или защо ние, родителите, се връзваме на нелепите обяснения на децата си

„Цигарите не са мои. Един приятел ги остави в мен, защото баща му ще се кара.“ или „Много се забавихме и останах да спя у Ани.“
Почти всеки от нас се е сблъсквал с някакво нелепо обяснение на детето си. Защо им вярваме (или поне даваме вид)? Да се опитаме да си обясним.

Не съм видял – значи не съществува
Някои от нас предпочитат да не навлизат в деликатни територии. Най-често това е несъзнателна защита: „С моето дете всичко е наред. Дори да е малко далеч от истината в обясненията си, няма нищо страшно. Засега всичко изглежда нормално ( с всеки се случва), държи се както обикновено, занимава се с обичайните си неща. Не си струва да създавам излишно напрежение.“
Това често е основна причина много родители да не забелязват сериозни проблеми като наркотиците например.

Как да си помогнем
Като сме внимателни към детето и собствените си усещания. Дори когато ситуацията ни изглежда нормална, има някакво осъзнато безпокойство, което обикновено пренебрегваме, защото така е по-лесно. Но е по-опасно. Може би си струва да поговорим с някого – с другия родител, с приятел или с човек, който е дистанциран и може да бъде обективен в преценката си. По-добре да се притесняваме излишно, отколкото да пренебрегваме явни сигнали за проблем, обявявайки ги за незначителни.

Забраните не действат
Вероятно ще се изкушим да забраним веднага всичко, което е нередно дори опасно според нас, но едновременно с това ще ни стане ясно, че забраните вече не могат да помогнат. Може би единственото, което е останало у сина или дъщерята от уважението към мнението на по-възрастните, е опитът да поддържа илюзията, че е все същото послушно дете, което не би си позволило алкохол, цигари или сексуална връзка. Не бихме могли да предвидим и как ще реагира, ако тази илюзия бъде разрушена – дали ще прибегне до още по-изобретателни лъжи или открито ще се разбунтув?. Често ни се иска да не проверяваме това.

Как да си помогнем
За начало е добре да приемем, че привидното уважение няма никакво отношение към реалното. Тийнейджърът дава вид, че признава авторитета ни, ние, от своя страна, се правим, че му вярваме. Отношенията ни се превръщат във формалност. Струва си да помислим кои забрани в подобна ситуация, са наистина важни за нас и кои реално могат да бъдат спазени. Можем да изискваме и да настояваме, само ако едното и другото условие съвпадат. Напълно в наша власт е например да определим вечерен час. И ако той не бъде спазен, да не позволим следващо излизане. Да, неприятен, труден опит, дори по-непоносим за нас като родители, отколкото за порасналото ни дете, но иначе това напълно разумно изискване няма да бъде взето насериозно. Ако сме категорично против консумацията на алкохол, в каквито и да било количества, също трябва да заявим това, дори да нямаме гаранция, че ще се съобразят с изискванията ни. Не бива да спираме да изразяваме мнение, само защото сме сигурни, че няма да бъде взето под внимание.

Понякога просто не знаем кое е правилно
Ами хора сме! Случва се да попаднем в ситуация, която не сме преживявали преди, и да нямаме готова реакция или решение. От една страна, пиенето, пушенето и други „екстри“ на порастването са недопустими. От друга, и ние сме преживели възрастта на бунта и знаем, че забраните са загубена кауза, ако твърдо сме решили да не се съобразяваме с тях. Може би ще си помогнем, ако изясним за себе си, докъде сме склонни на компромис и кое категорично не приемаме. Макар с тийнейджърите всичко да е много по-сложно.
С каквото и да са свързани ограниченията, винаги е трудно да ги поставяме. Да вземем пушенето. Вредно е, безспорно. Но ето една хипотетична ситуация – родителят е започнал да пуши на 14 и не е спрял. Някак трудно ще е да говори убедително за вредата от никотина (макар статистиката да сочи, че деца на семейства непушачи също пропушват).
А сексуалните отношения? Толкова много е говоренето по тази тема. Но когато трябва ние да проведем разговора с детето си, сякаш всички полезни стратегии, които сме чули и чели, се изпаряват. Някой от родителите ни говорил ли е с нас по темата? Какво ни каза и какъв беше ефектът? Ако е бил никакъв, и разговорът е бил по-скоро неловък момент, по-добре да си го спестим. Въпреки страха, че детето ни може да научи важните неща през "кривото огледало" на улицата. Всъщност улицата вече я няма, има интернет, океан от информация за каквото се сетиш, и тази информация не е задължително изкривена. Защо да не научи важните неща от мрежата или от приятели? Винаги е по-добре от нелепо проведен разговор по темата с нас.

Как да си помогнем
Доказано е, че когато сме пределно откровени, сме най-убедителни. Разбрали сме и още нещо – понякога даването на личен пример е почти непосилно (като да спрем цигарите например), но ако ще сме категорични в забраната си, ще трябва да се подложим на „изтезанието“ от трудното си решение и да ги откажем и ние. Ако не можем да го направим – по-разумно е да не сме толкова отявлени и критични противници на пушенето. Така ще си спестим въпроса: „А ти защо пушиш?“, на който, да признаем, няма убедителен отговор.
А разговорът за секса? Това вече го знаем. Ако все пак решим да го проведем, е добре да не се случи пет минути преди излизането, за което подозираме, че е нещо повече от среща.

В крайна сметка, ние решаваме на какво да вярваме, кога да навлезем в подробности, и кога е по-добре да не го правим. Не е лесно да намериш вярната „тоналност“ с порасналото си дете. Но дали е разумна и другата крайност – да сме си толкова близки, че тийнейджърът да ни възприема единствено като приятели, от които няма респект? И непрекъснато търсим баланса, защото никак не ни се иска да се превръщаме в макет на правилния родител, който няма нито реална връзка, нито искрени отношения с детето си.

Препоръчваме ви още:

Сексуалното възпитание по света и у нас 
Тийнейджъри говорят за родителите си 
Адреналиновите деца

Материала подготви Янка Петкова

Източник: mel.fm