Ninja Editor
Автор: Соня/Светът на Сончето
И двете деца ги заведохме за пръв път на море на едногодишна възраст.
Дъщеря ми, при вида на пясъка върху крачетата си, нададе един страшен писък, не искаше да стъпи на него и до ден днешен го мрази. Когато беше малка, я носехме до плажа, постилахме хавлиите, тя се настаняваше и при най-малките песъчинки върху телцето й, почваше да пищи: "Мий, мий, мий!". С нея плажуването беше спокойно - от хавлията до водата и обратно на ръце, можехме спокойно да затворим очи или да почетем книга, без да се притесняваме, че детето ще е изчезнало нанякъде. При предстоящата първа среща на сина ми с морето, очаквахме, че ще е по същия начин. Едногодишният фъстък повлече една торба с играчки за плажа, таткото нарами количката за дрямка, чадърите и дюшеците, аз - с торбата с кърпите на рамо, хванала по едно дете за ръка. Вървим спокойно с мисълта, че и с него ще се повтори ситуацията и съм в очакване да ми се метнат и двамата на врата при сблъсъка си с пясъка.
Как да отидеш на почивка с детето и да останеш жив
Като видя плажа и морето, синът ми само възкликна: "Коооооко ного ДА!" и се втурна през кърпи и хора да се топне във водата. В първата секунда всички се стъписахме от изненада, във втората грабнахме другото дете и с все багажерията хукнахме всички след него. Таткото успя да го хване, както беше си нагазил с дрехите и обувките, точно преди да се пльосне по очи в дълбокото. Сеир и половина! През целия ден му обяснявахме, че първо трябва да се настаним, да разположим кака му на кърпата, да се намажем с мазилата и тогава чак може да влиза във водата и то в никакъв случай сам, защото е дълбоко. Малкият юнак кима и обещава.
На другия ден тръгваме отново мирно и спокойно, но не би - как го изтървах, не зная, но отново хукна към морето, колкото го държат краката... явно обещанията бяха само за предишния ден. Следобеда, докато се чудя как да му обясня, да го заплаша или да го стресна да не търчим трима след него по целия плаж, се сещам, че в колата е останал коланът му за прохождане! Третата сутрин го екипирам, връзвам коланчето към количката и си се подсмихвам. "Ето да-та... !" - боен вик и хукна отново... Ама този път не успя да си изнесе представлението. Настанихме се по план и с едното за ръката, другото - в ръката, изкарахме спокойно деня.
Когато премина еуфорията от откриването на морската вода обаче, мъникът откри и пясъка, а заедно с това и фобията на кака си към него. То не беше заравяне, то не беше посипване по главите, то кули и замъци, то цели езера... налагаше се да търсим място далеч от хората, а на новодошлите казвахме, че около нас е опасно... Нов сеир! Едното пищи от кеф, другото - от ужас. И тъй като бедите винаги идват по три, не закъсня и третата - губехме го по три пъти на ден. Тогава бяхме избрали да се настаним в бунгала сред горичка, пълни с дечурлига и разположени в двор с ограда. Както се заиграят с другите деца, изведнъж нашето го няма - кой как тръгне да излиза през портата - той с него. Добре че хората го научиха, та го връщаха обратно. Толкова му беше интересно всичко, че току се заплесне нанякъде, закатери се по батутите или тръгне да гони чайките и го затърсим. Е, изкара си първото море все с колана за прохождане...
А ние тогава разбрахме значението на израза „с деца на море“.
Препоръчваме ви още:
Защото така са възпитани – в семейството, в квартала, в който живеят, в града, в държавата си и както се оказва на планетата си. И в стремежа си за чистота са толкова последователни и убедителни, че са в състояние дори разочаровани от загубата на националния си отбор по футбол да вземат пликовете, да заличат следите от присъствието си на стадиона и да заразят с манията си за чистота дори сенегалските запалянковци.
По същото време, в един гръцки курорт, българско семейство спокойно наблюдава как детенцето им си върши голямата работа в басейна и това не му прави никакво впечатление, защото персоналът ще изчисти, това му е работата. „Културни“ различия.
Японски запалянковци чистят сектора си след мач на националния им отбор по футбол
Съблекалнята на японския национален отбор по футбол след загубата му от Белгия
Но да се върнем на японците. Едва ли има човек, посетил държавата им, който да не е останал силно впечатлен от чистотата й. Светлана Запара е живяла в Япония 10 години и едно от нещата, които най-силно са я респектирали е отношението на японците към средата, в която живеят.
Защо Япония е толкова чиста?
В тази страна рядко ще видиш графити по сградите, също толкова рядка гледка е да забележиш хвърлен боклук на улицата. В Япония чистотата е издигната в култ, създаването на навици за поддържането й започва още в началното училище, където децата се грижат сами за хигиената на средата, в която учат. Но не е само това. Какво впечатлява чужденците, посетили страната?
Парк в Йокохама
Няма кошчета за отпадъци – няма проблем
Първото, което можете да забележите, стъпвайки на японска земя е, че тук кошчетата за отпадъци са изключение. Местните са възпитани така, че не очакват някой друг да се погрижи за боклука, който правят. От ранно детство ги учат сами да носят отговорност за това, да вземат отпадъците със себе си вкъщи и да ги изхвърлят където и когато трябва.
Казват, че има и друга версия за липсата на кошчета по улиците. След атаката със зарин в токийското метро преди години, било взето решение да бъдат премахнати.
Една от причините, поради които получавате пликче в магазина, дори да сте си купили само една стока е, че в него ще можете да съхранявате отпадъците. Пликът, разбира се, прибирате в чантата си, за да го изхвърлите, когато се приберете у дома. Подобни пликове можете да видите и в автобусите, които обслужват летищата или международните линии. Логиката е, че след дълъг път, вероятно имаш нужда от торба, в която да събереш боклука, който си направил. Затова в тези автобуси има пликове на всяка седалка.
Живеещите в частни домове и работещите в офиси сами поддържат прилежащото пространство. На кого са нужни чистачи, когато жителите на района са потенциален ресурс. Всяка сутрин можете да видите хора, които метат около домовете и офисите си. И съвсем не са обслужващ персонал. Обикновено чистенето се прави по график и се смята за напълно нормално.
Токийска улица
Изкуството да сортираш
Когато става дума за изхвърлянето на домашните отпадъци, японците са изключително педантични. Всяка жилищна общност има строги правила. Предварително сортираният боклук се изнася на специално определени места. За да е сигурно, че всичко е разпределено както трябва, съседите дежурят по график. Не сте отделили вестниците от списанията? Не сте измили бутилката от соев сос преди да я изхвърлите? Ще ви се наложи да ви върнат торбите обратно.
За сортирането на отпадъците в Япония е писано много. Когато живеех в град Гифу, до дома ми имаше оградено място, където всички съседи изнасяха боклука си. Тогава още не знаех добре японски и не бях изучила правилата за изхвърляне на отпадъците в сградата. Така една сутрин изнесох големия прозрачен плик с боклук и тръгнах за работа. Когато се прибрах вечерта, го намерих пред вратата си. Върху него имаше залепен жълт етикет, чието предназначение не можах веднага да разбера. После съседка ми обясни, че когато отпадъците не са правилно сортирани, ти ги връщат. Но това, което ме порази, беше как човекът, който ги е проверявал, е разбрал, че са точно моите. Сградата беше 7-етажна. Любопитно ми беше да разбера и кой точно го беше направил. Излизайки на улицата на следващия ден, видях в ограденото място старец, който разглеждаше торбите. Тогава разбрах защо пликовете за отпадъци там са прозрачни – за да се вижда правилно ли са разпределени. Този случай ме научи да бъда много внимателна и при всяко преместване, едно от първите неща, които правех, беше да проверя какви са правилата за изхвърляне на отпадъци в сградата и в района.
Камион за събиране на отпадъци на доброволческата организация Greenbird
Доброволчески организации се грижат за чистотата и реда
В много префектури в Япония има поделения на Greenbird, организация, която редовно кани местните жители да почистват района си. И не става дума за бутилки или кенчета от бира, а за малки парченца хартия или фасове от цигара.
Безупречната чистота в обществения транспорт е норма
Всеки, който е посетил Япония, е видял това със собствените си очи. Защо е толкова чисто? Защото японците не цапат, и защото има доброволци, които почистват (най-често след чужденците).
Японски влак
Чистите пътища
Ако посетите страната, вероятно ще ви направи впечатление колко чисти са автомобилите, които се движат по улиците. Чиста са, защото са чисти пътищата. Това се отнася дори за товарните коли по строежите, за чиито шофьори е въпрос на чест да поддържат возилата в идеален вид. Може дори да ви направи впечатление, че шофьорите на таксита в Япония са с бели ръкавици, а колите им блестят от чистота.
Съботници по съседски
Ако сте живели в Япония навярно са ви канили да се присъедините към редовното (полузадължително) почистване на района. В определения ден, в 7 сутринта съседите слагат ръкавиците, грабват кофи, гребла и косачки и започват заедно да чистят уличните канавки, да косят тревата и да обрязват храстите и дърветата. Не спират, докато не приведат в ред цялата прилежаща територия, дори малките паркове, ако има такива в района и обществените тоалетни. Това е типично за по-малките градове. В по-големите също се прави, но обикновено в кварталите, в които живеят предимно японци. Трудно е на местните да организират чужденците в подобни акции.
Кобе
Най-интересно е обаче какво правят с домашните отпадъци в Япония.
В страната има много начини за преработка на отпадъците. Затова местните ги сортират още в домовете си, преди да ги изнесат на определените за целта места.
Как се сортира и какво ще стане, ако не го правите?
За да компенсират донякъде липсата на полезни изкопаеми японците са развили вторични производства за преработка на отпадъци. От пластмасови бутилки те правят канцеларски материали, мебели, дрехи (училищни униформи, спортни екипи) и др. Имат заводи за преработки на стъкло и глина, например завод за преработка на стъкло в плочки за облицоване на стени и улични настилки.
Във всеки магазин за електроника има специални контейнери за стара техника и батерии.
Отделно се събират и преработват хранителни отпадъци, кашони, амбалажна хартия. От хранителните се правят торове. Има заводи да преработка на олио, което се събира от заведенията за хранене, училищните столове и домакинствата. Напълно възможно е жената да предаде използваната за готвене мазнина и дори да получи известно възнаграждение. След преработката от тази мазнина се правят миещи препарати.
Страната е приела дори закон за преработката на отпадъците (през 90-те години на миналия век). Местните отдавна са разбрали простата истина, че по-лесно се преработват отпадъци, които се събират разделно.
Осака
Какви са правилата, които следват?
Основно правило е отпадъците да се разделят горими и негорими. Към горимите са отнасят – хартия (малки парченца), хранителни отпадъци, прах от прахосмукачка, тъкан, дърво.
Картонът и много плътната хартия, списанията, вестниците и друга печатна продукция се сортират – кашоните се сгъват, завързват и изхвърлят отделно.
Още по-сложно е с негоримите отпадъци, където разделянето е на още повече видове и за всеки от тях си има контейнер: пластмасовите са в различни според вида напитка, който са съхранявали, същото е и със стъклените.
Картонените кутии за мляко или сок се измиват отвътре, разрязват се и се нареждат в спретнати пакети, капачките се изхвърлят на друго място, както и етикетите от бутилките.
И с това ангажиментите не приключват. Има разписание, по което отпадъците се изнасят за изхвърляне. Горимият боклук се изнася в един ден, негоримият в друг. Около всяка жилищна сграда има поставено такова разписание. Спазва се много строго. Защото, ако изнесете горимите си отпадъци в ден, който не е предвиден в графика – ще ги намерите пред вратата си и ще чакате два-три дни, за да имате отново тази възможност. Не можете например да изхвърляте стъклените си бутилки в сряда, защото това се прави в петък.
Японците не са вещомани. А и малогабаритните им жилища не го позволяват. Затова всяка излишна вещ се предава в пунктове, в които също работят доброволци, и се насочва към хора, които имат нужда от нея.
Метростанция в Токио
Както разбирате - трудоемко е, но това никога не е било аргумент за един японец. Най-мотивиращото е, че така си полезен на средата, в която живееш и на страната си. Малко е трудно за разбиране, но така е с повече японски традиции.
Снимки: blog.study-japan-guide.com и euroradio.fm
Препоръчваме ви още:
Тайните на японското възпитание
Aвтор: Олга Якимова
В една ноемврийска вечер на 1988 г. тичах към къщи с особено настроение. Бях минала квалификациите по бадминтон. Значи скоро щях да се състезавам. Ура! Сега ще кажа на родителите си…
Отворих врата и чух мама от кухнята:
- Ела тук. Баща ти иска да каже нещо на теб и брат ти.
Никога не можах да разбера защо в този момент реших, че става дума развод. Разводът на моите родители. Дори когато се караха, с брат ми никога не сме мислели, че може да се разделят. Това бяха просто спречквания. А и тези, които бяхме виждали, бяха много редки.
Сринах се до стената в коридора. И изпаднах в истерия. Никой нищо не успя да каже.
Плачех толкова силно, че повикаха леля ми (сестрата на мама), за да ме успокоява. Но всички увещания, че родителите ни се разделят, но баща ни никога няма да ни изостави, че ни обича, че нищо няма да се промени, че ще се виждаме и занапред, бяха безсмислени. Моят свят рухна веднъж и завинаги. Светът на моето семейство. В отчаяните си опити да ме успокои мама дори предложи да живея с татко. Много по-късно разбрах, какво й е струвало това.
Защо ви разказвам това?
Искам да покажа развода на родителите през очите на детето. След години. Искам късче по късче да анализирам това, което се случи, защо и как да направим така, че детето да бъде минимално травмирано.
Моето мнение. Личното.
Късче първо - егоизмът и порастването
Това беше момент на тотален взаимен егоизъм. На родителите ни им беше важно да ни кажат какви промени очакват семейството ни. А на мен ми беше важно нещо друго. Да победя в следващото състезание. На кого му беше интересно това? И това че утре имах участие в Клуба на строителя пред съучениците си, пред родителите и учителите в чест на поредната годишнина. На тях това не им беше важно.
Плачех и разбирах, че утре очите ми ще бъдат подпухнали, че няма да мога да дишам през носа си, а главата ми ще се пръска на хиляди парченца.
Беше ми жал за мен самата, за мама, която не приличаше на себе си и за баща ми, който седеше в кухнята свел глава. В този ден пораснах.
Как се чувстват децата в нестандартните семейства
Късче второ - научих се да лъжа
Никой от съучениците ми не разбра, че родителите ми се развеждат. По онова време социалният статус на семейството беше много важен за обществото. И как иначе – нали това е основната му единица. Когато бях дете четях много, явно и доста излишни неща, защото смятах, че семейството се създава веднъж и завинаги, че разводите са възможни само ако някой от семейството е асоциален. И бях спокойна – с моето семейство всичко беше наред. Имахме дом, вила, в почивните дни ни гостуваха баба и дядо (родителите на баща ми), през лятото ходехме при другата ни баба – майката на майка ми. Безопасност и покой! Така беше винаги. И така трябваше да бъде винаги.
Болката ми беше вътрешна – заради предателството на близкия човек, и външна. Стереотипите за семейната цялост, като ядро на обществото, бяха идиотски. Появи се срам заради разбитото ни семейство.
Проблемът беше и в това, че баща ми беше в родителския комитет на училището и класа (фирмата, в която работеше имаше шефство над нашето училище). Той редовно общуваше с химичката по въпроси свързани с обзавеждането на кабинета. Готвеше класа ни за летния поход, учеше ни да опъваме палатки и да палим огън.
Какво ще стане, когато всички разберат, че баща ми ни е напуснал? Какво не ни е наред, че ни изоставя?
И се научих да лъжа. Всяка учебна година попълвах в анкетата данните на двамата си родители. Както обикновено. На всички въпроси, защо не са виждали баща ми в училището отдавна, казвах, че е зает.
Успя да ги заблудя, че всичко е наред, почти до завършването. Тогава в благодарственото писмо до родителите ми видях само името на майка си. Всички предишни години имената им бяха едно до друго.
Та в онзи ден, когато трябваше да изнеса приветствие в клуба, щом видяха лицето ми всички бяха в шок. Пак излъгах – алергия, температура и т.н. Очилата успяха да скрият очите ми. Не помня какво съм говорила и как. Помня само дървения под на сцената.
Спомням си, че си тръгнах към къщи и се разплаках, едва когато училищната врата се затвори зад гърба ми. Научих се да се сдържам и да плача само на затворена врата.
Късче трето - имитацията
Когато успях да се посъвзема, попитах мама, ако тате поиска да се върне, ще го приеме ли. Мама каза, че би го направила заради нас. А после ми призна, че отдавна са разведени.
Оформили развода преди половин година. Това беше удар под пояса. Половин година в лъжа. Половин година са давали вид, че са заедно. Половин година близките и приятелите ни са знаели, че са разведени, а ние не. И са се правели, че всичко е наред.
Това беше тотално предателство. И проблемът беше, че мислех, че ако съм знаела по-рано за това щях да се уча по-добре, да наблягам на спорта, да не се карам с брат си, да мия чиниите и да чистя, без да ми напомнят. Чувствах се виновна. Ако знаех, че са решили да се разведат… Не можех да разбера как е възможно да заобичаш друга жена и да напуснеш семейството си? Къде отива любовта? Любовта и семейството са едно цяло!
Мина време и разбрах, че това не е така. Любовта е подарък, семейството – работа. Ако хората ценят този подарък – любовта, и работят над отношенията си, ще имат и едното, и другото.
Защо любовта се превръща в претенции към другия
Късче четвърто - мъдростта
Научих се да мисля и сама да се измъквам от депресията. На 13 години. Макар да имаше опит да помощ отвън.
Мама явно не беше готова за такава реакция от моя страна – когато си бях вкъщи, плачех от сутрин до вечер. Намери ми психолог. В ония времена, представете си. Не ми хареса този разговор. Тази жена не ме разбираше:
- Баща ти е напуснал майка ти, не децата си.
Аз (на себе си): "Така ли? Къде е тогава?"
- Той ви обича.
Аз (на себе си): "От разстояние?"
- Всичко ще мине.
Аз (на себе си): "Какво знаеш ти? Това няма да премине никога."
Мисля, че жената искрено се опитваше да помогне, както и близките ми, но тогава разбрах, че никой няма да ми помогне по-добре от мен самата. Ако аз сама не успея да се измъкна, то… И се измъкнах.
Наблюдавах как си отива и отново избухва болката. Какви мисли я предизвикват? Защо ми е толкова зле? Ще мога ли да преживея още един ден с тази болка?
Научих се да слагам маската и да се събирам късче по късче, преди да изляза навън, да се радвам и да се държа както обикновено. Когато се прибирах вкъщи и затварях вратата след себе си, отново се разпадах на хиляди парченца.
Ден след ден. Много години. Учех се да живея отново и след години, когато преживях и анализирах тази история, успях да се разделя със собствения си мъж и баща на детето ми, без да има травмиращи последствия за дъщеря ни.
Препоръчваме ви още:
Не мога да простя на дъщеря си
Бременните дами и майките със стил се грижат за себе си винаги, интересуват се от новостите и се стремят постоянно да се информират за продукти и услуги свързани с отглеждането на децата, както и за тях самите. Всекидневието на една жена, която очаква дете или вече е родила, е изпълнено с вълнение и много задачи. Затова е важно да отделят време за себе си, да се чувстват добре и да изглеждат така, както биха желали.
Подарете си приятно преживяване, на което ще научите полезни неща, както за самите вас, така и за вашето дете. В приятелска обстановка ще ви бъдат демонстрирани упражнения по йога, подходящи за жени, които очакват дете, и за млади майки, които искат да поддържат форма. Ще ви покажат как една бременна дама може да бъде стилна с модните предложения на Руслана Канева от Instinct Store. А пред майките, които са твърде ангажирани във своето всекидневие и искат да поверят детето си в сигурни ръце, ще бъде представена агенция за детегледачки „Нанни“, чиито експерти ще дадат полезни съвети за детската грижа.
Представители на марката Ducray ще представят лосион, който би бил от полза на много настоящи и бъдещи майки, които се сблъскват с реактивен косопад след раждането.
На вълнуващото събитие ще бъде представен и проектът „Маргаритка“. Добрата им кауза е свързана с българската музика и детските песнички. “Маргаритка” инвестира в построяването на музикални площадки в България, като първата по рода си площадка вече е факт в парк „Гео Милев“.
La Roche-Posay се включват в събитието „Училище за бременни и майки със стил“ с представяне на продукти за къпане и грижа след баня, които са подходящи за новородени, бебета, деца и възрастни.
Освен интересните срещи и страхотните демонстрации на продукти, които биха били от полза на всяка майка, посетителите ще получат подаръци и ще участват в томбола с награди. Вкусната почерпка е от Яна Средкова, собственик на Green Basket, която ще се погрижи за здравословно и безглутеново похапване.
За тези, които ще посетят събитието с децата си, на разположение ще бъдат двама аниматори.
Водещ на събитието е Невена Басарова-Дичева, основател на Първа Детска Академия за Добри Обноски, специалист по социален етикет и коуч по емоционална интелигентност, майка на 9-годишен син, с опит в общуването с родители и деца от всички възрасти. Самата тя ще сподели с вас полезни съвети за млади майки и бременни жени.
Заповядайте на 17 юли 2018 г. от 17:30 часа в Парк Център София, ВХОДЪТ Е СВОБОДЕН, но който желае може да закупи компакт диска на „Маргаритка“, за да подпомогне тяхната благородна кауза!
Регистрацията за участие е задължителна – вижте тук.
Препоръчваме ви още:
Как да се подготвим за раждане
Автор: Мария Пеева
Спокойно мога да кажа, че сме редовни курортисти в Гърция. Всяка година сме тук поне за няколко дни, а това лято съвсем се застояхме, тъй като наехме една симпатична къщичка за цял месец близо до малко курортно селце. Финансово ни излиза колкото седмица ол инклузив за цялото ни семейство от осем души. Освен това подобна ваканция е много удобна за човек, който и без това работи от дома си. Преди време наемах апартамент по същия начин, дори и за цяло лято, на българското Черноморие, но след един кошмарен престой, се отказахме. Последното лято всъщност едва изкарахме две седмици там. Коко стигна до болница от ентеровирус, който според мен се дължеше на изключително мръсната вода. Тогава просто се изнесохме и апартаментът така и си остана неизползван до края на сезона.
Сравнявайки морските ни почивки в България с тези в Гърция, съм убедена, че основният проблем се корени в отношението на българския бизнес към туристите, независимо дали са българи или чужденци. Оставам с впечатлението, че в България бизнесът се отнася към курортистите, сякаш те идват веднъж и повече няма да се върнат. Гледа да спечели от тях максималното с минимум инвестиции - като за последно. Докато тук, в Гърция, имам чувството, че хората много държат да се върнем пак и действително се стараят да ни хареса. Много съм далеч от мисълта, че в България няма страхотни хотелиери, хазяи, ресторантьори, собственици на малки симпатични кафенета или пекарни, които се стараят да са на ниво, инвестират, полагат усилия. Но сякаш те са малка част от масовия туристически бизнес. Повечето гледат само да спечелят максималното за кратко време, без значение дали предоставят добра услуга.
Предполагам, че всеки, който работи в тази сфера, много лесно може да почерпи информация и добри примери, така че не смятам в тази статия да се опитвам да давам някакви професионални съвети, нямам капацитета за това. Ще споделя само впечатленията си като най-обикновен курортист.
Малко слънце и някой, когото обичаш
Обърнете внимание на разстоянието между чадърите
Първата разлика, която се набива на очи, е пътят. По гръцките пътища и магистрали определено няма толкова задръствания и ремонти. Освен това сякаш няма и толкова луди шофьори, които те поставят в рискови ситуации. Разбирам от местни хора, че глобите са толкова солени, че просто всички спазват правилата. Един минус, който забелязах е, че няма много крайпътни бензиностанции и заведения, което е добре да се има предвид, когато пътуваме с малки деца.
Втората разлика - крайбрежието. В Гърция няма презастрояване. Има огромни зелени площи, маслинови горички и всякакви приятни за окото полянки, край които минаваме на път към плажа. Нямаш усещането, че си в бетонова пустиня.
Пътят към плажовете минава край горички и лозя
Разбирам от хазяйката ни, че тук правилата за застрояване край брега са изключително строги и дори ако има корупция, крайбрежната ивица е останала незасегната от нея. Което е прекрасно и искрено им завиждам на гърците, че са го постигнали. Това е изцяло въпрос на политическа воля. Всички незаконни постройки се събарят. Права за строеж не се издават “с връзки”. Сигурна съм, че и на местните им се иска да си построят кокетни вилички на мястото на маслините и да печелят повече, но няма кой да им позволи и те някак се примиряват с това, вместо да търсят начин да избегнат закона.
Сините флагове на Северното гръцко крайбрежие
Чадър с четири шезлонга - ползвате го цял ден срещу две фрапета по 4 евро.
Към тях ви носят и две минерални води безплатно.
Третата разлика - плажовете. Тук мога много да пиша. Тъй като сме с малки деца, търсим така наречените плажни барове вместо да изберем многобройните диви и изключително приятни и пусти плажове, предпочитани от влюбени двойки и по-екстремни летовници. Плажните барове са големи пространства около бар, които са с чадъри, шезлонги, а на някои места има и спасители. Всички, които сме посетили, имат и чисти тоалетни, съблекални и душове. В България ми се е случвало да съм на плажен бар, който няма тоалетна и ме отпращат да търся такава на половин километър оттам. Освен това тук плажните барове разполагат с големи паркинги, които (това вече направо ме очарова) са закрити с навеси, така че колата ви да не е прегряла от слънцето, когато приключите с плажа. Паркингите са безплатни. Не само това, шезлонгите и чадърите също са безплатни. Трябва да имате някаква консумация, разбира се, но никой не ви виси на главата да поръчвате постоянно. На плажа, който най-много си харесахме с децата, си поръчваме кафе за 4 евро. Да, скъпо е. Но ни носят безплатно и вода към него и ползваме цели четири шезлонга под огромен чадър от палмови листа. Може да си поръчате и само вода, която е петдесет цента. Децата понякога сядат под друг чадър и нищо не консумират. Никой не ги гони и не им прави забележка да освободят мястото. В България за сравнение последно плащахме 30 лв. за един чадър и два шезлонга. В Гърция може да си поръчате две кафета или фрапета, или каквото прецените, след което до края на деня никой няма да ви притесни. Ако желаете, може да си донесете сандвичи и плодове и няма да получите укорителни погледи за това. Може и да си поръчате храна от плажния бар и тя не е безумно скъпа. На нашия плаж всичко е по пет евро - децата обикновено си делят някой огромен клуб сандвич или също толкова огромен и вкусен бургер с пържени картофки. Дотук гръцкият плаж ми излиза поне два пъти по-евтин от българския. Разпитвам хазяйката ни, местна жена, много интелигентна, и тя ни обяснява, че концесията за такъв плаж може да е 100 000 евро. Не знам доколко е достоверна информацията й, но излиза, че тези хора някак печелят само от бара, без да искат от почиващите пари за чадър и шезлонг, макар че инвестират много в паркинги, тоалетни, пътеки по пясъка, съблекални, тоалетни, почистване, поддръжка и какво ли не още.
Паркинг с навес на плажа - безплатен.
Незнайно как винаги има места, а вече е юли.
На всичкото отгоре плажът не само е по-евтин, но е и по-чист. Водата е кристална. Може да се случи да има водорасли понякога, но очевидно канализационните тръби не се изливат в нея. Това е и основната ми причина да се откажа от нашето Черноморие. Докато хотелиерите не започнат да си декларират реалната леглова база, за да може и пречиствателните станции да работят адекватно, докато не се сложи край на презастрояването, този проблем няма да се реши. И дотогава нямам никакво намерение да се тровя с нашенските екскременти. Свободни сте да ме разбирате и преносно.
Зоната с тоалетни, душове и съблекални. Винаги чиста.
Никой не краде течния сапун.
Стигам и до ресторантите, заведенията и развлеченията. В Гърция храната е вкусна. Просто е вкусна. Не защото прасетата или пилетата им са по-вкусни от нашите, нито защото зеленчуците им са по-добри. А защото подбират вкусни и качествени продукти, а не търсят най-евтиното. Защото сменят мазнината редовно и използват хубави уреди. Защото поддържат хигиена. Защото не работят, сякаш това е последният им сезон и догодина ще затварят. На всичкото отгоре сметките им са точни (нито веднъж досега не са ни надписвали), а в традиционните ресторанти много често поднасят и комплименти - десерт за цялата маса. В България нито веднъж досега не се е случвало да ми поднесат “комплимент” на морска почивка или да получа изобщо добра храна, освен ако не отида в някой тузарски ресторант и не платя прескъпо. В обикновените кръчмета по нашите курорти получавам още и сърдити физиономии от сервитьорите, обикновено хора без опит и професионално образование, които на всичкото отгоре подозират, че собственикът може и да не им плати на края на сезона. Затова ако не им оставиш бакшиш, го приемат за лична обида. В Гърция не е прието да оставяш бакшиш. Знаехте ли това? Нищо чудно да не знаете, защото ние сме свикнали да оставяме. Е, в Гърция не сте длъжни и никой не го очаква от вас. Ако все пак им дадете някое евро, са наистина приятно изненадани и благодарни. И ви запомнят.
Детска площадка на плажа - безплатна, разбира се
Магазините… Избягвам сергийките с разни парцалки и вещи за плажа, но няколко пъти пазарувам от местна аптека, където намерих страхотна козметика. Имат чудесни промоции. Но най-милото е, че винаги имам подаръче. Веднъж ми подариха огледалце. Друг път чанта за плажа. После още една, като специално се погрижиха да е различна (защото видяха, че съм с първата). Не е, защото правя някакви уникално големи сметки. Просто хората искат да се върна отново. Ако не това лято, то другото.
Пекарната, откъдето купуваме закуски. Всичко е в хартиени пликчета и кутии. Хората пипат храната с ръкавици и дават касови бележки. Подаръци има и там, особено ако си с деца. Току ги почерпят с геврече или някаква курабийка. Отново имаш чувството, че си специален и те много искат да се върнеш там отново. Нищо, че си един от хилядите туристи, които ще минат през пекарната им това лято.
И самият бар, където не сме седнали досега, защото ни сервират на шезлонгите.
Не ме разбирайте погрешно. Обичам българското море и имам страхотни спомени от ваканциите ни там - първо с родителите ми, после със семейството, както и с големи приятелски тайфи. Обичам прекрасните стари Созопол и Несебър, красивия Бургас, многолюдната европейска Варна, малките китни селца. Обичам да слушам българска реч около мен, да създавам морски приятелства, да пазарувам сувенири и да се храня с местната ни кухня. Обичам всичко да ми е познато, да преживявам отново нашите любими истории от местата, на които сме били години наред. Но просто не мога да изтърпя проблемите, които съвсем сами си направихме, дали от глупост, дали от недалновидност, дали от чист ламтеж за бърза печалба.
Нашето Черноморие сега посещаваме за някой уикенд, колкото да се видим с тамошните ни приятели. И така ще си остане, докато нещо не се промени из основи. Дотогава ще си творим морски истории в Гърция. И нищо чудно някой ден да се окаже, че децата ми нямат никакви спомени от българското море. Ще излезе, че за тях “нашето море” е гръцкото.
Жалко, нали?
Още по темата:
Икария - островът на дълголетниците
Авторът на следния текст Кели Джо Холи е живяла 18 години с насилник и сега споделя грижите за двамата си сина с него. Надявам се съветите й да помогнат на други родители в подобно положение.
Много хора си мислят, че съдът има различна политика, когато единият родител е виновен в домашно насилие, малтретиране на деца или сексуални престъпления. Но криминалното право и семейното право сякаш се разминават по тези въпроси и съдът винаги решава, че за децата е за предпочитане да имат двама родители, отколкото да ги предпази от опасни хора.
И така на много от нас се налага да споделят грижите за децата си с насилник. Трябва да им позволим посещения и това ни причинява голям стрес. Кармен “се задушава”, когато дъщерите й посещават баща си, осъден за сексуални престъпления, у когото са намерени улики за детска порнография. Можете ли да я обвините? Тя прави всичко възможно, за да предпази дъщерите си да посещават дома на бащата, но семейният съд позволява и налага посещенията.
Как да намерите мир, когато споделяте родителските грижи с насилник
Кармен, като повечето напуснали насилника си, отново се чувства жертва на бившия си партньор и е безпомощна, след като съдът й налага децата да посещават баща си. Това нарушаване на здравия разум отдавна е реалност. Нашата цел е да направим реалността поносима. Да се задушавате, когато децата са при баща си, не е от полза нито за децата, нито за вас. В известен смисъл, ако НЕ намерите мир в тази ситуация, вие позволявате на бившия ви насилник, отново да ви контролира.
Освен това не забравяйте, че децата, ако не са преживели насилието или поне докато не го преживеят, имат различна представа за другия родител от вас. Всъщност дори ако другият родител ги насилва по някакъв начин, те пак имат различни чувства към него, защото е техен баща или майка. Познавам 14-годишно момиче, изнасилвано от баща си в продължение на три години, докато го издава и той отива в затвор за 3 години, когато тя е на 12. Тя все пак възнамерява да поднови връзката си с него, когато той излезе от затвора. Знае колко е лош, но той е нейният татко. Този пример доказва с какво си имаме работа, когато се опитваме да защитим децата си от родител насилник. Няма как да го направим. Не напълно и не завинаги.
Да говорим лошо за другия родител само ще влоши ситуацията. Децата може да се обърнат срещу вас, особено ако другият родител е достатъчно очарователен или мъдър да ви обижда само в заговор с тях. (Тийнейджъри ли са вече? Когато влязат в пубертета, ще ви разиграват и изправят един срещу друг като на дуел).
И така - какво да направите за себе си? И за децата си?
Правете всичко, което законът позволява, за да защитите децата. Водете си подробен дневник за времето, което прекарват с другия родител. Помнете, че решението на съда не може да се промени, докато няма доказано престъпление, а ако/когато има такова, ще ви трябват записки колко време са прекарали с другия родител, какво са правили и как са коментирали посещението си.
Не обиждайте другия родител пред децата. Да говорите срещу него ще накара децата да се отчуждят от вас независимо от възрастта им. А и когато децата изпуснат нещо споделено от вас пред него, той ще го използва, за да измъкне всяка информация срещу вас - принудително или с убеждение, и ще задейства съдебната система срещу вас.
Обяснете на децата си какво е тормоз и сексуално малтретиране. Използвайте примери от новините и често обсъждайте тези теми. Няма нужда да са много сериозни и задълбочени разговори. Може да изкоментирате просто: “Днес видях по новините, че една майка тормозила дъщеря си. Момичето дълго си мълчало, но един ден се почувствало толкова ужасно, че се е самоубило. Нали знаеш, че можеш винаги да ми кажеш, ако някоя твоя приятелка бива насилвана или тормозена от родителите си?” Винаги се съобразявайте с възрастта на детето си при тези разговори.
Нормално е децата ви да знаят, че другият родител ви е наранявал и как. Това е ваше преживяване и вие имате право да го споделите с децата си. Може да им кажете дори, че се тревожите за тях и затова имате спасителен план, в случай че нещо лошо се случи някога.
Измислете спасителен план за децата си. Осигурете им възможност да го приложат. Телефон за спешен случай, парола, номерата на ваши близки или роднини, които живеят близо до другия родител. Напишете списък с номера на листче и го сложете в раницата им. Покажете им къде е, но не задълбавайте, защото ако много се впечатлят, непременно ще го споделят с другия родител.
Телефоните може да са и в контактите на мобилния им, но нека да ги имат и на хартия. Спасителният план трябва да е възможно най-неутрален. Не го представяйте на децата като създаден специално за другия родител, а по-скоро като изход за всяка опасна ситуация, в която детето може да попадне.
След като децата знаят какво е насилие и сте говорили по въпроса, споделили сте и своя опит, те ще разберат, че трябва да внимават и с другия родител. Това е достатъчно тревожно за децата ви. Да знаеш, че не можеш истински да се довериш на някой, който твърди, че те обича, е меко казано тежко. Като жертва на насилие, вие разбирате конфликта, който създава подобно знание.
С времето ще се почувствате по-спокойни, когато децата са при другия родител. Знаете, че те са наясно какво е тормоз и че имат план, до който да прибегнат, ако се изплашат. Направили сте всичко възможно и да се защитите законно - в случай че другият родител ви обвини в отчуждаване или ако откриете, че той малтретира децата.
За да сте съвсем наясно какво се случва в дома на другия родител, трябва да спрете да мислите КАКВО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ и да се фокусирате върху фактите. Това, което децата ви казват и това, което виждате, когато ги водите дотам. Вашето въображение, тревога и страх нямат място в защитата на децата ви. Трябва да се научите да се абстрахирате от възможностите, ако искате фактите.
Пращайте ги при другия родител подготвени и ги приемайте обратно с обич. Докато ги няма, се опитайте да създадете и живот за себе си.
ДА ОБОБЩИМ:
1.) Водете си подробен дневник.
2.) Не обиждайте другия пред децата.
3.) Научете децата какво е тормоз и сексуална злоупотреба и споделете преживяното от вас (съобразено с възрастта на децата).
4.) Измислете спасителен план, който децата лесно ще запомнят.
5.) Въоръжете децата си с най-добрата информация и с много обич.
6.) Абстрахирайте се от чувствата си към насилника и го наблюдавайте обективно.
7.) Научете се да живеете своя живот, когато децата ги няма.
Ако пробвате този план, вярвам, че ще намерите мир. Прекарали сте целия си живот досега в опит да спасите децата от другия родител. Правили сте го несъзнателно, още преди да осъзнаете, че той е насилник, защото има белези, които са издавали, че нещо не е наред. В сърцето си знам, че сте посветили всеки миг на тях.
Но сега вашата реалност е различна. Те прекарват време далеч от вас с човек, от когото се страхувате. Нормално е да се задушавате, докато децата са там. Но реакцията ви, колкото и да е естествена и разбираема, трябва да се промени, ако искате да сте трезвомислещ и интуитивен родител, който отглежда децата си с много любов. Трябва да направите и малко място за себе си в собствения си живот. В началото ще се чувствате странно, когато си зададете въпроса: “Какво искам да правя днес?” с радостно очакване, вместо да реагирате със страх на всичко, което се случва. Но след време вината ще изчезне, ще намерите начин да се забавлявате и без децата и ще се научите да преодолявате по-добре стреса от споделянето на грижите за децата с родител-насилник.
Препоръчваме ви още:
УНИЦЕФ и правителството на Република България започват нова програма за сътрудничество за периода 2018-2022 г.
Министерството на външните работи на Република България прие акредитивните писма на д-р Джейн Муита като представител на УНИЦЕФ в България - така започва нова глава на сътрудничество между Детския фонд на ООН и правителството на България. Новият 5-годишен цикъл на работа ще бъде от полза на всички деца в страната, включително на най-уязвимите.
„С нетърпение очаквам да работя с екипа си в България в подкрепа на правителството, за да подобрим заедно резултатите за децата в рамките на мандата на УНИЦЕФ“, каза д-р Муита по време на срещата със заместник-министъра на външните работи на Р България, Юрий Щерн.
УНИЦЕФ и правителството на Република България продължават традиционно ползотворното си сътрудничество с нов програмен период 2018-2022 г., който подкрепя националните усилия като гарант, че всички деца и юноши в страната, включително тези в най-неравностойно положение, се ползват от правата си и развиват своя пълен потенциал в приобщаващо и закрилящо общество. Д-р Муита и екипът ѝ ще работят за постигане на устойчиви резултати чрез четири програмни компонента: (1) ранно детско развитие и система за публична грижа за деца; (2) приобщаващо предучилищно и училищно образование; (3) превенция на насилието, защита на жертвите и достъп до правосъдие за всички деца; и (4) партньорства за наблюдение, комуникация и насърчаване на правата на детето в България и по света. УНИЦЕФ ще работи заедно с правителството, държавните институции, партньорите от агенциите на ООН, медиите, частния сектор, академичните среди, организациите на гражданското общество, родителите, децата и юношите за реализиране на програмата.
За д-р Муита:
Д-р Джейн Муита пристига в България след успешно изпълнение на предишния 5-годишен цикъл на сътрудничество и плавен преход от предишния представител на УНИЦЕФ, г-жа Мария Хесус Конде. Тя е родом от Кения, заемала е позицията на заместник-представител на УНИЦЕФ в Зимбабве от ноември 2013 година. В това си качество е ръководила разработването, прилагането, мониторинга и оценката на програмата на УНИЦЕФ за страната. Преди това д-р Муита е заемала позицията заместник-представител на УНИЦЕФ в Малави и Руанда, където е ръководила комплекси и програми за деца. Д-р Муита притежава бакалавърска степен по медицина и хирургия, магистър по педиатрия от Университета в Найроби, както и магистърска степен по обществено здраве от университета „Джонс Хопкинс“, САЩ.
За УНИЦЕФ:
УНИЦЕФ работи на местата с най-тежки условия, за да достигне до най-уязвимите деца. За да спаси живота им. За да защити правата им. За да им помогне да реализират потенциала си. Работи за всяко дете, навсякъде, всеки ден - в над 190 държави и територии - за да създаде по-добър свят за всеки.
Препоръчваме ви още:
Автор: Яна Пеева
С Теди никога не сме се разделяли за повече от 5 дни. Дори в началото, когато се загаджихме и той живееше в Благоевград, а аз бях 12-ти клас и ходех на училище, едва изтрайвахме цяла седмица без да се видим. Бяхме заедно по-малко от месец, когато решихме, че ще живеем в Англия, и по-малко от два, когато решихме, че ще се женим и се обадихме на бъдещия ни кум (когото аз не познавах!) да му кажем, че ще ни е кум, а той ни тегли една майна по телефона, защото го събудихме. Но се съгласи, де!
Сега обаче ме изостави този мой мъж. Делегира ни с Борис на майка си, качи се в колата и ме заряза в Гърция. Пък аз без него се поболях за една вечер. Излезе ми ужасна пъпка на носа точно 2 часа след като си тръгна за София. Много ми е мъчно, казвам ви. Едва 24 часа са минали, а аз само го мисля дали ще ни познае като се приберем след 10 дни, дали кучетата ще ни обичат още. Взех му даже кърпата на плажа, да не би случайно да го забравим с Борис - сложих я на съседния шезлонг и като искам нещо да кажа на Теди се обръщам и го казвам на синята раирана кърпа. Разказвам на Бобката истории от младостта ни със баща му и току избърсвам някоя породена от липсването сълза: “Ех, Бобка, баща ти, докато беше тук, можех спокойно да отида да пишкам, без да се притеснявам, че ще те оставя на баба ти и тя ще те е наснимала и постнала във всички налични социални медии колко си сладък.” Или - “Ех, Бобче, баща ти - помниш ли го как ни разсмиваше и теб, и мен като почне да прави неговите си маймунджилъци и да разправя смешки. Помниш ли онзи път, когато ти взе носа, а ти се смя цели 2 минути без да спреш???”. Борис се пули срещу мен и ме гледа сякаш съм объркало се извънземно кацнало на земята. Прегръщам го и пак си подсмърчам по баща му, който сигурно живот си живее в София без мен, пуснал климатика на 18 градуса и спящ на дивана вместо в спалнята.
По някое време Борис се размрънква и Алекс за сигурно 30-ти път ме поглежда многозначително и казва: “Според мен е гладен, ти как мислиш?”. Изсумтявам и му отговарям, че да, най-вероятно е гладен и давам на детето да яде, а то предателски се успокоява и минути по-късно е блажено заспало. Алекс ми подарява великодушна усмивка, досущ както прави брат му, и отпрашва обратно във водата.
Три часа по-късно нагласям Борис в раничката, за да се прибираме от плажа. Навеждам се да взема багажа от шезлонга до мен и с ужас установявам, че го няма. В далечината виждам Коко, бърз като финикиец, да крачи към колата с голямата ми почти колкото него плажна чанта. Настигам го и му благодаря, но му казвам, че мога да се оправя и е по-добре да помогне на майка си, която носи две чанти. Той въздъхва тежко: “Ааа, не! Аз съм ти роб, докато Теди те няма. Трябва да ти нося багажа и да пазя Алекс да не буди бебето.” Пак му казвам, че няма нужда, но той клати глава: “Теди каза!”
В ума ми изниква спомен от не чак толкова далечната 2013-а, когато с Теди, пресни гаджета, отидохме на почивка в Париж за три дни, за да си купя рокля за бала. (Забележка: ако си мислите, че съм някаква кифла, която е обикаляла френските бутици и е мерила парцал след парцал, ще ви разочаровам. С Теди бяхме толкова заети с обикаляне на малки паркчета и наблюдаване на готини дядовци, играещи петанк, че съвсем забравихме за въпросната рокля. А накрая, когато все пак я купихме в последния възможен момент, се оказа, че сме дали повече пари за подарък на току що родения Алекс!) Там се и скарахме за първи път, че даже се и разделихме. Представяте ли си ни, в едно миниатюрно парижко апартаментче, сърдити, единият в единия край, другият в другия, “скъсали”, се чудехме как точно да проработи това “късане” - беше 3 през нощта, Теди не говори грам френски, нито дори un petit peu, а аз не можех да го оставя да се оправя сам. Сдобрихме се по неволя и така си останахме заедно. На следващия (последен) ден валя сняг на парцали, а Теодор не ми даде да нося нищо освен дамската си чанта и калъфа на роклята, докато издирвахме таксито във виелицата. Резултатът беше - той натоварен с двата ни куфара и раницата на лаптопа си вървеше след мен, държаща в едната си ръка чанта, а в другата, вдигната високо, лъскав ЗЛАТЕН калъф, и забила поглед в телефона си да търся таксито. И досега я разказва тази история и убеждава хората, че съм високомерна принцеса, а те, моля ви се, му вярват!
Пак изпухтявам, благодаря на Коко за помощта и си мисля как не стига, че ми липсва това говедо, ами няма и да мога да си почина от него тези десет дни.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
