познават родителите си и много често имат силна връзка с тях, докато с нас нямат такава (първоначално). Тази връзка се гради дълго време. Изисква се много труд и себеотдаване от страна на приемния родител. Връзката не винаги е трайна, а понякога дори не се осъществява. Докато при биологичното дете нещата стоят по друг начин. Там връзката с родителите съществува още преди то да се е появило на бял свят и остава завинаги. 

Възпитанието на всяко едно от децата се обуславя от състоянието, в което то се намира. Много от децата, идващи при нас, са на емоционална възраст, която не отговаря на реалната. Всичко е резултат от предишния им начин на живот - основно от социално занемаряване и неглижиране в семейството. Но вкъщи важи едно правило за абсолютно всички – това е сутрин като се събудиш да поздравиш другите с „добро утро“ и да им подариш усмивка. Държим това правило да се спазва и от приемните ни деца, и от биологичния ни син.

Споменахте, че много бързо сте разбрали, че това не е само работа – кое ви убеди, че това е така?

Започнахме работа като SOS приемно семейство през 2009 година и още през първия ден в живота ни настъпиха сериозни промени. Изведнъж тричленното ни семейство (аз, съпругът ми Пламен и синът ни Иван) се оказа седемчленно, защото трябваше да поемем грижата за други четири деца. Така Иван се сдоби с четирима братя, а ние се оказахме многодетно семейство с пет деца.

Започнаха грижите и ангажиментите, свързани с тях - училище, домашни работи, двойки, лоша дисциплина, неизвинени отсъствия, закъснения за училище и всичко, за което можете да се сетите. Всяка сутрин децата излизаха със здрави обувки, но след поредния футболен мач на игрището, каране на колело и спиране с крака вместо със спирачки, всяка вечер на рафта се подреждаха обувки – или „цъфнали“ отпред, или със зейнали дупки на подметките. Пламен буквално не смогваше с ремонта на велосипедите.

Започна и голямото организиране на празници и тържества, рождени дни, имени дни… Постоянно имахме гости. Нашите приемни момчета нямаха търпение да се похвалят на всички за новото си семейство и най-вече за това, че в дома им имаше баща - първият тогава в детското селище и то точно при тях.

След около два месеца дойдоха още две братчета - на година и половина и на три години. Грижите се пренасочиха основно към тях, защото едното от децата още дори не беше проходило. Имахме сериозна нужда от подкрепа от големите момчета (тогава на 9, 10, 13, 14 години и Иван вече на 7 години и първокласник). Всички смело и активно се включиха в грижите за новите си малки братя. Макар и доста трудно с толкова много деца - три двойки братя и Иван (общо седем момчета) имахме сплотено и щастливо семейство. Не беше леко да се справяме с всички ангажименти, но батковците помагаха. Неописуемите мигове на радост и щастие ни даваха стимул да преодоляваме заедно трудностите и проблемите.  

С какво трябваше да се справяте през годините?

Първото нещо, за което си дадохме сметка, когато започнахме да функционираме като приемно семейство, беше това, че оттук нататък животът ни щеше да бъде непредсказуем и бурен, изпълнен с насрещни удари и безброй изпитания. Осъзнахме, че ще ни трябват много сили и енергия, за да се справяме с предизвикателствата. През всичките тези години трябваше да свикваме, че конфликтите и кризите ще са част от живота ни, че децата ще ни поставят условия и изисквания, а ние трябва да сме готови да ги приемаме. И за да имаме добри резултати, ние самите трябваше да се променяме и развиваме заедно с децата. Вече много добре си даваме сметка, че приемните деца имат нужда от закрила и обич, но самите те не винаги са в състояние да отвърнат на чувствата ни. 

Всички деца, които са настанени в SOS приемно семейство имат необикновена съдба, но кой от случаите до момента няма да забравите? Имало е дете, което е било само на осем дни, когато е дошло при вас.

От всичките 20 случая, с които сме били ангажирани, няма и един, който бихме могли да забравим. Самата причина, поводът, състоянието на детето, което идва при нас, го правят незабравим. Всяко дете има своята история, носи своята болка и страда от своята душевна рана, причинена от физическо или психическо насилие или от самото изоставяне.  

Случаят с детето, за което поехме грижата още в осмия ден от живота му, е изключително интересен и специален за нас. Това малко бебе ни накара да се върнем назад във времето, когато бяхме съвсем млади и неопитни родители. Преживяхме отново прекрасни моменти, свързани с грижата за детето веднага след раждането му. След шестмесечна пълноценна работа и грижи от наша страна, подкрепа от страна на SOS Детски селища като организация - намесата на специалистите от SOS Центъра за обществена подкрепа в Перник, които тогава работиха с биологичната майка и я подкрепяха, всички ЗАЕДНО с много труд успяхме да сътворим една история с хубав край  - детето беше реинтегрирано в биологичното си семейство. 

Какви са взаимоотношенията на биологичното ви дете с децата, за които се грижите като приемни родители – като към приятели, като към братя или сестри?

Идването на едно приемно дете в семейството не може да се сравнява с раждането на собствено дете. Всяко новодошло дете носи своите особености. То се нуждае от много търпение и помощ, за да се справи с положението, в което се намира, защото детето е наясно, че ние не сме биологичните му родители. Когато получаваме предложения за прием на деца, ние предпочитаме те да са по-малки от нашия биологичен син. През годините сме стигнали до извода, че това е най-добрият вариант както за нашето дете, така и за самото приемно дете, а не на последно място и за нас. По този начин нашият син се чувства в позицията на по-голям брат и с желание помага на по-малките, учи ги на много неща, закриля ги. Това му помогна да израсте по-бързо, да стане по-самостоятелен, да си дава сметка, че това е нашата работа, нашият избор, който той ни е показал, че уважава. Иван запази страхотни взаимоотношения и контакти с големите деца, които отдавна не са в семейството. Той често разказва за преживяванията си с тях и споделя, че му липсват.
Тук трябва да отбележа, че специалистите, работещи с нас, ни консултират как да учим детето си да се справя с предизвикателството „да дели родителите си“ с другите деца, съветват ни как да му даваме обич и сигурност, без да го обременяваме с проблемите, свързани с приемните деца. Насърчават ни да разговаряме с него винаги, когато има нужда. Мога да кажа, че всичко, на което Иван е бил свидетел през годините и най-вече болката на тези деца, са го накарали да бъде състрадателен, толерантен и разбран.

Имате ли свои правила на приемните родители, които сте си създали с годините и ви помагат в работата?

Основното правило в нашата работа е самите ние да правим и спазваме това, което изискваме от децата. За нас е важно да не нарушаваме установените вкъщи правила. Дори и децата да ги нарушават - за тях е допустимо, за нас - не. Стараем се да служим за модел и да даваме личен пример. Винаги спазваме това, което сме казали. Дисциплината у дома е желязна. Не си позволяваме да злословим, да коментираме и обсъждаме трети лица в присъствието на децата. Опитваме се чрез взаимоотношенията помежду ни да им показваме как трябва да се отнасят към другите. Когато дойде ново дете, правим всичко възможно то да се чувства добре, да се чувства специално.   
Помагаме на децата да изградят и поддържат положителен образ на биологичните си родители и своите близки. Ако един биологичен родител потърси помощ и подкрепа от нас, ние му я оказваме, доколкото можем. И може би най-важното правило е да не причиняваме на никое дете това, което не искаме да бъде причинено на нашето собствено дете.

Развива ли се приемната грижа с времето и опита – обучавани ли сте, сега организират ли ви курсове?

Да, определено има развитие – организират се все повече надграждащи обучения за приемните родители. Обръща се изключително внимание на супервизиите - както на индивидуалните, така и на груповите. Сдружение SOS Детски селища България направи промени и във вътрешните ни групови супервизии, в които вече са включени и приемните семейства от общността. Това ни дава възможност да разглеждаме и обсъждаме голям брой случаи, което допълнително обогатява познанията и уменията ни.
Друг важен момент, свързан с развитието на приемната грижа, е подборът на кандидатите за приемни семейства. Обръща се сериозно внимание на образоваността и грамотността на кандидатите. Също от значение са личните взаимоотношения в самото семейство. Разглеждат се взаимоотношенията - съпруг и съпруга, родители и биологични деца. 
Комисиите по приемна грижа сериозно наблягат на мотивацията на кандидатите за приемни родители и особено на това дали осъзнават и си дават сметка за спецификата и отговорностите на тази работа. 
Сдружение SOS Детски селища България периодично ни провежда курсове и обучения. Всеки път с различни обучители и на различни теми, свързани с работата ни. Разбира се, времето и мястото са съобразени с ангажиментите и грижите за децата в семействата. Всеки един SOS приемен родител има право на достатъчно индивидуални супервизии според нуждата от подкрепа, която има. Освен това, всеки SOS приемен родител сам избира своя супервизор, което води до по-добри резултати и постижения. Благодарение на личния ми супервизор многократно съм имала възможност да участвам в обучения, да присъствам на семинари и срещи - както с български, така и с чуждестранни специалисти в сферата на работата с деца в риск.

Как се обръщат към вас децата?

Всички деца, които идват при нас, са наясно, че ние не сме истинските им родители, ние сме техни приемни родители. Даваме им възможност сами да избират как да ни наричат – наричат ни както искат, както ни чувстват, както им идва отвътре. За по-малките сме били „мама и тате“, за по-големите „леля Меги и чичо Пламен“, а съвсем в началото (преди около 9 години)  бяхме „кака Меги и бате Пламен“. И за тях останахме такива. 

Какви контакти поддържате с тези, които вече са ви напуснали?

Контакти поддържаме точно с тези деца, за които си останахме „кака и батко“ – тези, които не бяха осиновени, или реинтегрирани в семействата си. Опитът ни показва, че ако има осиновяване или реинтеграция, няма как връзката с нас да продължи. Дори и в началото да сме имали контакт с детето, то по-късно този контакт бива прекъснат от отсрещната страна, което е разбираемо. Детето поема по своя път и заживява друг живот, ние оставаме в миналото му и в спомените му. 

Какви възможности имат децата, които живеят в SOS приемно семейство – могат ли да посещават спортна секция или клуб по изкуства, да се занимават с други неща извън училище?

Всички деца, настанени в SOS приемни семейства, имат изключителни възможности за развитие и реализация. Децата имат право сами да избират своето хоби, да правят това, което им харесва – да спортуват, да се занимават с художествени занимания, да учат занаяти или чужди езици, да ходят на допълнителни уроци. Децата от нашите приемни семейства често имат шанса да се срещат с различни известни личности в България - певци, спортисти, актьори,
шеф-готвачи. Този тип срещи им се отразяват доста стимулиращо и вдъхновяващо.        

Ако не бяхте приемни родители, с какво бихте се занимавали?

Меги: Може би бих работила в сферата на търговията с различни детски стоки и продукти.
Пламен: Аз и в момента освен като подкрепящ SOS приемен родител, работя като мебелист в една фирма в София. Нали бащата трябва да работи, да дава личен пример на децата?

Едно от притесненията на хората, които биха станали приемни родители е, че ще се привържат много към децата, а после ще се разделят. Какво ще им кажете?

Нормално е едно приемно семейство да има подобни притеснения в началото на кариерата си. Ние също сме минали през това, но няма начин - хора сме, а в тази работа не може да не влагаш чувства. Това важи за всяка професия. Благодарение на помощта на психолозите, с които работим, и многото раздели с деца, през които сме минали, сме осъзнали, че нашето участие в живота на всяко приемно дете е временно. Даваме си сметка, че важен е не периодът, в който ще сме заедно, а какво ще дадем на въпросното дете, на какво ще го научим и каква следа ще оставим в душата му. За нас е важно да му създадем хубави преживявания, които ще останат в съзнанието му като прекрасен период от детството му. Осъзнали сме смисъла на думите, че ако обичаш някого, трябва да му дадеш правото да е свободен и да го пуснеш да поеме по своя път.  

Как да станете част от семейството на SOS детски селища можете да прочетете тук.