Автор: Светла Чимчимова

Вчера в живота ми влезе Френската лучена супа. Дойде непоканена, но не и нежелана. Бях в местната зарзаватчийница и гледам срещу мене греят големи златни глави лук, един глас в главата ми каза: ,,Сега или никога!" - и главите лук смениха собственика си и ме придружиха до вкъщи. Там домочадието ме очакваше с традиционния за нашата фамилия въпрос, зададен от главата на семейството: "Ъъъ, Светла, ние ъъъ какво ще ядем?". И тогава, подло и без предупреждение аз ги застрелях с отговора: "Френска лучена супа!". Въздухът се насити с лека паника, не са сигурни, че са чули правилно, а ако са чули правилно, какво точно са чули. Първо поглеждат мен, после се поглеждат един друг, после пак мен, после към тавана (сякаш там има инструкции как се реагира при кулинарен катаклизъм). Все едно гледате мангусти по Нешънъл джиографик. Живият живот имитира природата и прочее.

Не получават отникъде знак, че се шегувам, втечняват се и изтичат по посока на личните си покои. Единият да се теши с Премиършип, другият, типично за неговото поколение, да провери в Гугъл за какво иде реч.

Аз удрям едно червило цвят „парижко червено“, ей така за колорит, препасвам официалната готварска престилка, пускам Жо Дасен, вадя бутилка бяло вино (за супата, не за мен) и започвам да гот.... да плача. Кой да ми каже, че съм купила най-коравия и лют лук оттук до вечността. Да плача е леко нефелно описание на потоците, които изтекоха от слъзните ми канали. Към края чак прихлипвах.

След почти час танталови мъки белене, рязане, разделяне на кръгчета, но най-вече плакане, стигам до същинското готвене. Вадя бульона - ръчно, био, еко лично приготвен от мен, разтопявам маслото - аутентик френско, наливам чаша вино (за супата де, не за мен) и бухвам пустия лук да се задушава. След още половин час имаме супа шедьовър:

- цвят златист като плажовете на Сен Тропе;

- текстура кадифена като мантията на Маргьорит дьо Валоа;

- аромат на френска провинция в края на август (от мащерката).

През това време невинните жертви на моя кулинарен екстремизъм изпълзяват от дупките си и ритуалът на мангустите се повтаря, само че този път включват към обектите на тревожните си погледи и тенджерата със супата. Въртят значи главички и ме замерят с елегантни фрази: "Мм много хубаво мирише!" - добра имитация на натурална радост - "Това оригиналната френска рецепта ли е?" - познаване на материята, значи Гугъл все пак е свършил работа: "Дано да е толкова вкусна, колкото изглежда" - изтънчен скептицизъм маскиран като комплимент. И тежката артилерия на ласкателството: "Не стига че умна, а как хубаво готви!", от което ми става ясно, че нямат никакво намерение  "да го ядат туй гурме" и се надяват да ме умилостивят с яко и напоително подмазване. Така и стана. Консервативният яде странджанки. Здравословният - чия с прясно мляко.

Захарче, сготви ми пак!

А аз? Аз си постлах бяла покривка с ръчно плетена дантела. Сипах си изстудения остатък от бялото вино (на мен, не на супата). Сервирах Френската по протокол със запечена с кашкавал филийка. И си я изядох.

Имаше вкус като за поне една звезда Мишлен.

Препоръчваме ви още:

Месечната сбирка на шестте етърви

Коко в кухнята на шеф Манчев или най-вкусният домашен бургер

Пай с мандарини и любов