Ninja Editor
Не, не става дума за любовта към храната. И за това, че любовта на мъжа минава през стомаха. Дори не и за афродизиаците (научните доказателства са недостатъчно, за да ги препоръчвам). Скъпи влюбени, имам много по-важна информация за вас.
Започвам с история, с която разказът ми ще стане малко по-мистичен. История, която пазех за случай, когато злодеят страда от това, което е причинил другиму. Тя обаче се оказа много подходяща за темата „храната и любовта“, затова ще ви я разкажа. Сподели ми я една млада жена.
Скарала се с приятеля си. Той бил популярен, интересен мъж, аспирант в престижен университет и по думите й прекрасен любовник. Скоро след това се сдобрили – нищо необичайно. Като знак за доверието, което имат помежду си, решили да споделят най-големия си грях. Какво му е разказала тя, в случая не е важно. Но неговият грях… Преди нея имал годеница, която много обичал. Тя била пълничка по рождение и много обичала сладкишите. През целия си съзнателен живот водела битка с килограмите – ходела на фитнес, вземала уроци по танци, ядяла салати и стоически се отказвала от десертите. Влюбеният млад мъж специално купувал любимите й десерти, хапвал от тях пред нея и й предлагал да си вкуси. Оставял й бонбони на видно място, за да не издържи и да ги изяде. Той, който се канел да изживее живота си с нея, до дълбока старост, тайно слагал в чантата й шоколади. Защо? Предполагал, че като е пълна никога няма да го напусне. Няма да има самочувствие и ще го цени повече.
Друга ситуация.
Жената е омъжена от дълги години. Щастлива е, мъжът й я обича, добър и грижовен е. Лекарите обаче й забранили да яде пържено. Жената се оплаква от липса на воля. Когато пържи картофи или понички на мъжа си, не може да устои и хапва по малко, а после се чувства зле. Питам я защо не готви неща, които няма да я изкушават. Тя с въздишка ми отговаря: „Мъжът ми много обича понички и пържени картофки. Той е строен и здрав, всичко може да яде, защо трябва да се лишава заради мен?“
„Как защо? Нима не е естествено да се стараеш да не подлагаш на изкушение близкия си човек? Вие сте негова жена. Той знае кое е вредно за вас. Обича ви. Нека яде това, което можете да ядете и вие, поне във ваше присъствие. Поничките и пържените картофки не са жизнена необходимост в края на краищата.“
„Но аз също го обичам. – отговаря тя. – Затова му готвя любимите неща. Това не е ли естествено?“
Става дума за здравето ви! Мъжът ви не би трябвало да подлага здравето ви на риск. Вие, от любов, предлагате да приготвите любимите му ястия. Но той, от любов, е длъжен да откаже. Аз друга любов не разбирам. Вашата любов я виждам, но неговата – не.
Разбира се, не й го казах. Ако беше пациентка, щях да я помоля следващия път да дойде с мъжа си.
Подкрепата на близките е крайно важна, ако се налага да смените стила си на хранене, да се лекувате или да нормализирате теглото си. Когато цялото семейство се отказва от хляба и макароните, защото детето има непоносимост към глутена – това не е геройство, а нормална загриженост. Защо трябва да е иначе, ако проблемите са при мъжа или жената?
„Несправедлива си – казаха приятелите ми, когато споделих с тях доводите си. – Ние също не бихме искали близките ни да страдат заради нас. Ще ни бъде неловко.“
Да страдат?
Освободете ги.
Липсата на понички страдание ли е? Печените картофи, вместо пържените, защото жената не трябва да яде мазно? Няма такова страдание. Страдание е да ви вържат на стълба за мъчения и да ви бият с камшик. А сандвичът вместо пържената поничка – това дори не е неудобство.
Колегите ми възразиха: „Ние сме професионалисти и знаем за съблазните повече. Фокусирани сме върху това. А повечето хора не мислят по този начин. Те подлагат близкия си на изкушение от незнание, защото не разбират силата на изкушението и механизмите на импулсивното поведение. Мъжът наистина би могъл да реши, че жена му няма воля, и че той няма отношение към това.“
Това е справедлива забележка.
Вие може и да не знаете с каква сила на импулсите се налага да се борят близките ви. Затова ще ви разкажа и за нея, и за голямата тайна на волевите хора.
Когато нарушават предписания от лекаря хранителен режим, хората най-често обвиняват себе си в липсата на воля. „Разбирам, знам, че имам диабет. Мога да изброя всички усложнения, всички тежки последствия от високата кръвна захар. Знам кои продукти съдържат захар. Всичко знам. Всичко. Но когато видя поничката с пудра захар, губя контрол. Идвам на себе си едва когато от нея останат трохи. Слаб съм. Нямам никаква воля.“
Помните ли как Одисей успява да мине покрай острова на сирените? Сирените са демонични същества, зоват моряците със сладките си гласове на своя остров и там ги погубват. Какво е направил Одисей? Призовал е всичката си воля и благодарение на нея преплувал покрай смъртоносния остров?
Как ли не!
Запушил ушите си с восък и за по-сигурно заповядал да го привържат към мачтата.
Голямата тайна на волевите хора е умението да избягват съблазните. Тези хора ви предупреждават в ситуациите, в които волята им може да бъде подложена на изпитание. Заобикалят местата, където биха могли да срещнат сирени. Особено, ако са импулсивни. Онази част от мозъка им, която отговаря за мигновеното удоволствие, е силно развита. Да допуснем, че такъв човек види поничка посипана с пудра захар. За да не я изяде, той трябва да помни:
- препоръките на лекаря
- механизма, по който въпросната поничка ще вдигне кръвната му захар
- разрушителното въздействие на високата кръвна захар върху организма
- даденото обещание да не яде сладкиши
- желанието да бъде здрав и да живее дълго
- децата, които трябва да отгледа
- внуците, които иска да доживее
- бащата, който е починал от бъбречна недостатъчност – усложнение от неконтролирания диабет
- бабата, която е ослепяла заради усложнения от диабета
- че поничката е хранителен боклук, който доставя празни калории, недостойни да бъдат наречени „човешка храна“
И много други неща.
14 трика как да спазваш диетата си
Възможно е да си спомни всичко това. Но импулсът, който излиза от участъка за мигновено удоволствие в мозъка, при вида на поничката се включва по-бързо, отколкото припомнянето на тези факти и спомени. Възможно е да се научиш да управляваш този импулс, но са нужни време и практика.
Скъпи обичани!
Обсъдете хранителните ограничения и възможните компромиси с близките си. Не се притеснявайте да кажете: „Моля те не носи вкъщи торта! Това е голямо изкушение за мен и не мога да се огранича с една хапка. По-добре купи ядки и плодове.“
Скъпи обичащи!
Ако любимият ви мъж не трябва да пие кафе (има сърцебиене или безсъние) пийте ароматната напитка на работа или в кафенето. Не го изкушавайте.
Ако любимата ви жена е решила да свали излишното тегло, не купувайте сладолед, защото вие можете да го ядете, а тя както иска… вие я обичате каквато си е. Уважавайте решението й, подкрепяйте я. Попитайте я как да й помогнете.
Скъпи влюбени!
Моля никога не подхвърляйте шоколади в чантата на любимата си, за да напълнее.
А за онзи случай ще пиша друг път. И аспирантът, който изкушавал годеницата си тортички, за да напълнее и да не го напуска, ще си получи заслуженото. Поне с думи.
*Авторът Евгения Кобиляцка е лицензиран диетолог, живее и работи в Ню Йорк.
Прочетохте ли
Автор: Траяна Кайракова
Нашите деца са по-важни от работата, от стреса, от нервите и компютъра, сложен удобно на корема ни вечер. Това и сами го знаете, не откривам топлата вода и не ви давам съвети, просто искам да ви напомня и да ви помоля – говорете с децата си! Не за 5 минути с дежурните въпроси какво се е случило в училище и дали детето е изпитано, дали си е научило или оправило стаята.
Говорите ли с тях за самоубийствата? За синия кит и Момо? За наркотици? За наргилета? А за татуировки? Преценете възрастта им и говорете, нека знаят, нека им припомняме, за да не се окажете пред свършен факт!
Ужасно съм бясна от последната статия, която четох за Момо – злата кукла, която наранява децата и ги подтиква към самоубийство чрез различни заплахи. Статията завършваше с „утешителното“ изречение, че това не е реална опасност, защото все още няма регистрирани случаи на самоубийство заради тази кукла. Браво! Нека да почакаме няколко или повече деца да се наранят или, не дай си Боже, да се самоубият и тогава да действаме. Синът ми е почти на 14 и не очаквах, че се е стреснал толкова здраво, когато за първи път му е изскочила куклата и е блокирала страницата така, че да не може да излезе. Помолих го да ми покаже, да разгледаме заедно, но не искаше да я вижда дори на снимка. С часове обяснявах, че е кукла, че не може да направи нищо. Направете го и вие. Не е задължително да показвате снимки, ако детето не иска. За нас, възрастните, това е шега, но за децата въобще не е.
Интернет е голям и опасности дебнат отвсякъде
Наскоро едно дете реши да избере смъртта пред живота само на 12. Доброто е, че съдбата избра то да живее. Причините са неизвестни, но опитът за самоубийство е факт. Няма дете или човек, на когото да не е минавала мисълта за самоубийство през главата, та дори и на шега (поне така смятам аз). Невинаги причините са депресия, психично разстройство в тежка форма, хазартна зависимост или психо-социално състояние. Децата са изключително крехки и раними. Неволно изпусната дума, наказание, повишен тон или стресираща случка могат да отключат необяснимо поведение. Говорете с тях, не крийте такива случаи, обяснявайте. Децата живеят в свят на компютри, клипове и видеа. Това обаче не е реалният живот. Във филмите всичко се оправя, убитите оживяват, мъртвите възкръсват. В реалността всяка по-голяма пречка, с която детето не може да се справи, може да го подтикне към опит за самоубийство.
Децата, които са свръхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“.
С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция. Често мислят, че така ще накажат мама и тате, а животът ще бъде прекрасен. Тук сте вие на ход. Ако не знаете какво точно да кажете, потърсете в интернет – информация има достатъчно.
Наркотиците. Все по-евтини и все по-достъпни. Вече са без цвят и мирис, няма и да разбереш, че някой го е поставил в чашата ти в дискотека или в бутилката с вода в раницата. Напоследък децата ме убеждават, че марихуаната е много полезна за здравето. Не могат да ми обяснят с какво точно, но говорят уверено, с интерес и любопитство. Чухте ли за новия наркотик „Крокодил“ (нарича се още Руска магия или канибалската дрога)? Това е заместител на хероина, в пъти по-евтин. Младите хора, които започнат да употребяват наркотика, се пристрастяват към него за ден-два. Смъртността от „Кроки“ е близо 100 процента, като наркоманите живеят една-две години след първата инжекция. 1 процент от тези, които са успели да се измъкнат от челюстите на крокодила, остават обезобразени за цял живот. Те получават необратими мозъчни увреждания. На местата, където се инжектира, кожата позеленява, става на петна и люспи и заприличва на крокодилска кожа. Оттам идва и името на наркотика. Постепенно плътта загнива и започва да пада като при проказа. Обичайният резултат са гангрена и ампутация на крайника. Снимките не препоръчвам за деца и хора със слаби сърца. Синът ми не пожела да гледа, не настоявах.
Как да говорим с децата си за наркотиците
Имам приятелки, чиито деца пушат само понякога наргиле. Ама какво толкова? Даже си имат вкъщи, когато се събират с компания. България е на второ място по пушене на наргиле от тийнове. Димът от него по съдържание на никотин, канцерогени и въглероден окис превишава много повече цигарения дим, а една употреба на наргиле дневно се равнява на десет изпушени цигари. Често наргилето се пуши и с алкохол, а парите от алкохола са пряка атака към мозъка, тъй като чрез дима на наргилето се усвояват още по-бързо. Така шансовете на любителите на наргиле да се превърнат в алкохолици са много по-големи, отколкото на тези, които просто обичат да си попийват. Вече се продава еднократно наргиле, то е не по-малко вредно от големите, които са за многократна употреба.
Татуировките. Не ме разстрелвайте! Може да съм старомодна, консервативна, всякаква, но те не са моето нещо. Абсолютно винаги се е говорело, че колкото и красиво украшение за кожата, колкото и символика да носят, татуировките могат да бъдат много опасни за здравето. Също толкова категорично обаче, не спират да ни уверяват, че това са глупости. Защо аз говоря на децата си против татусите? От страх за здравето им. Татуировките малко или много нарушават целостта на кожата, което „дава зелена светлина“ на бактерии и паразити да проникнат през нея. Съществува и опасност, при лоша хигиена в студиото за татуировки и недобра стерилизация на инструментите за татуиране, в кожата да бъдат внесени различни вируси, включително е възможно да се разболеете от СПИН. Ако след татуирането се появи сериозно възпаление, това е доказателство, че човекът, направил татуировката, не е работил хигиенично. Премахването им е трудно и болезнено. Редовно им пусках филми как точно се премахват татуировки. Може и да не съм права, но поне са предупредени за рисковете. Останалото ще преценят сами.
Това е. Затова ви моля – говорете с децата си, не отлагайте!
Препоръчваме ви още:
Автор: Светла Чимчимова
Всякога, когато стане дума, чистосърдечно си признавам, че в живия живот, особено в редовия делник, когато не съм яхнала метлата и извън работното ми място, където просто пращя от компетенция и преливам от професионализъм, аз имам вид на заблудена душа, загубена барабар с тялото в един прагматичен свят. Когато бях по-млада, много се напъвах да докажа на широката общественост, че дизайнът и съдържанието ми са диаметрално противоположни и че не само мога да разделя плявата между две магарета, ами мога да се грижа за цяло стадо от контрол на размножителния процес до тънката магарешка психология. После обаче осъзнах, че видът ми на миловидна нефелница изпаднала в крайна безпомощност работи за мен и ме подпомага за един ненатоварващ с излишен стрес живот. С две думи будя у мъжете рицарски инстинкти, у жените майчински-закрилнически, а с деца и дребни животни ставам първа дружка от раз. Дет се вика едно куче още като ме погледне и веднага решава, че е по-умно от мен, не представлявам конкуренция за територия и можем да си другаруваме.
За котките да не говоря. Любов необяснима. Приятелка може да потвърди, че котката им, която е с характер на ядосан дракон, пет седмици не ял девици и която хапе и драска наред и е взела страха на цяла пловдивска околия и гастролиращи гости, с мен е любезно безразлична и дори идва да спи в леглото ми когато им гостувам. Доброволно става от стол, на който искам да седна, въпреки че от другите го брани с зъби и нокти в буквалния смисъл и всякога успява само с поглед да ми внуши да й дам храна, която не й се полага. В началото наивно вярвах, че ме харесва и много се гордеех с тоя факт, който ме правеше уникална. После обаче мойта дружка коравосърдечно разпръсна тая ми заблуда, като ми каза: ,, Ами не те смята за заплаха, какво да се занимава с теб.".
За децата съм най-приемлива, винаги съм добре дошла и на равна нога. Докъм тридесетте ме викаха да играя на ластик и да участвам във викторините на децата от махалата, където най-коварно обирах всички награди от вафли, шоколад и прочее дефицитна радост за невръстното население. После това приключи защото те пораснаха.
Освен че изглеждам леко отнесена, в по-голямата част от времето съм и усмихната, което, съгласете се, в днешно време не говори за добро душевно здраве и хората се отнасят добре с мен, без винаги да могат да прикрият лекото тревожно неразбиране в погледа си. Ама да ви кажа много не ми пука. С мен са любезни дори закоравели професионалисти като таксиметрови шофьори и държавни и общински служители. Но и при частния сектор хваща дикиш.
Влизам например в месарския магазин, поглеждам месаря с широко отворени очи и усмивка ала "лапнала вафла напреко" и казвам: „Вижте какво, аз нищо не разбирам от месо, обаче ще имам гости и Ви моля да ми изберете най-хубавите пържоли, та да не се изложа, щото Вие сте по-компетентен и ги разбирате тия работи ". Познайте дали не отнасям Мис Пържола и подгласничките й вкъщи. Сега сигурно се чудите що го писах всичкото това нещо и що вие го четете, а дотука ни развитие на действието, ни вълнуваща драматургия, ни някаква житейска мъдрост. Щото всичкото това предимство, дето ми дава видът на неразбран поет, върви с това, че всеки се чувства длъжен, не, не просто длъжен, а божествено призован да ме съветва. За к'вот се сетите - от това как да си гледам детето, до това как да си въртя къщата и бизнеса. Нито напредването на възрастта ми, нито материалните доказателства, че се справям добре, могат да разколебаят съветващите да ми налеят малко мозък. Най-много съвети получавам в графа външен вид в категориите "коса" и "килограми". Ако съм слаба, що съм слаба - „мязаш на мотовилка "; ако съм дебела, що съм дебела - ,,а едно време беше най-красивото момиче ", казано с тон все едно съм умряла, което на всичко отгоре не отговаря на обективната истина, щото носът ми винаги е бил дълъг и с римска чупка, което не допринася много за красотата.
10 признака, че жената е нормална
А за косата... Що е права, що е къдрава, що е баш туй русо. Напоследък няколко пъти ме питат истинска ли е, което започва леко да ме тревожи. Утешавам се, че имам много добър фризьор и будя възхищение, ама кой знае.
Днес обаче съветът, който получих, успя да достигне невиждани висоти, комбинирайки в себе си двете ми ахилесови пети - коса и килограми - и отхвърляйки всичко, което съм смятала за свое физическо достойнство, приравнявайки го до недопустим недостатък. Та ... Днес се успах и не можах да ползвам фризьорски услуги. Вследствие на което в главата приличам на глухарче. Или на лъв. Или на кошница. Абе безредие и обем. Среща ме една позната, която не ме е виждала отдавна, и ме оглежда от главата до петите. Аз тъкмо предчувствам комплимент за това колко съм отслабнала и тя отсреща изстрелва:
- Тц, тц, тц, ама не може така! С тая бухнала коса и тоя голям бюст не може да имаш толкова тънки крака!!! Да вземеш да се вземеш в ръце!
От което аз разбрах, че мога да бъда слаба, само ако съм плешива и плоска. За задника ми милостиво нищо не каза. Явно докато съм жива, и в една доста относителна младост, няма да покрия стандартите за приемлив външен вид.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
Вече забравихме мрачните протести на почернените майки, борещи се за малко светлина в живота на децата си. Подкрепяхме ги, колкото можехме, плакахме с техните сълзи и самите ние се превърнахме в „кресливи“. После ликувахме с тяхната победа и се върнахме обратно към животите си – нашият добре подреден и обичаен; техният -вече по-спокоен и сигурен.
Спокоен ли? Не съвсем.
Далече от виковете на площада, от камерите и светлините, една майка търпи наказанието си, затова че е такава каквато е – борбена, непримирима и категорична в грижата към детето си.
Ина е майка на прекрасната Вики. Вики е на 17 и не може да види колко е прекрасна, защото има: тотална слепота, поради отлепени ретини на двете очи, напълно мътни роговици и туморно образувание в едното око. Има и още: детска церебрална парализа тежка степен, квадрипареза, двустранна луксация на тазобедрени стави; както и епилепсия с тежки гранд-мал генерализирани припадъци през 10 дни по 3-4 в серия.
Но Вики има и много любов, и семейство, което от деня на раждането ѝ започва всевъзможни лечения и рехабилитации, без подкрепата на каквито и да било институции. Родителите разбират за ТЕЛК чак когато красивото момиче става на 4.
А борбата на майка ѝ не спира само до здравето на детето ѝ. Ина е сред първите инициатори на национални протести за правата на деца/лица с увреждания, стартирали още през 2015 г., с основни искания за структурни, законодателни и институционални реформи в политиките за децата и възрастни с увреждания.
В хода на протестите и исканията тя изразява недвусмислено своите идеи и позиция.
А днес бива и наказвана заради това.
Както вече споменахме, красивата Вики е сляпа и е записана в училището за слепи, но заради другите си проблеми, попада в сектор множество увреждания. Гърчовете зачестяват и ходенето на училище става все по-трудно. Според закона, дете с множество увреждания, каквото е Вики, може да бъде освобождавано по всяко време по медицински показания.
И тук идва парадоксът – вместо Ина да бъде поощрена, затова че не се възползва от всички права на детето си и на всяка цена (а тази цена се нарича здраве), бива обвинена, защото не води детето си на училище. Срещу нея е подаден сигнал и няколко институции започват проверки.
Нека се върнем на абзаца със заболяванията на Вики, да го прочетем отново, да преглътнем сълзите си и да обмислим всичко още веднъж: наказват Вики, затова че е болна, а Ина - задето я лекува вкъщи.
Моля те, Боже... или нещо друго...
Ето до какво може да доведе подаденият сигнал според Ина:
Могат да ми отрежат часове от асистентската програма, защото част от часовете са за водене на детето на училище , но не защото съм измамила държавата с нещо, а защото детето ми е било с влошено състояние последния месец, за което има медицински документ, но това не означава, че не съм полагала грижи за дъщеря си в домашна среда. Знаете ли, родителите на деца с множество и тежки увреждания се приспособяват към нуждите на децата, научават се да бъдат техни терапевти, учители, рехабилитатори, защото състоянието им го изисква, а отговорният родител е длъжен да задоволи нуждите на детето, защото обича, защото не може да абдикира пред липсата на условия. Така че явно ще ми спрат определените часове за училище за съответния месец. Аз обаче си оставам в програмата, това ми е важното. Години наред се борехме да въведем механизъм за осигуряване на Лична помощ, това беше и основното искане на протестите ни. За мен, като майка на дете с тежки увреждания, е важно да имам трудов или граждански договор, да работя. Животът ме е научил да живея и с малко, и с много, така че 100-200 лв. по-малко, няма да е огромен проблем. Детето ми още една година ще е дете и все пак в момента взима 930 лв., онези за деца с над 90% увреждане. Но не парите са онова, което трябва на майките и това не спирам да го казвам. Ядосва ме принципът обаче, защото детето ми е потребител на услугата и на практика излиза, че се отнемат часове, защото здравословното състояние се е влошило. Представете си, човек е наказан, защото е болен, тежко болен и колкото по-тежко става състоянието, толкова по-малко часове за асистент му се дават, защото пък тежестта на проблема в момента го е оставила на легло вкъщи. Честно казано нищо в тази система не ми се струва логично.
За независим живот на хората с увреждания
Оказва се, системата изобщо не е обезоръжена и отново може да убива. А причината Ина да води поредната своя борба на глас е заради други родителите на деца с увреждания, които могат да попаднат в нейната ситуация:
Системата все още не е създала условия и не е осигурила ресурси за приобщаване на децата с множество и тежки увреждания. Тук вина не носят родителите и училищата, всички знаем, че е необходим изключително много финансов и човешки ресурс и докато той не бъде осигурен децата ни няма как да бъдат пълноценно приобщени в училище. Желанията са едно, но възможностите са съвсем различно нещо. В този смисъл, сигнализиращите търсят „виновника“ не където трябва. Не разбирам, това ли е начинът за постигане на реформи, през „трупове“ на деца ли трябва да минат, за да докажат, че „Системата убива“, не показва ли това, че те стават част от тази система? Щеше да има полза от тези сигнали, ако училищата и центровете вече разполагаха с нужните условия и ресурс да отговорят на потребностите на децата с множество и тежки увреждания, тогава щяха да имат основанията да изискват посещение в училище всеки ден, без значение от тежестта на състоянието. Всъщност аз не разбирам в какво съм обвинена, може би в това, че вече почти 17 години, не съм се отделяла от дъщеря си. Тези сигнали са нищо повече от опит за очерняне на една майка, която се грижи да съхрани живота на детето си, защото това се опитвам да правя. Не разбирам как проверяващите разбраха нуждите и състоянието на детето ми, а тези майки, подали сигнала, не. Въпрос на морал, може би!
Вярвам в добрия край на тази горчива история. Вярвам, че всички институции ще потвърдят, че да обичаш детето си и да се грижиш за здравето му, не може да бъде нарушение.
Въпросът е за бездушните хора - тези, които могат да наказват една борбена майка и болното ѝ дете, защото нещо в тях не им харесва.
За хората с обвиненията, доносите и обидите.
За тях ми е въпросът: Срещу нарушенията на душата къде се подават сигнали?
Препоръчваме ви още:
или Какво ни даде феминизмът
Обикновено покрай 8 март пожеланията към жените са да са все така нежни, красиви, всеотдайни, да пазят семейния уют…. Все пак съществува тенденция на този ден да се напомня за борбата за женски права. По своята същност това е ден на феминизма. Има ли за какво да благодарим на феминистките?
В последните години 8 март е денят, когато мъжът слага готварската престилка и свещенодейства в кухнята, докато в офиса жените продължават да черпят за празника. Значи това е ден, в който с жестове по изключение се подчертава, че мястото на жената все пак е в кухнята и че не бива да го забравя дори в офиса. Всъщност в много компании днес нещата са по-различни и е възможно дори да се поръча кетъринг за празника. Все повече са и двойките, при които няма делене на мъжки и женски задължения, защото ако двама души обитават една и съща територия, те в равна степен отговарят за поддържането на уюта в нея. Новото поколение почти осъзна: възрастният човек трябва да е в състояние да си приготви храна и да си измие чиниите.
Как започва това? През 1910 г. в Копенхаген се състои Международна конференция на работещите жени. Лидерът на женската група на социалдемократичната партия на Германия Клара Цеткин предлага идеята за празнуване на международен ден на жената. Цел на този ден е борбата за правата на жените. По своята същност 8 март е ден на феминизма. В масовата престава феминистките са безполови, неепилирани същества, които ненавиждат мъжете. В действителност те са най-различни, обединява ги това, че смятат жената за човек, а не за приятел на човека, както твърди баналното клише. Феминизмът е борбата на жените за придобиване на всички общочовешки права. Какво постигнаха те към 2019 г. За какво трябва да им благодарим?
Правата, които съвременните жени смятат за неизменни
Днес и през ум не ни минава, че може да нямаме право да излезем от къщи, без да бъдем придружени от близък от мъжки пол; че може да нямаме никакви родителски права над собствените си деца; че може да нямаме право да придобиваме имущество; че може да нямаме право да се образоваме, да гласуваме, да шофираме и т.н. Всичко, включително и правото да участваме в маратони и да носим панталони, е извоювано от суфражетките и феминистките с огромни усилия, немалко болка и унижения. Това, което те постигнаха, днес ни се струва толкова естествено, като водата и въздуха, който дишаме. Всъщност все още има страни, в които тези права са недостъпни за жените и те не са никак малко.
Възможността да правим избор според своите потребности и желания
И до днес обществото налага на жените огромни очаквания, които могат да бъдат обединени с думите „женска полова социализация“ – набор от характеристики и действия присъщи на носителите на биологичния женски вид. Позицията, че някои черти на характера и склонности са присъщи само на жените, по полов признак, не е подкрепена от никакви научни доказателства – това по-скоро са индивидуални особености на личността. Експериментите с полово-неутралното възпитание показват, че ако на децата не се демонстрират очаквания за това как трябва да се чувстват и държат, индивидуалността им ще се прояви по-ярко.
Когато не е ограничена в рамки, личността реализира потенциала си по-пълно. Хората израстват по-щастливи, защото се опират на вътрешната си убеденост, а не на представите на другите за това какви трябва да бъдат. Играчките за момичета и момчета, все по-често се възприемат от родителите като отживелица. Книгите за принцеси (за момиченца) и за фантастични супер герои (за момченца) се възприемат като атавизъм. Разбира се, момичето може да стане учен или IT специалист, ако поиска. Разбира се, момчето може да вземе отпуск по майчинство, за да се грижи за детето и да поддържа домакинството.
Правото да се разпореждаш със своята сексуалност и репродуктивните си функции
Изследователи смятат, че половото неравенство е възникнало по-скоро в резултат на дългата бременност и кърмене на потомството, които правят жените уязвими и зависими за продължителен период от време. Това впечатление се засилва и от половия диморфизъм (схващането, че мъжете са по-силни физически), но в съвременния свят това са по-скоро индивидуални черти, присъщи на всеки пол (има астенични мъже и силни физически жени). Представата, че докато жената износва и кърми децата, мъжът е основният изхранващ семейство, носейки мамута, поразен по време на лов, не е съвсем вярна. Ловът на мамути е бил по-скоро потребност – месото е било едва ли не ежедневна храна. Възникването на патриархата (системата за потискане и подчинение на женския пол от мъжкия) се свързва с това, че жените са били твърде заети и изтощени от бременности и раждания, за да се борят за равноправни отношения.
Благодарение на феминистките, многовековната традиция да се прехвърля целия репродуктивен труд на жените вече е в миналото: отпуск може да вземе всеки родител, независимо от пола му, а грижата за децата не се смята за типично женска работа, активното участие на бащата вече е норма. Днес жената може сама да решава кога и колко деца да има.
Клишето „не си раждала – не си жена“ се нарежда сред твърдения от рода на „Земята е плоска и се държи на три кита“ или „Зевс е създал хората и боговете“. Именно благодарение на феминистките жената може сама да решава с кого и кога да прави секс ( не с мъжа, когото са избрали родителите й, не с този, който я е похитил) и какъв точно секс. Благодарение на феминистките жената има право и да не прави секс – ако такова е желанието си. Можем да правим първата крачка, можем да се занимаваме със секс без любов, можем дори да правим секс сами. Можем да правим много неща, за които допреди няколко десетилетия, жената не би могла да помисли.
Осакатяващата операция на женските полови органи, която несправедливо се нарича „женско обрязване“, като че ли може да се сравни с мъжкото такова, на практика е забранена в цял свят, макар че някъде все още се практикува. Ние вече не сме длъжни да изпълняваме съпружеския си дълг, „лежейки по гръб със затворени очи“. Когато преди време бе направена анкета сред жените с въпрос „Какво ви даде феминизмът?“, най-често срещаният отговор беше: „Феминизмът ми даде по-добър секс.“
Правото да се обличаме и изглеждаме както ни е удобно и както искаме
Наоми Улф в книгата си „Митът за красотата“ категорично развенчава убедеността на обществото, че жената му е длъжна с външния си вид. Благодарение на движението „Бодипозитив“ все повече жени си позволяват да изглеждат така както искат и могат. Да се епилират или не; да спортуват, за да поддържат формата си или не; да носят удобни обувки без токчета (о боже!), дори на среща. Да ядат каквото искат, а не „една салатка“. Да платят куп пари за болезнени бюти-практики и да боядисват белите коси или да остаряват спокойно, както го правят мъжете. Да носят или да не носят сутиен. Да избират дрехите си, не защото са секси, а защото са удобни. Всяка жена може да реши това сама (ако не живее по каноните на шериата) и това е прекрасно.
Какво ни донесе 8 март? Ето един от най-красноречивите отговори:
"Сексът стана по-добър. Престанах да търпя това, което не ми харесва, и да понасям всякакви насилени и нездравословни отношения в живота си. Престанах да се срамувам да искам повече пари за работата, която върша."
Източник: goodhouse
Прочетохте ли
Вдъхновителките на 8 март и... младите им мъже
Историята познава случаи, когато по една или друга причина хората крият пола си. Тези жени приемат мъжки образ съвсем съзнателно, защото нямат друга възможност да постигнат целите си.
1. Рена (Ръсти) Канокоги
Снимка: beta.reconesse.org
В средата на миналия век понятието „женско джудо“ не съществува. През 1959 г. младата надежда Рена Канокоги участва в Ню Йоркския шампионат по джудо YMCA дегизирана като мъж. Подстригва се късо, стяга гърдите си с бинт и излиза на татамито. Рена побеждава, но триумфът ѝ не продължава дълго. Когато трябва да се качи на почетната стълбичка, за да получи златния си медал, един от организаторите се усъмнява, че е жена. Членовете на комитета я лишават от наградата, възмутени, че ги е излъгала. Събитието обаче предизвиква силен обществен отзвук. В крайна сметка Рена постигнала целта си. Макар и едва през 1984 г., женското джудо е включено в програмата на олимпийските игри. „Майката на джудото“, както наричат Канокоги умира от рак през 2009 г. Година преди смъртта ѝ японското правителство ѝ връчва Орденът на Изгряващото Слънце – най-престижната награда, с която се удостояват чуждестранни граждани.
2. Сестрите Бронте
Снимка: telegraph.co.uk
През 1846 г. сестрите Шарлот, Емили и Ан Бронте издават сборник със стихове под мъжки псевдоними. „Стихове на Кюрър, Елис и Актън Бел“ – така е озаглавена книгата. През следващата година излиза романът „Брулени хълмове“ с автор Елис Бел. През 1847 г. Шарлот издава „Джейн Еър“ под псевдонима Кюрър Бел. Малко след това излиза първият роман на Ан Бронте „Агнес Грей“, с автор Актън Бел. При преиздаването на „Брулени хълмове“ през 1910 г., вече посмъртно с автор Емили Бронте, сестра ѝ Шарлот обяснява защо в продължение на години те са използвали мъжки псевдоними: „Макар по онова време никой да не наричаше стила ни на писане „типично женски“ ние имахме усещането, че към жените-автори се подхожда с предубеждение.“
3 Жана д’Арк
Снимка: history.com
Орлеанската дева живее само 19 г. – от 1412 до 1431 г. Тя е дъщеря на обикновен селянин, убедена, че Бог ѝ е възложил особена мисия – да спаси Франция от враговете й. На 16 години, облечена като мъж, тя се отправя към Шинон заедно с няколко свои последователи. Успява да убеди Карл VII, че е изпратена от висшите сили, за да му помогне да установи правата си над трона. Бъдещият крал ѝ дава армия, за да превземе Орлеан. През 1430 г. при опит да завладее Компиен, Жана попада в плен на бургундите. Обвиняват я в извършването на 70 престъпления, включително в представянето ѝ като мъж и магьосничество, и след подписани самопризнания я изгарят на клада.
4. Ана Мария Лейн
Снимка: alchetron.com
През 1776 г. Ана Мария Лейн, преоблечена като мъж, постъпва в Континенталната армия. По онова време жените служат в армията основно като готвачки, медицински сестри и перачки. Всъщност Ана Мария има друга цел – да воюва рамо до рамо с мъжа си Джон. Не е трудно да скрие пола си, защото през 18 век войниците рядко се къпят и спят с униформите си. Историкът Хенри Джойс пише: „През 18 век постъпващите в армията не били особено внимателно оглеждани. Всичко, което се изисквало от тях, било да имат предни зъби, палец и показалец, за да могат да стрелят и да зареждат мускетите.“ Истината е разкрита, когато Ана Мария е ранена при битката край Джърмантаун. След възстановяването си обаче тя се връща на фронта и остава до мъжа си до края на войната.
5. Дебора Симпсън
Снимка: commons.wikimedia.org
Дебора Симпсън е единствената жена, която получава военна пенсия за участието си във Войната за независимост на САЩ. Бившата учителка се присъединява към революционерите през 1782 г. под името Робърт Шертлърф. По време на службата си тя ръководи 30 пехотинци, копае окопи и се хвърля под огъня наравно с мъжете. Успява да запази тайната си в продължение на две години, докато не я раняват и не попада в лазарета в безсъзнание. През 1783 г. Дебора е удостоена с почести и освободена от армията. Жената пътува из цялата страна, чете лекции и разказва за военното си минало, облечена с военната си униформа. След смъртта ѝ през 1827 г., нейният съпруг се обръща към Конгреса с молба да му бъдат присъдени надбавки към пенсията, заради заслугите на жена му. Молбата му е удовлетворена, защото до момента историята на САЩ не познава „друг такъв пример на женски героизъм, вярност и храброст.“ За нещастие мъжът на Дебора умира без да дочака обещаните пари.
6. Йоанна Зубър
Снимка: commons.wikimedia.org
През 1808 г. Йоанна Зубър, дегизирана като мъж, постъпва в полската армия, заедно с мъжа си Михаел. Скоро след това е повишена в сержант. При нападението на Наполеон тяхната войскова част е преименувана на Великополска дивизия и е изпратена в Руската империя, за да подкрепя френските войски. По време на отстъплението Йоанна се отлъчва от дивизията, успява самостоятелно да се измъкне от Русия и да се върне в родината си. След войната отново се събира с мъжа си и се заселва във Велюн, където изживява остатъка от живота си. Сержант Зубър е единствената жена в историята на Полша, която получава орден Virturi Militari за бойни заслуги. През 1852 г., на 80 години, почива от холера.
7. Мария Китерия де Хесус
Снимка: commons.wikimedia.org
През 1822 г. Мария Китерия избягва от дома си, за да се присъедини към бразилската армия. Подстригва косата си, облича се в мъжки дрехи и дори успява да избегне медицинския преглед. Измамата е разкрита от баща й, който е против военната ѝ служба. Въпреки това тя не напуска армията. Възхитен от постиженията ѝ майор Кастро Силва ѝ разрешава да продължи службата си. През август 1823 г. по заповед на император Педро I, е повишена в лейтенант. С такова звание не е била удостоена нито една бразилка.
8. Джеймс Бари
Снимка: commons.wikimedia.org
Доктор Джеймс Бари служи като военен хирург в британската армия и се издига до ранга на главен инспектор. Джеймс е известен като първият хирург, който извършва успешно цезарово сечение в Южна Африка – майката и детето оживяват и се чувстват добре. Тайната на доктор Бари (Маргарет Ан Балкли) е разкрита едва след смъртта му през 1865 г. , когато прислугата подготвя тялото за погребението. Новината дотолкова шокира началниците му, че достъпът до личните документи на Джеймс/Маргарет е забранен. Разсекретяват се едва през 50-те години на миналия век, когато от тях се заинтересува историчката Изабел Рей. Флорънс Найнтингейл пише за запознанството си с хирурга: „Движех се сред тълпа от войници, които до един се държаха като джентълмени. Освен него – той беше истинско животно. След смъртта на Бари разбрах, че е бил жена. Длъжна съм да кажа, че това е най-безсърдечният човек, от всички които съм познавала.“
9. Дж. К. Роулинг
Снимка: listverse.com
Авторката на световноизвестната поредица за Хари Потър признава, че е решила да „скрие“ името си Джоан, за да привлече младата аудитория. През 2013 г. тя публикува криминалния роман „Зовът на кукувицата“ под името Робърт Галбрейт. Ръкописът е прочетен от редактора Дейвид Шели, който не знае, че романът е написан от Джоан Роулинг. По-късно признава, че никога не би помислил, че авторът може да е жена. Джоан не успява дълго да запази тайната си, защото един от приятелите на адвоката ѝ я издава на медиите. Това няма особен ефект върху репутацията на Роулинг, напротив книгата става бестселър.
10. Катрин Швитцер
Снимка: jecoursqc.com
Лекоатлетката Катрин Швитцер е първата жена, която участва в Бостънския маратон. По онова време (1967 г.) жените не са допускани до участие в спортната проява, но тя се записва с инициалите си и успява да се регистрира в състезанието и да получи номера. Когато организаторите разкриват измамата, се опитват се да я спрат, при това доста грубо. Разярен мъж дори прави опит да свали състезателния ѝ номер. Катрин не напуска състезанието. По-късно пише: „Знаех, че ако напусна, никой няма да повярва, че жена може да пробяга маратон над 40 км. Ако се бях предала, хората щяха да помислят, че просто искам да привлека вниманието към себе си. Ако се бях предала, женският спорт щеше да бъде върнат години назад. Страхът и унижението ми се превърнаха в гняв.“ Участието на Катрин Швитцер на Бостънския маратон създава прецедент. През 1972 г. официално се разрешава на жените да вземат участие в него.
Източник: listverse.com
Прочетохте ли
Свободата да (не) бъдеш домакиня
Калоян Илиев е баща на три деца и собственик на онлайн магазина за детски дрехи и аксесоари UWear. Противно на популярната представа, той ще ви каже колко е важен личният контакт в електронната търговия. Доказал е, че трудолюбието и почтеността се ценят дори в нашите земи. Може да го спечели всяка благородна кауза, особено ако е свързана с опазването на природните ни богатства. Знае от какъв подарък имат най-много нужда децата ни – приключения, от които остават спомени.
Какво е да си предприемач в България?
Аз не съм бил предприемач в чужбина, за да мога да направя разлика. Мисля, че навсякъде успехът е въпрос на добра идея и на много упоритост. Както казва един мой приятел: „Ако отделяш на нещо много време и го правиш от сърце, няма как да не ти се получи“. Някои начинания тръгват по бързо, други по-бавно. Трети въобще не тръгват. Трябва да си търпелив и да не се отказваш още от самото начало.
Как дойде решението да започнете точно този вид бизнес?
Колкото и тривиално да звучи, родителите доста често виждат през очите на децата си. Така получават пряка обратна връзка И при нас се получи същото. Нашият бизнес е семеен. Преди 4 години близнаците ни бяха на 6, големи фенове на телевизионните сериали за LEGO Ninjago. Случайно попаднахме в интернет на детски дрехи с този бранд, предлагани от чужди онлайн търговци. Харесахме ги и ги показахме на момчетата ни. Те бяха очаровани. Светнаха им очите и това беше показателно. Тогава нямаше никакво предлагане на качествени дрехи с марката LEGО в България. Помислихме си, колко ли много родители като нас биха желали да вземат за момчетата си такива дрехи и решихме да опитаме. Така започнахме. После с растежа на момчетата ни у тях се появяваха нови и различни интереси, което ни ориентираше какви продукти да започнем да търсим, респективно да предлагаме. Предполагам, че повечето бизнеси са стартирали основно провокирани от удовлетворяването на конкретна потребност.
Разкажете за успехите и провалите си.
Много се радвам, че се захванахме с търговия (в нашия случай електронна) на детски стоки, дори и да сме на 40 години. Като голям успех мога да отчета, че нямайки никакъв опит в дистрибуцията на лицензни стоки от ранга на LEGO, получихме възможност да ги представляваме в България. При всички срещи с доставчици и производители бях пределно откровен, че никога не сме правили нещо подобно, нито притежаваме верига магазини, но пък имаме огромен ентусиазъм. Този устрем в началото беше решаващ. Убеден съм, че добрата комуникация отваря много заключени врати. Мога да кажа, че от моята гледна точка бизнесът на потребителски стоки не само в България, но и в Европа, сега има повече от всякога човешко лице. За провалите – не бих ги нарекъл така. По-скоро грешки на растежа. Пак в началото бяхме доста наивни в своите очаквания и разчитахме на бърз растеж, за който обаче трябваше доста да поработим и да минат няколко години.
Нагоре, нагоре или най-добрата професия
Децата помагат ли за работата, дават ли ви идеи?
Определено нашите ни вдъхновяват. Каката вече е тийнейджър и се включва активно, когато има пик на поръчките около Коледа, първи юни и преди началото на учебната година. Отговорна е и добре познава онази част от бизнеса, свързана с процеса на изпращане на поръчките до клиентите ни. Момчетата ни са по-малки и все още не усещаме у тях траен интерес към това, което правим.
Какво е да си баща на три деца и да търгуваш с бранд на Лего? Вероятно това е осъществената им детска мечта?
LEGO имаше присъствие само за около 5 години в живота на синовете ми. Доста по-осезаемо, разбира се, при момчетата, отколкото при дъщеря ми, която е и по-голяма. Хронологично след LEGO дойде увлечението на близнаците по брандове, основно свързани с електронните игри - първо Minecraft, а понастоящем и Fortnite. Не бих могъл да кажа, че LEGO е детската им мечта. Нито пък моята. Сега се замислям, колко от днешните деца имат мечти. Ние, като малки, мечтаехме или да се реализираме в живота под очарованието на определени професии (например аз, като полицай с куче :) ) или да пътешестваме, къде по непознати кътчета на планетата, че дори и в Космоса. В днешно време професиите не са това, което бяха в нашето детство. Трудно могат да накарат някое дете да мечтае за тях. Доста по-динамични са, а пътешествията са по-достъпни. Дори и Космосът изглежда много по-близък. Което трансформира и детските мечти.
Електронната търговия не е особено стриктно регламентирана у нас, това какви трудности създава на хората от тази бизнес?
Не бих казал трудности, по-скоро особености. В световен мащаб дялът на електронната търговия расте. Така е и в България, макар и със забавени темпове. Спомням си, като бях в техникума в родния ми град, ни разказваха как след време може да си поръчваме хляб само с натискане на клавиш на компютъра и да го получим без да излизаме от вкъщи. А ние, естествено, трудно си го представяхме. Е, сега това „бъдеще“ се случва. А като казах „особености“, те се състоят в това, че все още има голям дял на сива икономика в електронния бизнес в България, свързана както с укриването на данъци, така и с продажбата на копия на лицензни стоки. Което поставя коректните търговци в неравностойно положение. Но мисля, че постепенно нещата се нормализират. Къде пазарът, къде регулацията на държавата правят електронната търговия не по-различна от тази с физически магазини. И на преден план остават коректното обслужване и качествените продукти. Дори и зад телефона клиентите усещат, когато се усмихваш. Най-важното е да си честен с тях. Ако не го правиш, рано или късно, истината излиза наяве и тогава е доста трудно да започнеш отначало в отношенията си хората, от които очакваш да купуват от теб.
Каква част от бизнеса трябва да е благотворителността?
Ние сме семеен бизнес, не сме корпоративна структура. Затова ще отговоря като човек. Преди всичко зависи от възпитанието ни и усещането за съпричастност. Едва след това от възможностите. Много е субективно. Най-важното е самият ти да си удовлетворен затова, че помагаш за конкретни каузи, в които задължително вярваш, както и на хора, които познаваш или са те докоснали по някакъв начин. Няма точна формула в абсолютни или относителни стойности. Размерът на помощта е много субективен. За едни голямото е малко, за други обратното. Благотворителността има много проявления. Не е задължително тя да бъде показна, може да се изразява дори в подкрепа на роднини и близки, които имат някаква внезапна или постоянна нужда от неща, които ние приемаме за даденост в ежедневието.
Като родител на кои каузи сте съпричастен?
Мисля, че благородните каузи са общочовешки. Те не засягат само родители. Да, хора с деца по-лесно разбират проблемите на други родители свързани например с деца в неравностойно положение, но не е задължително именно те да са по-съпричастни от бездетните. Иначе вярвам, че човек трябва преди всичко да бъде добър. Към останалите и към себе си. Да изисква за семейството и за близките си по-добра среда и по-високо качество на живот. Винаги да се противопоставя на нередностите.
Какво може да предизвика гражданската ви активност?
Несправедливост, за която съм убеден, че разполагам с достатъчно информация, за да заема собствена, твърда позиция. А не да се лутам в настроения от обществени нагласи. Аз съм голям почитател на планината. За последно казусът Пирин ме изкара на уличен протест.
Какво от продуктите, които продавате особено много харесват децата? Ако трябва да подскажете идеи на родителите за подарък, какви ще бъдат те?
Децата са праволинейни. Те обичат подаръци, които им доставят удоволствие. Не очакват нищо повече от тях. Обикновено това са играчки или игри. Нерядко книжки (за по-малките). За тях дрехата не е подарък. То е нещо, което трябва да облекат сутрин за училище. Ние, родителите, сме доста по-прагматични. Искаме да подаряваме стоки и вещи, които да забавляват децата, но и да изпълняват и друга ежедневна роля, например дрехи, чаршафи, ученически раници и пособия…. Чудесно е, когато детето получи такъв подарък, който да удовлетворява, както него, така и родителите му. Спомням си как една майка ми разказа за сина си, на когото взе от нас ученическа раница LEGO за първи клас доста рано, още през май и как той толкова я харесал, че всеки ден я нареждал и изпразвал от пособия, все едно вече ходи на училище. Била основна атракция и се вадела на показ, когато дойдат гости в къщи. Родителите познават интересите на децата си и лесно могат да отгатнат какво би ги зарадвало истински. Аз бих препоръчал да избират стоки, които не застрашават здравето на децата им, да са с доказан произход и най-вече от търговци, с които им е приятно да общуват по време на поръчката. Чудесно е, ако купувайки подарък, родителите са в подкрепа и на някаква социална кауза. Но преди всичко трябва да подаряваме на децата си приключения, от които остават спомени, и задължително нашето време прекарано с тях.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мая Цанева
Напоследък си говорим много за жени – около 8 март, през „женския“ месец март. Затова аз реших да напиша нещо за мъжете – по-точно за мъжете в моя живот, които ме карат да се чувствам пълноценна, обичана, уважавана.
Напоследък мъжете в нашите разговори са два типа: австралийски пожарникари/Аквамен или негодници. Рядко говорим за тези, които са причината да се радваме, че сме такива, каквито сме, и които ни обичат такива, каквито сме. Бриджит Джоунс, благодаря за вдъхновението!
Днес ще говоря за тях. За моите мъже.
Ще започна с дядо ми по бащина линия. Той беше висок, невероятно фин човек, дипломат по професия и по усет. Почина, когато бях на 17 години. Винаги се е отнасял с мен като с дама, независимо от възрастта ми. Помня, че като дете ме заведе да гледаме документален филм за Ив Сен Лоран. Кой дядо би се сетил да прекара така времето с внучката си, която вижда само пред ваканциите?
Баща ми е наследил от него това отношение към жените в живота си. Бих го нарекла „щастливец“, защото след краткия брак с майка ми, открил прекрасна жена, с която са преживели и добро, и лошо. Тя се грижи за него и го научила освен да я цени, да ни цени, нас, дъщерите им, без да ни съди за изборите ни. Той не проявява обичайната ревност към мъжете в живота ни, а уважение към нас като към хора, които могат и носят отговорност за избора си. Не може да пази тайни, оглежда се за още внуци, но не пропуска да ни покаже, че ни цени – като жените стожери в живота му.
Избраникът до майка ми ужасно много прилича на... съпруга ми. С годините установявам, че той, в качеството си на мъжа в нашата женска фамилия, ми е помогнал да развия важни качества, за да разбирам мъжете. Да изслушвам, да проявявам търпение и да, да се съгласявам, а после да правя каквото съм решила.
Професор по точните науки, той не успя да се справи с моето отричане на математическите теореми и закони на логиката, но има очи за детайли в мен, които само мъж със специално отношение би забелязал. Малко след като родих сина си, той ми каза: „Чак сега от погледа ти изчезна онази постоянна несигурност и засия“. Той видя Жената в мен.
Когато бяхме тийнейджъри, с него заедно ходехме по концерти, по кандидатстудентски курсове, майка му ни правеше невероятни палачинки, които ухаеха на ванилия. Бяхме и сме приятели. Той винаги ми подава ръка, когато слизам от автобуса, отваря ми вратата на колата, прави малки жестове, които подчертават моята женственост. На един купон двамата си обещахме, че, ако не си намерим половин докъм 40-та си година, ще се оженим. Междувременно аз си намерих гадже, после друго. Но винаги ги запознавах с него. Да си знаят: това е Мъжът, който ме кара да се чувствам Жена, без да спим заедно.
Поетът, ах, поетът… с него почти станахме гаджета. Той се чудеше какво да прави с това несигурно, романтично момиче и „се поряза на косите ми“. Беше нещо като кратък токов удар, който той отрази. Стихът влезе в първата му стихосбирка.
Той беше невероятно нежен, свенлив и отдаден мъж. Запознахме се чрез писма на хартия. Пазя ги. Като ги отворя, се усеща напрежението от стаена страст и страх дали няма да го отхвърля. Бяхме заедно – той в друга държава, аз – тук, около три години. Подари ми първата орхидея, която пристигна с куриер точно на 14 февруари. Отглеждах я 10-на години. Изпращаше ми книги, малки подаръци, заедно пътувахме. Той ме обичаше като първата и единствената. Аз не бях готова и малко преди да получа предложение, се отказах. Разминахме се във времето, но помежду ни остана сладката болка и щастие да сме първата си любов. Чиста и най-болезнена.
Срещнах съпруга си 1,5 година след като единственият и, надявам се, последен негодник разби сърцето ми. Запознахме се в онлайн платформа и никой от нас не мислеше за връзка. Разсмиваше ме, беше странен, говорехме много и най-вече не ме сваляше. Отблъснах го като мъж, но една вечер, на връщане от един концерт, ме прегърна и ледът в мен се разтопи. Аз го пожелах, точно когато той бил решил, че вече съм causa perduta. Както се казва, жените са непредсказуеми. След това имаше цялото търпение на света, за да убеди, че има „ние“. Още преди да имаме дете, той ми показа, че за него аз и майка му сме най-важните хора в живота му. Отне му още почти 7 години, докато аз поискам да бъда майка. Отстрани изглеждаме хармонична двойка. Насаме сме... ние.
И така, стигаме до най-важния мъж за мен. Аз не вярвам в думите: „Ти си единствен/единствена.“ Сърцето ми пази тайни и прескача при спомени за нежност и любов от други, но съпругът ми е единственият, който е понесъл толкова от мен, че вече преливаме един в друг.
В сърцето ми Единствен е синът ми – бъдещ мъж, който е моето „благодаря“ към света за цялата любов, нежност, внимание и уважение, което съм получила и заслужила от мъжете в живота ми. Едно от най-големите ми постижения би било да отгледам мъж, който знае, че по отношенията с майка му, приятелката му, съпругата му, дъщеря му, се съди за това колко е успешен.
Хубавец е. Има много братовчедки, така че не се тревожа, че ще остане без внимание от момичета. По-важно е първо да ги опознае като хора, да бъдат приятели, да се допълват в постоянно променящия се свят на противоположности. Мога само да си пожелая един ден той да върне любовта и уважението, което аз съм спечелила и предизвикала, на други жени, които да отворят сърцето си за него. Да продължава да разбира жените или поне да опитва. Засега дава само съвети на необвързаните ни приятели: „А защо не Ѝ купиш рокля с цвят на злато? Жените много ги харесват. А на лалета… “ Не знам... дали пък не отглеждам бъдещ Дон Жуан?
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
