- Ако се разведем, би ли се оженил повторно? – внимателно наблюдавам реакцията на мъжа си. След кратка пауза, с равен тон, без да променя изражението си, той казва:

- След като съм бил женен за такава забележителна, умна, красива и добродетелна жена, едва ли бих могъл да бъда щастлив с някой друг.

Живея с този шегаджия почти половината си живот. За 17 години си родихме 4 деца, плащаме ипотека и строим вила. Зад гърба ни са три големи кризи, като по учебник, на всеки пет години. В мивката е пълно с мръсни чинии, в детската са разхвърляни играчки, в тенджерата има супа, а аз имам нов маникюр. Маникюристката е убедена, че живея в приказна реалност – мъжът ми забелязва промяната в цвета на ноктите ми. „Не всеки мъж забелязва тези неща у жена си!“ – възкликва тя. Ароматът на ацетон я обвива като наркотичен облак.

„Изгори тялото ми и разпръсни праха ми над морето.“ – лежа с температура 39, а мъжът ми ме обтрива с влажна кърпа, защото температуропонижаващите още не са започнали да действат. Стиска челюсти и гневно просъсква: „Ако умреш, ще те заровя. В червен ковчег с воланчета. И ще сложа на паметника ти снимка, на която си блондинка.“ Най-добрият стимул да оздравея – мразя воланчета.

Сериозно, какъв е смисълът от брака?

Никой не вярваше, че бракът ни ще успее. Лично аз и досега не вярвам. Ние сме много различни, различни по характер и темперамент. Не можем да почиваме семейно, два пъти пробвахме, сега предпочитаме да тъгуваме разделени. Ужасно се дразним един от друг.

Днес видях двойка възрастни старци, които атакуваха стълбите в подлеза. Промъкваха се покрай релсите, подкрепяйки се един друг. Идващите насреща им влюбени с усмивка се спогледаха: „Хайде да остареем заедно!“. „Мърдай!“ – изсумтя старецът.

Чуждата душа е мъгла. Чуждото семейство – още по-плътна мъгла. Зад видимото ниво на отношения има невидим, таен слой. Там ли се решава съдбата на семейството? Как се ражда това решение? От нежността или жестокостта, от равнодушието или чувствителността, от смирението или деспотизма, от състраданието или насилието, от бедността на бита или богатството на духа – кой знае? Аз наистина не зная. Една тубичка паста за зъби понякога има фатален ефект върху живота на семейството.

Мъжът ми може да позвъни и да каже, че идва с приятели. До час. Аз трескаво се втурвам в кухнята и успявам да приготвя 5 ястия. Не защото съм патриархална жена, която не смее да възрази на тиранина. Просто гостоприемството е много важно за мъжа ми. Същото като свободата да избира какво да яде и пие, какво да облича и колко често да ходи за риба.

За мен свободата също е много важна. В едно многодетно семейство възрастните имат много ограничения. Ние контролираме гнева си, раздразнението си, цензурираме речта си (вместо „изчезни от тук“ питаме „как се чувстваш“ и т.н.) съобразяваме графика си с учебната програма и увлеченията на децата. Харчим само за тези малки негодници в края на краищата. А толкова ми се иска нов парфюм…

Нещичко за любовта

Ако в тези условия на доброволна неволя ние, възрастните, започнем да си затягаме гайките един на друг, да се контролираме и да делим вещите си на дълбоко лични, животът ни окончателно ще спре да се различава от някое местенце в ада. Налага се да се учим да се доверяваме. Да бъдем откровени и да вярваме, че думите ни няма да бъдат използвани срещу нас (уви, ще бъдат). И да помним, че всеки от нас има вътре в себе си тайна стая, там където заседава „правителство в сянка“, която може да предложи условията на примирието. „Правителство в сянка“ е опозиционният вариант на властта, който разработва алтернативни решения на проблемите.

Например, веднъж жестоко се обидих. Сега дори не мога да си спомня причината, но чувствата бяха толкова силни, че гърлото ми се беше свило. И само познаването на наказателния кодекс ме удържаше от някои действия: „Развод! Раздяла! Завинаги! Писна ми!“ – крещях несвързано и търсех в гугъл ориентировъчно цената на недвижимите имоти в нашия район.

После децата довлякоха китарата. Някога на нея мъжът ми, тогава младеж с дълъг бретон, композираше музика по мои стихове. Спомних си как ме успокояваше след скарванията с приятелката ми. Как ми помагаше, когато плачех, прочитайки за пръв път критични коментари за статията си (оттогава минаха 10 години, момичета, не се притеснявам, критиките продължават). Как се застъпваше за мен в спорни ситуации с роднините. Как прави съботните закуски и развежда децата по кръжоци, защото аз все още спя, и спя, и спя. „Колко време и сили ще ми коства да намеря мъж, който се целува така добре?“ – обади се тайната ми стая. Нито един мъдър управленец не пренебрегва гласа на опозицията, ако иска да управлява дълго. Ето какво ще ви кажа.

Семейството не е родителство. Родители могат да бъдат и самотните хора. Семейството не е съвместно домакинство и стратегия за оцеляване. Заедно могат да живеят и приятелите, образувайки устойчива общност. Семейството не са съвместни проекти и увлечения. Проекти могат да реализират и съмишлениците и колегите.

Семейството е единение между мъж и жена, тяхното срастване един с друг. Децата са временни хора в семейството. Както са дошли, така ще си отидат, ще се разбягат по своите пътища. А ние ще останем. Тъжни, смешни, с разклатено здраве и шепа спомени. Ще скитаме по своите старчески дела, придържайки се един друг. И когато той ми каже: „Мърдай!“, аз ще му отговоря: „Господине, не ми досаждайте! Аз съм почтена омъжена жена. Макар че е невъзможно да ви се устои.“ И ще се засмеем.

Автор: Нина Архипова

Препоръчваме ви още:

5 мита за съвместния живот

10 неща, които щастливите двойки НЕ правят

Компромисите, които превръщат зимите ни в лято