Свободата да (не)бъдеш домакиня
Автор: Ина Зарева
Цели 81% от българите смятат, че жената трябва да е домакиня. Разбирате ли – трябва! Независимо колко способна, талантлива, мечтаеща, успяваща, креативна, образована, квалифицирана е тази жена, тя трябва да е домакиня! Домакинстването е различно от това да приготвиш ухаеща на любов и отмиваща умората гозба. Домакинстването не е да шиеш цяла нощ костюм на кокиче за тържеството в детската градина. Домакинстването не е да грабнеш костюма на съпруга си и да ходиш с него по магазините да му купиш нов за важно събитие, защото той няма време. Домакинстването не е да изчистиш кучешките косми и детските играчки от дневната така, че да се откроят предимно розите във вазата. Не, домакинстването не е тази грижа, предизвикана само от любов и желание да зарадваш другия. То е онова пренебрежително „нареждане” – „Глей си там кухнята и не ми се меси!”; „Пак закъсняваш с яденето!”; „Защо не си ми изгладила ризата?”, „Разкарай го това дете оттук, искам да спя!” В това „домакинстване” майките са смъртно уморени, бащите – смъртно отегчени, а децата се опитват да растат под товара на бремето: „съсипал живота на родителите си”.
Синът ми беше на 7, когато веднъж по време на вечеря, без дори да ме поглежда, нареди:
- Мамо, донеси ми вода!
Аз поех дълбоко въздух, и докато всеотдайната майка и бунтарестата жена в мен си скубеха косите коя да надделее, съпругът ми реагира:
- Тук никой не слугува на никого. Когато си жаден, ще станеш, ще си сипеш вода и ще предложиш на останалите. Майка ти не е нито сервитьор, нито прислуга. Извини й се!
Съпругът ми изключително рядко се кара на децата ни, разбира се, те го обожават; разбира се, той е причина за много скандали в познатите ни семейства, защото съпругите вечно го дават за пример; разбира се, аз мразя това негово обожествяване, за сметка на моето вещерство – яхнала метлата на справедливостта, непрекъснато каканижа около децата ни и въздавам правосъдие. Но в този момент му простих всичко - ролята на светец; ината; влудяващото му спокойствие, докато аз изпадам в паника; несполучливите подаръци; шофьорските забележки и дори онази новогодишна нощ, в която насочи пиратките от терасата вместо навън, навътре към хола (но това е друга една история), защото осъзнах колко много свободна съм с него.
Свободата е най-важното нещо в живота ми. Тази свобода, в която имам правото да открия себе си, да избера какво, кога и как да го реализирам, и то по моя си начин, с всичките си грешки и провали, които да нося гордо на раменете си и да казвам – Да, но са си лично мои!
Тази свобода, в която имам правото да се заявя такава, каквато съм, с това което мога и не мога, с което искам и не искам.
Тази свобода, в която компромисите са взаимни и общи, а нареждания и изпълнения не съществуват.
Тази свобода, в която мога да имам очаквания и да споделя разочарованието си, когато не се сбъднат.
Тази свобода, в която знам, че точно колкото свободна съм аз, толкова свободен е и другият.
В нея не се случва нищо ужасно, ако той сготви или простре прането, а аз боядисам кухнята за един следобед. Никой не е обиден, ако няма вечеря, защото сме работили до късно. Никой не е пренебрегнат от това, че другият е посветил вечерта на сглобяването на конструктор или сплитането на коса на двадесет плитки. Никой не се чувства разпределен, задължен, вменен за конкретно определени дейности и ангажименти.
Всеки е свободен да заяви, че е уморен, че е натоварен, че е избрал да дочете книгата си пред това да готви 3 часа и затова няма тристепенно меню.
В тази свобода „трябва!” е заменено с „можеш ли?”.
В нея никой от двамата не стига до състояние на смъртна умора, защото има тайно съревнование за партньорство и всеки се опитва да отмени другия в колкото се може повече неща.
В нея никой не е принуден да краде време за себе си и да бива наказан за това.
В нея никой не се чувства виновен или длъжен.
В нея ничии грешки не се натякват, разказват иронично пред приятели или размахват пред децата като лозунги.
В нея всеки може да развива себе си, докъдето му стигат мечтите, без да се чувства ужасно, че не е изчистил или не е поправил щепсела. Защото другият също ги умее тези неща.
В нея има едно непрекъснато предаване на щафетата - аз поемам сега, ти по-нататък.
В нея и двете аларми са настроени с десет минути по-рано, за да приготвят кафето на другия и да посрещнат деня си заедно.
В нея децата се чувстват свободни да опитват, да грешат, да си признават и да споделят и с двамата поравно.
Тази свобода не идва даром и не е късмет, както повечето хора мислят.
Тази свобода е плод на стотици разговори до 4 сутринта; на важни лични и общи избори; на непрекъснати анализи на себе си, на другия и на вас двамата.
Тази свобода е важна дори не толкова заради нас, колкото за децата ни - за примера, за смисъла, за изборите в бъдеще.
Тази свобода почива на простичко правило – каквото и да правя, да не е за сметка на останалите в семейството ми.
И тогава всичко е лесно – казва се, обсъжда се, преразпределят се ангажиментите, а после заедно се празнуват победите, защото те са общи и на свой ред вълнуват и подтикват към следващи.
Изборът на това, което те прави пълноценен, щастлив със себе си, реализиран и удовлетворен е най-важното право от всички човешки права, за които са се водили духовни, физически, политически и психологически борби векове наред. Независимо дали искаш да си цар на фондюто, повелител на думите, вдъхновител на ученици, дресьор на лъвове, бизнес гуру, кранист, професор, чистач, спортист, шофьор или „просто родител”, твоят избор трябва да е личен, свободен и подкрепен, независимо от пола ти, а трудът ти да бъде ценен и уважаван.
Няколко седмици след онази вечеря чух сина ми да казва на сестра си:
- Можеш ли да ми сипеш вода, а аз ще вдигна чиниите от масата? Благодаря!
******************
Прочетохте ли Как се научих да танцувам с децата, а не с парцала?
Препоръчваме ви още:
Свързани статии (по етикет)
- Най-популярни
- Най-нови
