Автор: Мая Цанева

Напоследък си говорим много за жени – около 8 март, през „женския“ месец март. Затова аз реших да напиша нещо за мъжете – по-точно за мъжете в моя живот, които ме карат да се чувствам пълноценна, обичана, уважавана.

Напоследък мъжете в нашите разговори са два типа: австралийски пожарникари/Аквамен или негодници. Рядко говорим за тези, които са причината да се радваме, че сме такива, каквито сме, и които ни обичат такива, каквито сме. Бриджит Джоунс, благодаря за вдъхновението!

Днес ще говоря за тях. За моите мъже.

Ще започна с дядо ми по бащина линия. Той беше висок, невероятно фин човек, дипломат по професия и по усет. Почина, когато бях на 17 години. Винаги се е отнасял с мен като с дама, независимо от възрастта ми. Помня, че като дете ме заведе да гледаме документален филм за Ив Сен Лоран. Кой дядо би се сетил да прекара така времето с внучката си, която вижда само пред ваканциите?

Баща ми е наследил от него това отношение към жените в живота си. Бих го нарекла „щастливец“, защото след краткия брак с майка ми, открил прекрасна жена, с която са преживели и добро, и лошо. Тя се грижи за него и го научила освен да я цени, да ни цени, нас, дъщерите им, без да ни съди за изборите ни. Той не проявява обичайната ревност към мъжете в живота ни, а уважение към нас като към хора, които могат и носят отговорност за избора си. Не може да пази тайни, оглежда се за още внуци, но не пропуска да ни покаже, че ни цени – като жените стожери в живота му.

Имаше един Иван

Избраникът до майка ми ужасно много прилича на... съпруга ми. С годините установявам, че той, в качеството си на мъжа в нашата женска фамилия, ми е помогнал да развия важни качества, за да разбирам мъжете. Да изслушвам, да проявявам търпение и да, да се съгласявам, а после да правя каквото съм решила.

Професор по точните науки, той не успя да се справи с моето отричане на математическите теореми и закони на логиката, но има очи за детайли в мен, които само мъж със специално отношение би забелязал. Малко след като родих сина си, той ми каза: „Чак сега от погледа ти изчезна онази постоянна несигурност и засия“. Той видя Жената в мен.

Когато бяхме тийнейджъри, с него заедно ходехме по концерти, по кандидатстудентски курсове, майка му ни правеше невероятни палачинки, които ухаеха на ванилия. Бяхме и сме приятели. Той винаги ми подава ръка, когато слизам от автобуса, отваря ми вратата на колата, прави малки жестове, които подчертават моята женственост. На един купон двамата си обещахме, че, ако не си намерим половин докъм 40-та си година, ще се оженим. Междувременно аз си намерих гадже, после друго. Но винаги ги запознавах с него. Да си знаят: това е Мъжът, който ме кара да се чувствам Жена, без да спим заедно.

Поетът, ах, поетът… с него почти станахме гаджета. Той се чудеше какво да прави с това несигурно, романтично момиче и „се поряза на косите ми“. Беше нещо като кратък токов удар, който той отрази. Стихът влезе в първата му стихосбирка.

Той беше невероятно нежен, свенлив и отдаден мъж. Запознахме се чрез писма на хартия. Пазя ги. Като ги отворя, се усеща напрежението от стаена страст и страх дали няма да го отхвърля. Бяхме заедно – той в друга държава, аз – тук, около три години. Подари ми първата орхидея, която пристигна с куриер точно на 14 февруари. Отглеждах я 10-на години. Изпращаше ми книги, малки подаръци, заедно пътувахме. Той ме обичаше като първата и единствената. Аз не бях готова и малко преди да получа предложение, се отказах. Разминахме се във времето, но помежду ни остана сладката болка и щастие да сме първата си любов. Чиста и най-болезнена.

Срещнах съпруга си 1,5 година след като единственият и, надявам се, последен негодник разби сърцето ми. Запознахме се в онлайн платформа и никой от нас не мислеше за връзка. Разсмиваше ме, беше странен, говорехме много и най-вече не ме сваляше. Отблъснах го като мъж, но една вечер, на връщане от един концерт, ме прегърна и ледът в мен се разтопи. Аз го пожелах, точно когато той бил решил, че вече съм causa perduta. Както се казва, жените са непредсказуеми. След това имаше цялото търпение на света, за да убеди, че има „ние“. Още преди да имаме дете, той ми показа, че за него аз и майка му сме най-важните хора в живота му. Отне му още почти 7 години, докато аз поискам да бъда майка. Отстрани изглеждаме хармонична двойка. Насаме сме... ние.

Писмо до бъдещия ми съпруг

И така, стигаме до най-важния мъж за мен. Аз не вярвам в думите: „Ти си единствен/единствена.“ Сърцето ми пази тайни и прескача при спомени за нежност и любов от други, но съпругът ми е единственият, който е понесъл толкова от мен, че вече преливаме един в друг.

В сърцето ми Единствен е синът ми – бъдещ мъж, който е моето „благодаря“ към света за цялата любов, нежност, внимание и уважение, което съм получила и заслужила от мъжете в живота ми. Едно от най-големите ми постижения би било да отгледам мъж, който знае, че по отношенията с майка му, приятелката му, съпругата му, дъщеря му, се съди за това колко е успешен.

Хубавец е. Има много братовчедки, така че не се тревожа, че ще остане без внимание от момичета. По-важно е първо да ги опознае като хора, да бъдат приятели, да се допълват в постоянно променящия се свят на противоположности. Мога само да си пожелая един ден той да върне любовта и уважението, което аз съм спечелила и предизвикала, на други жени, които да отворят сърцето си за него. Да продължава да разбира жените или поне да опитва. Засега дава само съвети на необвързаните ни приятели: „А защо не Ѝ купиш рокля с цвят на злато? Жените много ги харесват. А на лалета… “ Не знам... дали пък не отглеждам бъдещ Дон Жуан?

Препоръчваме ви още:

Трите възрасти на любовта

Семейството е единение

Знам какво искам