Автор: Мария Пеева

Приятелки на всякаква възраст ме питат какво е да си баба. Връстничките, защото и тяхната наближава, младите, защото са чували, че чувството на обич било дори по-силно от майчиното.

Затруднява ме този въпрос. Чувството определено е различно, но знаете как е с чувствата. Не е като да сравниш две рокли. Роклите са лесна работа - от пръв поглед се вижда разликата. Едната ще е разкроена, другата - по тялото, едната избухва в пищни цветя, другата се мръщи в строго райе, едната те гали копринено, другата топли с меката си вълна. Макар че, ако се позамислим, да, чувствата приличат малко на рокли. Само където не ги обличаме на тялото си, а на душата. Примерно днес ти е крив ден, събуждаш се, наболява те нещо, а имаш хиляда дела на главата и събираш сили да се изправиш и да започнеш деня. И в този миг едно усмихнато хлапенце отваря вратата и, хоп, скача в леглото ти с плонж - същинско ниндже. И тогава душата ти захвърля недоспалата пижама, копнееща за още час в топлото легло, и мигом нахлузва слънчевата рокля с воланчета от обич. А после припряно връзва отгоре и престилката на майчината грижа и става да приготви закуска.

Но да си дойдем на думата, че като заприказвахме за рокли, и така ми се дощя да е пролет и да облека фуста на точки от закачлива женственост.

Чувството да си баба е различно, наистина. Но колкото и да го мисля, разликата не е в количеството обич, нито в силата й. Ами, това малко човече, което твоето някогашно малко човече държи в ръцете си, е също толкова невинно, чисто, нуждаещо се от закрила и любов. То също си е твое да го обичаш и да му се радваш, да го обгрижваш и да трепериш за него, да го гушкаш и да пееш същите тези трийсет песнички, които си пяла на децата си преди него. И също толкова фалшиво, впрочем, ама това е друга тема.

Но един нюанс липсва и това прави чувството различно. Ще се опитам да ви го обясня с тази стара история от детството на първия ми син Теди, настоящ татко на моето първо внуче.

Млада станах майка за първи път. На двайсет години, на същия този ден 22 февруари. Като погледна назад, си мисля, че самата аз още съм била дете. Теди не беше просто първородният ми син. Той беше и моят невръстен учител - научи ме да съм майка. Когато беше на три годинки, а може би три и половина, не помня с точност, един ден ги оставихме, весели и щастливи, да скачат на леглото с Тина, дъщеричката на приятелката ми. Точно седнахме да пием кафе в съседната стая и Тина дотърча и ме задърпа за ръката.
- Мими, Мими, ела да видиш Теди!

Скочихме двете с Таня, хукнахме към спалнята. Теди лежи на пода, с пяна по устата. Тина се разплака. Майка й я заразпитва, паднал ли е, що ли. Аз го грабнах на ръце. Настана паника, губи ми се кой повика Иван, кой ни закара до болницата… В болницата казаха енцефалит и го прибраха в спешното. Пратиха ни у дома. Вкъщи се зарових из енциклопедиите (тогава нямаше Гугъл) да прочета какво точно е енцефалит. Издирих го, прочетох и ми причерня пред очите. Буквално. Но само за секунди. Повече не можех да си позволя. Трябваше да разсъждавам, да съм силна и разумна, да разбера какво се случва и защо, да търся решение, да изляза от това усещане за безсилие и обреченост. Мисля, че тогава разбрах какво е да си майка, истинското значение на тази дума. Майката не е просто човек, който обича и обгрижва. Майката е човекът, който взима решенията. Всички решения, от най-простичките - какви дрешки са подходящи за сезона и дали да захрани с грах този месец или следващия. До най-сложните - на кой лекар да се довериш, когато животът на детето ти виси на косъм. Не че думата на бащата не се чува, не ме разбирайте грешно, винаги всичко сме обсъждали с Иван. Но откакто свят светува, финалното решение за децата е на майката и всички гледат нея. Особено ако е въпрос на живот и смърт. Може би защото тя ги е довела на белия свят с кръв, пот и сълзи. И с появата на нов живот е поела огромната отговорност за него. Докато един ден е способен да я носи сам.

Ето тази отговорност почувствах тогава със сина си и не усещам сега с внучето. Сега Яна решава дали Борис трябва да се води на лекар заради червената пъпчица, дали да му облече плетена шапка, дали да излязат на разходка в студения ден. Тя ще реши кога да тръгне на градина и кога ще притежава собствен телефон. Тя ще решава след време кога е редно да се прибира вечер и дали да му се скара, задето е изкарал двойка по математика.

О, да, аз ще се притеснявам заедно с тях всеки ден по пътя на израстването му и ще ги отменям винаги, когато имат нужда от мен. Но никой няма да очаква да взимам решенията за него.

Достатъчно ще е просто да го обичам.

Затова да си баба е привилегия. Или ако трябва да се върна на сравнението с роклите - бабината рокля е весела и пъстра, с безброй джобчета за бонбони и играчки, за книжки с картинки и цветни моливи. Бабината рокля е безгрижна и удобна, без претенции и фасони. Но най-хубавото на бабината рокля е, че милион малки буквички изписват по нея историите от десетки изминали години.

Някой ден Борис ще прочете всичките.

****************

Прочетохте ли Бебе в кофа? Една от забавните ни семейни истории, когато Пеев реши, че искам да удавя клетото ни бебе.

Може би ще ви хареса и Предсватбено. Тя обаче може малко да ви просълзи. :)

Снимката е от личния ми архив, фотограф Ивелина Чолакова