Автор: Яна Пеева

Борис след 5 дни става на 3 месеца и се замислям за някои неща. Замислям се колко много неща съм си казвала, че няма да правя, когато се роди. Спомням си паническия ужас, който изпитах, когато видях бледата втора чертичка. Помня, че Теди още тогава беше на седмото небе, а аз не успях да го стигна до края на бременността.

Спомням си, че не исках да съм бременна. Борис не беше плануван, но никога не е имало и за секунда съмнение дали ще го задържим. В онази топла майска вечер, когато разбрахме за него и започнахме да се чудим какво ще правим, имаше много неща, в които не сме били сигурни, но това, че него ще го има беше напълно сигурно. Помня, че не исках да казвам на никого, защото не се радвах. Помня колко ме беше срам, че не се радвам. Стояла съм с часове в спалнята, докато Теди е на работа, сгушена в кучетата и съм се чудила какво ще правя. Какво мога да му дам аз, смотлата, още незавършила университет, без работа, на това дете? Бях сигурна, че никой няма да се зарадва. Че ще ни питат как ще го гледаме, как ще го храним, как може да сме толкова безотговорни. Не че някой от семейството ни въобще би си и помислил тези неща, но аз си ги мислех. Мислех си, че приятелите ни ще ни обяснят, че сме луди. Като цяло, за първи път в живота ми, се притеснявах от мнението на другите хора.

Спомням си, че много ме беше страх. Страх ме беше, че няма да го обичам. Това същество, което сякаш всички останали вече обичаха. Изпитвах ужас от това, че аз, която го носи и отглежда, докато още е миниатюрно ембрионче, докато се превръща в човек, не го обичам. Нищичко не изпитвах. Слагах ръка на корема си, усещах как рита, беше ми странно, любопитно, но не изпитвах никаква привързаност. Сигурно съм питала Теди над двеста пъти дали ще го обичам. Изпитвах панически ужас, че ще се роди, ще ми го дадат и аз все така няма да го обичам. Какво щях да правя тогава? Теди ме поглеждаше и всеки път ми казваше едно и също нещо: “Ще го обичаш. А ако не го, ще се научиш.”

Спомням си, че както се шегувах, че страдам от предродилна депресия, в един момент осъзнах, че наистина е така. Знаех, че трябва да отида на психолог. Теди знаеше, че трябва да отида на психолог. Майка ми няколко пъти го спомена. Брат ми периодично ми се обаждаше, за да ме провери как съм и да ми напомни да се грижа за себе си и да отида да поговоря с някого. Но не го направих. Не знам дали защото страшно ме беше срам, или защото не ми се занимаваше и ми беше по-лесно да се тровя сама. Знам, че депресията не е шега работа, знам, че трябва да се контролира, знам ги всичките тези неща. Но ми беше абсолютно все едно.

Не си спомням обаче кога се промени всичко, не помня точния момент. Не помня кога спрях да се чудя дали ще го обичам. В един момент толкова ми омръзна да съм бременна, че нямах търпение да се появи. Дали за да се запозная с него или за да спре да ми тежи и да ми подскача върху пикочния мехур, не знам. Януари го помня с многото изядена торта, многото време прекарано с Теди и ужасното нетърпение, което изпитвах. И после всичко се промени.

Онези първи две седмици вкъщи, докато Теди беше в отпуска и бяхме петимата - аз, той, Борис, Клара и Алекса постоянно заедно, непрекъснато обяснявах колко съм щастлива. И колко много го обичам. Нещо от сорта:

- Слънце?

- Да?

- Ужасно щастлива съм.

- Радвам се.

- И много го обичам.

- Радвам се.

- Много ми е хубаво.

Това се повтаряше денонощно и всекидневно. Накрая се превърна в:

- Слънце?

- Ужасно щастлива си, много го обичаш и ти е много хубаво?

- Да.

Сглобявахме етажерки, лежахме на дивана и от време на време се споглеждахме, все още ненапълно осъзнали, че сме създали отделен човек, който диша, мърда и плаче. Готвехме, танцувахме и се радвахме на малкото същество, което познаваше единствено нас в света. Ако трябва да кажа какво е пълно щастие - това е. Никога в живота си не съм била толкова безумно постоянно щастлива, колкото в онези две седмици.

Ако можех, бих се върнала назад във времето до бременната в седмия месец Яна и бих й казала, докато лежи на спалнята и се самосъжалява, че след 6 месеца ще осъзнае, че най-голямото й постижение в живота досега е, че е научила друго човешко същество да се усмихва, а Теди го е научил да се плези. Останалото, както се казва, е плевел и плява…

Препоръчваме ви още:

Бебешкото парти на Яна

Не било чак толкова страшно

С Бобче в общината