Наскоро публикувахме текста "Пазете децата". В коментарите под него изникна една тема, която винаги съм избягвала, защото е твърде болезнена. Малко хора биха писали по нея от първо лице, което е съвсем разбираемо, но ще се радваме, ако споделите мнението си.

Колкото и да й се сърдим, колкото и да сме обидени, не е по силите ни да кажем: „Не обичам майка си.“ пише психолог в статия за липсата на майчина любов. Майката е нещо неприкосновено, нещо свещено. Но тази привързаност понякога е едностранна. Мисълта, че майка ти може да не те обича и че е невъзможно да я обичаш, е непоносима. И все пак „нелюбящи“ и разрушителни майки съществуват. Да разкъсаш подобна връзка е невероятно тежко, но можеш да опиташ да се защитиш, като установиш дистанция в отношенията си с нея. 

Много от недолюбваните, вече пораснали деца успяват да произнесат: „Мама не ме обичаше“, използвайки анонимността в социалните мрежи. Подкрепата, която намират, им помага да се дистанцират емоционално от отношенията, които биха могли да погълнат живота им. 

Споделено в социалните мрежи:

„Когато ми четеше книжка, мама винаги заменяше името на лошия герой с моето и за да няма съмнение, ме сочеше с пръст. Спомням си и още нещо – отиваме на рожден ден на съседско момиче, майка ми държи две кукли, пита ме коя ми харесва повече. Когато й я посочвам ми казва, че точно нея ще подарим. Според нея така ме възпитавала в алтриузъм.“

„Мама непрекъснато се оплакваше от живота си. Не знам, сякаш нелюбящите майки имат филтър за всичко позитивно и са изключително негативни към своето дете – към външния вид, характера, плановете му. И към факта, че съществува.“

„Стана ми по-леко, когато успях да призная пред себе си, че мама не ме обичаше. Тогава си разреших и аз да не я обичам. Сега вече не се чувствам виновна.“

„От 3-годишна знам, че мама се уморява от шума, който създавам, защото има високо кръвно. Тя не обича детските игри, не обича да ме прегръща и да ми говори нежно. Приемах това спокойно – такъв й е характерът. Когато се дразнеше от мен, си повтарях: „Сигурно е заради високото кръвно.“ Даже ми се струваше, че това я прави по-специална от другите майки, защото има някаква загадъчна болест. Но когато пораснах, тя ми обясни, че боледува, защото съм лоша дъщеря. Това просто ме уби. “

"Няколко години посещавах психолог и се учех да се чувствам жена, да избирам дрехите си не от практични съображения, както ме учеше мама, а на принципа „това ми харесва“. Учех се да се вслушвам в себе си, да разбирам желанията си, да говоря за потребностите си… Сега мога да общувам с майка си като с позната. Все още не съм готова да имам свое дете. Майка ми често повтаряше: „Не се жени, не раждай, това е затвор." Все пак имам връзка от известно време, значи има надежда и за мен."

„Дефицитът на любов в детство ми тровеше и моето майчинство в началото. Разбирах, че трябва да съм нежна, грижовна, но ме измъчваха съмнения, че съм лоша майка. Носех бремето, което бях наследила от собствените си родители. Един ден (надявам се, че не твърде късно) установих, че любовта може да се „тренира“. Да се натрупва като мускулна тъкан. Ежедневно, ежечасно, малко по малко. Да не минаваш равнодушен покрай детето си, когато очаква от теб подкрепа. Да улавяш моментите и с усилие на волята да се заставиш да му дадеш това, от което се нуждае. Въпреки „не искам, не мога, уморена съм.“

„Трудно ми е да повярвам, че мама действително се държеше така. Спомените ми се струват толкова нереални, че е невъзможно да престана да мисля за това – нима наистина всичко беше точно така?“

Спомням си как с мама отидохме в стаята ми – разказва 32-годишна жена. – „Тя седеше на леглото, плачеше и не можеше да спре. Смъртта на нейната майка просто я беше съкрушила и беше безутешна. Аз не разбирах защо толкова силно страда. Баба ми беше ужасна. Заради отношенията с нея майка ми ходеше на психотерапия в продължение на 7 години. Въпреки всичко успя да подреди живота си, създаде щастливо семейство. Дори изгради с баба разумни отношения. Поне аз така мислех. Когато я попитах: „Защо плачеш?“ – тя ми отговори - „Сега вече никога няма да имам добра майка.“ Значи въпреки всичко е продължавала да се надява? Докато беше жива баба ми, мама казваше, че не я обича. Излиза, че ме е лъгала?

При най-малкия досег до тази тема в социалните мрежи започва война. Защо? Какво прави тази вътрешна връзка толкова уникална, че при никакви обстоятелства не е възможно да бъде разкъсана? Значи ли това, че ние, синовете и дъщерите, сме обречени завинаги да обичаме тази, която ни е дала живот, дори да не заслужава?

Социалното задължение

„Аз не обичам майка си.“ - Малко хора са способни да изговорят тези думи. Това е нетърпимо болно и ние имаме твърде силна вътрешна забрана срещу подобни чувства. „При нас външно всичко е нормално“ – споделя 37-годишна жена. – „Аз се старая да бъда коректна, да не реагирам и да не приемам всичко твърде присърце.“ 

„В общественото ни съзнание един от най-разпространените митове е митът за безкрайната, безкористна и светла любов между майка и дете.“ – твърди психологът Екатерина Михайлова. – „Казват, че това е единственото чувство, което не се променя с годините. Неслучайно народната мъдрост гласи, че „никой няма да те обича така, както те обича майка ти.“

„Майката си остава светиня.“ – съгласява се социологът Кристин Кастелен-Мение. – „Днес, когато се разпадат традиционните семейни ядра, смесват се всевъзможни родителски и сексуални роли, обичайните ориентири се губят. Ние се опитваме да се опрем на нещо стабилно, нещо което е преминало изпитанията на времето. Затова и традиционният образ на майката е по-непоклатим от всякога.“ Дори малкото съмнение в неговата недостоверност прави нещата непоносими.

„Мисълта, че имаш лоша майка, е способна да те разруши.“ – казва Екатерина Михайлова. – „Неслучайно в приказките мащехата винаги е лоша. Това доказва не само колко е трудно да приемем негативните чувства към майка си, но и защо тези чувства са толкова разпространени.“
Изначалното сливане
Отношения между майка и дете са двойнствени, противоречиви. „Първо е пълното сливане." – казва психологът. – „После се появяваме на бял свят под звука на майчиното сърце. След това майката става за бебето идеалното всемогъщо същество, способно да удовлетвори всички негови потребности и нужди. Моментът, в който детето разбира, че мама има несъвършенства, се превръща в шок. И колкото по-малко потребности на детето удовлетворява, толкова по-тежък е ударът, когато ни разочарова или обиди. Но това е неизбежно."

„Моментите на враждебност са част от развитието на детето.“ – твърди психоаналитикът Ален Браконие. – „Ако са единични, значи всичко е нормално. Но ако враждебните чувства ни измъчват продължително време, това се превръща в проблем. Най-често се случва с деца, чиито майки са твърде заети със себе си, податливи на депресии, прекомерно взискателни или дистанцирани.“

Майката и детето като че ли се сливат в едно и силата на техните емоции е пропорционална на интензивността на това сливане. За единственото дете или за това, което е израснало без баща, е още по-трудно да признае, че изпитва неприязън към собствената си майка.

„Доколкото си спомням, аз винаги съм бил най-важното в живота й.“ – казва 33-годишен мъж. – „Това навярно е голямо щастие, което не спохожда всеки. Но е и невероятно тежко бреме. Аз например дълго време не успявах да се сближа с момиче и да създам свой личен живот. Тя не можеше да ме дели с никого.“ Днес връзката на този мъж с майка му все още е силна: „Не искам да се отдалечавам. Намерих си жилище близо до нея, макар да знам, че такива отношения ме лишават от истинска свобода.“

Почти никой от възрастните, дори най-нещастните, не се решава да изгори всички мостове. Отрича, че е засегнат от майка си, опитва се да я разбере, намира й оправдания. Старае се да се държи „както е прието“. А ако всичко беше иначе и сърцето не болеше толкова?

Предпочитаме да не говорим за това, иначе лавината на болката ще отнесе всичко до точката, от която няма връщане. Възрастните деца поддържат тази връзка на всяка цена. „Обаждам се на майка си, защото се чувствам длъжна“ – признава 29-годишна жена. – „Сигурна съм, че дълбоко в душата си тя ме обича и не искам да я нараня.“

Длъжни от раждането си
Психоаналитиците говорят за „изначалния дълг“ и последствията от него – за това чувство на вина, което ни свързва с жената, на която дължим появата си за цял живот. И каквито и да са били нашите чувства, дълбоко в душата ни е жива надеждата, че все някога, нещо можем да поправим в отношенията си. „С ума си разбирам, че не мога да моделирам майка си.“ – казва 43-годишна жена. – „И все пак, душата ми не може да се примири с това, че между нас никога нищо няма да се промени.“

„Загубих първото си дете по време на раждането. – спомня си 56-годишна жена. – „Тогава мислех, че поне този път мама ще прояви съчувствие. Но не, тя не смяташе, че смъртта на детето е повод за мъка, защото дори не беше го виждала. От този момент нататък буквално изгубих съня си. И този кошмар продължи с години, до момента, в който беседвайки с психотерапевта си не разбрах, че всъщност не обичам майка си. И усещането ми беше, че имам право на това.“

Ние имаме право да не изпитваме тази любов, но не се решаваме да се възползваме от него.

„В нас живее отдавнашната детска ненаситна мъка по добрия родител, жаждата за нежност и безусловна любов.“ – твърди психоложката Екатерина Михайлова. – „На всички, без изключение, ни се струва, че са ни обичали не както трябва. Като че ли нито едно дете не е имало точно такава майка, от каквато се нуждае. Още по-трудно е да признаем, че отношенията с майка ни са сложни. В представите ни за нея няма разделение между всемогъщата майчина фигура, позната от раждането, и реалния човек. Този образ не се променя с времето."

Само „достатъчно добрата“ майка може да ни помогне да пораснем като независими възрастни. Това е майката, която удовлетворява насъщните потребности на детето, която го учи, че животът си струва да бъде изживян. Тя не се хвърля да изпълнява всяка прищявка, дава му и друг урок – за да живееш добре, трябва да бъдеш самостоятелен.

Страхът да не станем същите
Когато родили, две от цитираните жени не възразявали бабите да общуват с внуците, с надеждата, че ще са поне „добри“ баби. Преди раждането една от жените открила любителски филм, правен от баща й. От екрана я гледала усмихната млада жена с малко момиченце. „Сърцето ми трепна. Всъщност отношенията ни се промениха, когато бях тийнейджърка. Но мислех, че дотогава се е радвала, че ме има. Вярвах, че ще бъда добра майка благодарение на тези първи години. Но сега, когато виждам как се дразни от децата ми, всичко ми се преобръща и веднага си спомням каква беше всъщност.“

За тези жени майката е антимодел за изграждане на отношенията със собствените им деца.

И този антимодел работи добре. „Веднъж след дълъг телефонен разговор дъщеря ми каза: „Мамо, колко ми е хубаво да си говоря с теб!“ – Затворих телефона и се разплаках. Бях щастлива, че съм успяла да изградя такива отношения с децата си и в същото време ме душеше мъката, че не съм могла да изпитам същото с майка си.“

Недостигът на майчина любов в живота на тези жени са запълнили други – хората, които са успели да им предадат желанието да имат собствени деца, да им помогнат да ги възпитат, да ги обичат и да приемат любовта им. Благодарение на такива хора от „необичаните момичета“ са пораснали добри майки.
В търсене на безразличието

Когато отношенията са твърде мъчителни, дистанцията е жизнено необходима. Страдащите пораснали деца търсят изход само в едно – безразличието. Но тази защита е крехка, достатъчна е и най-малката стъпка от страна на майката и всичко ще се разруши, и отново ще бъдеш ранен. Всички недолюбвани някога деца мечтаят да изградят такава защита и признават, че това е много трудно.

„Опитвах да се откъсна от нея, преместих се в друг град.“ – споделя 36-годишна жена. – "Но само като чуех гласа й в телефонната слушалка, сякаш ме удряше ток. Не, не ми е все едно.“ Някои избират друга стратегия: „По-лесно ми е да поддържам някаква формална връзка, отколкото окончателно да я прекъсна, виждам се с майка си, но много рядко.“ Да си позволим да не обичаме тази, която ни е родила, възпитала и при това да не страдаме много, е невероятно тежко. Но е възможно.

Според психолога това е изстрадано безразличие. То идва, ако душата успее да преживее и усмири ненавистта си. Детската болка не изчезва, но би било по-лесно, ако успеем да се справим с чувствата си и да отделим от тях вината. Да пораснеш означава да се освободиш от това, което сковава свободата ти. Но порастването е много дълъг път.

Да промениш отношенията

Ако си позволиш да не обичаш майка си… ще ти стане ли по-леко? Едва ли. Но отношенията определено ще станат по-поносими.
Промяната в отношенията позволява да ги направим по-малко болезнени. Но за това е нужно и насрещно, ответно движение. Съгласие за промяна трябва да има и от двете страни. Първата крачка е винаги на детето. Можем да опитаме да „разложим“ противоречивите чувства към майка си на съставните им части. Кога са се появили тези емоции – сега или в далечното детство? Възможно е някои наши претенции да са с изтекъл срок на годност.

Да погледнем на майка си от неочаквана страна и да помислим как би живяла, ако не съществувахме в живота й. Тогава може да признаем, че тя също има основание да изпитва сложни чувства към нас. Когато се изграждат нови отношения е важно да разбираме, че това е наистина тъжно – да си отидем от една уникална връзка, да умрем един за друг като родител и дете.

Разкъсвайки трудните си отношения, майката и детето спират да тровят живота си взаимно и да очакват невъзможното. Тогава биха могли хладно и трезво да се преценяват. Тяхното взаимодействие напомня повече на сътрудничество. Започват да ценят времето, което имат заедно, научават се да се договарят, да управляват емоциите си. Иначе казано – научават се да живеят с този, когото все пак не могат да превъзмогнат.

Материала подготви Янка Петкова.

Източник: psychologies

 Препоръчваме ви още:

Когато майчинското чувство го няма

Съжалявам, че станах майка!

Майките, които убиват

Писмата до Дядо Коледа вече са написани и изпратени, и малките сърчица тръпнат в очакване. А ние, родителите, се опитваме да сбъднем желанията и междувременно от сърце се забавляваме с посланията на децата си. Вижте тези смешни писма до Дядо Коледа. Със сигурност и във вашата празнична семейна кореспонденция до белобрадия старец има бисери, които заслужават да бъдат споделени, затова непременно да ни ги напишете! 

Скъпи Дядо Коледа! Направи така, че мама и татко да ме слушат поне на празника.

Скъпи Дядо Коледа! Много те моля, подари ми една дълга рокля, с много джобове, пълни с бонбони. И още, искам да те помоля, да не ме карат да свиря на цигулка по два часа на ден. „Детето ви е нещастно! – така им кажи.

Скъпи Дядо Коледа! Привет на теб и твоите помощници! Моля те, подари ми моп!

Прочетете и Ало?
Обажда се Дядо Коледа!

Скъпи мамо и тате! Аз знам, че вие сте Дядо Коледа! Не знам какво ми е нужно, сами решете – или кукла Барби, или каквото изберете.

Скъпи Дядо Коледа! Ако носиш подаръци и за големите, моля те, подари на мама шампоан, а на тате – калкулатор.

Скъпи Дядо Коледа! Мисля, че бях послушен. Донеси ми, моля те, конструктор. И поздрави Снежанка!

Дядо Коледа, искам BMW!

Скъпи Дядо Коледа! За подарък искам само едно – да не ме карат да си подреждам стаята.

Скъпи Дядо Коледа! Подаръкът, който исках да ми донесеш, ми го купи мама. Затова може да ми подариш нещо друго. По твоя преценка.

Скъпи Дядо Коледа! Моля те, донеси ми конструктор Lego. На тате - нерви, на мама – момиченце, а на баба – здраве.

Здравей, Дядо Коледа! Можеш ли да оправиш пералнята, че мама вече я болят ръцете?

Скъпи Дядо Коледа! Желая ти здраве, щастие и благополучие. Тази година аз се държах добре, колкото мога. Донеси ми, моля те, едно кимоно за джудото.

Скъпи Дядо Коледа1 Донеси ми бормашина. Ще се държа добре.

Скъпи Дядо Коледа! Искам да бъда фея и да имам кристални обувки!

Вижте и Коледно джудже

Здравей, Дядо Коледа! Искам телефон, луноход и радост за всички!

Скъпи Дядо Коледа! Ти реши какво да ми подариш, защото аз не знам.

Скъпи Дядо Коледа! За празника искам едно печено пиле!

Здравей, Дядо Коледа! Да не изстинеш на Север? Моля те, подари ми един сноуборд и направи така, че на Коледа да има много сняг.

Скъпи Дядо Коледа! Как си? Ако не можеш да ми донесеш каквото искам, не се притеснявай. Просто ми подари повече пари.

Скъпи Дядо Коледа! Моля те, донеси ми сандали, калъфче за таблета и смартфон. На мама – златна гривна и фотоапарат. Тате си има мама.

Скъпи Дядо Коледа! Благодаря ти, че миналата година ми донесе братче! Тази година искам робот. На теб се надявам.

Здравей, Дядо Коледа! Най-добре тази година ми донеси понито, защото ще ти се разсърдя.

Прочетете и Скъпи Дядо Коледа,
намери ми друг татко

Скъпи Дядо Коледа! Донеси ми гъсеничка, която се движи, и телефон. Аз тази година много слушах, оцветих стената в детската, поздравявах всички и садих картофи и боб.

Скъпи Дядо Коледа! Ако ми носиш играчка с батерии, сложи и батерии вътре, моля те!

Скъпи Дядо Коледа! Моля те, подари ми един комплект като оня, който видях в магазина. Изобщо не е скъп!

Скъпи Дядо Коледа! Искам айпад, въздушен пистолет и очила за нощно виждане. И никакви дрехи!

Скъпи Дядо Коледа! Тази година нямаме елха, затова ми остави подаръка на масата. Там има едни бонбони, моля те, не ги яж. И затвори хубаво вратата като излизаш.

Препоръчваме ви още:

Да, Вирджиния, има Дядо Коледа!

Когато мама беше още маймуна

Не разваляй дисциплината, Дядо Коледа!

С много специални изненади и забавления фондация За Нашите Деца посрещна дългоочаквания Дядо Коледа с малчуганите, за които се грижат любвеобилните приемни семейства.

Празненството бе изпълнено с много емоции, игри и щастливи детски усмивки. Децата се срещнаха с Дядо Коледа и се забавляваха на катерушките в детски център в столицата, а по-големите играха боулинг, заедно с приемните си родители и екипа на фондацията. За всички имаше подаръци, безвъзмездно дарени от Ситибанк, които за трета поредна година сбъдват коледните мечти на деца, подкрепяни от фондацията.

Запалени от разказите на приемните родители и общуването с децата, представители на персонала на детския център разпитваха как да станат доброволци към организацията.

Екипът на фондация „За Нашите Деца“ е щастлив, че тези деца няма да посрещнат най-светлия празник зад стените на институциите, а ще се радват на топлота и семеен уют.
Фондация „За Нашите Деца” е създател на първия в България Център по приемна грижа. В него екип от специалисти набира, обучава и подкрепя кандидат-приемни и приемни семейства, приютили в дома си деца, които не могат да живеят в родното си семейство. Освен експертна подкрепа, семействата получават регулярно и други различни видове помощ: еднократна финансова помощ при настаняване на дете, ежемесечна финансова помощ, материална подкрепа, организиране на празници по различни поводи (рожден ден, Коледа, 1-ви юни), обезпечаване включването на приемните деца в социализиращи дейности и рехабилитация при необходимост. Към края на ноември т.г. 37 деца живеят в подготвени и подкрепяни от нас приемни семейства.

Препоръчваме ви още:

Тази Коледа чудесата правите вие

Учим децата на благотворителност

В подкрепа на „Българската Коледа“

Автор: Ина Зарева

Хайде да не се заблуждаваме повече! Да забравим изкуствения позитивизъм, да приберем напомпаното до пръскане въодушевление, да скрием замръзналите в гримаса усмивки и да оставим левия си клепач да трепти на воля. Декември е най-най-най-ужасният месец от цялата година! Всичко е натъпкано в него до пръсване! До втрисане! До непосилна, за всеки нормален човек, умора!

Във всяка фирма работата е като за последно. Все едно от януари няма да има нито едно бюро, нито един пукнат кламер, нито един изписан с велики стратегии лист. През носа ни излизат всички почивки, ваканции, уикенди, дори и подарените или набутаните почивни дни между декемврийските празници. Влачим се с отчети, одити, планове, бюджети, обучения. Влачим си и неизменния зимен грип. Никакъв болничен точно сега! И да сме мъртви, пак сме на работа.

Детската градина и училището! Ама разбира се! Какви майки сме изобщо, ако не изпечем 7 тави сладки за училищния базар, не отидем на поне три от коледните тържества и една родителска среща за разкош. За целите на споменатите събития се обикалят всички карнавални, антични, а понякога, простете, дори по-разкрепостени магазини, в зависимост от това дали детето е получило роля на джудже, коледар или манга вариант на Снежанка.

Данъци, каско, гражданска, остатъци от неплатени вноски за какво ли не. Сибирски студ, паднали акумулатори, зимни гуми, подхлъзвания и посещения в спешни центрове. Премиери на дългоочаквани книги, филми, концерти, събития.

Всичко е през декември!

Тук някъде – между борбата с времето и междугалактическите войни започваме да заекваме на буквата „П“ – ппппппппподаръци и ппппппппразници, които вече не търпят никакво отлагане.

Правим първи списък – семейство, втори списък -  приятели, роднини, колеги, съседи, учители, изобщо всякакви хора, участвали пряко или не в оцеляването ни през изминалата година. Започваме едно непрекъснато щурмуване на всякакви магазини и сайтове. Едни поръчки валят в екраните, едни полуживи куриери ни мятат пакети през вратата, едни продавачи се опитват да ни пробутат проскубани и смачкани сувенири, за които твърдят, че са хендмейд. Само дето на нас ни изглеждат като направени с друга дума пред мейд.

Малко са двата списъка, ами и едни супер нахални хора, дето не стига, че са козирози (нали знаете за онзи много самотен мъж, който най-накрая не издържал, отишъл да си купи надуваема кукла от същия магазин, `дето костюма на Снежанка, нали..., и попитал за датата на производство на въпросната. Продавачката погледнала етикета и съобщила – „28-и декември, 2015-та“. „Ооо, Козирог! Не я искам!“ – казал човекът и си излязъл), но имат наглостта да са родени около празниците. Тук ще спра, защото и аз съм брутално инатлив, непоправим, непоносим, змиевиден козирог, както мило ме нарича понякога родната ми майка.

Някак си оцеляваме до около 20-то число, когато с ужаса на учителка, на която благодарни родители са подари комплект кухненски ножове, установяваме, че и по двата списъка не сме напреднали особено от март досега, а се появява и нова дума с „П“, на която вече сериозно не можем да поемем дъх: пппппппппппппппппппппппппппппари! Значи нямаме само две неща – пари и идеи.

Ако са пичове, пичовете от ГДБОП, дето така и така ни подслушват разговорите и чатовете, ще предложат платена услуга: „Знам какъв подарък искат те!“. Вместо да умуваме, да слухтим, да проучваме, да експериментираме и да се проявим като идиоти накрая, подарявайки навигация на някой, който никога не е имал шофьорска книжка; или крем против бръчки на шефката си; или машинка за подстригване на гологлавия сътрудник, с когото само сме говорили по телефона през годината, ще станем царе на изненадите и подаръците! Парите, които ще дадем на пичовете от ГДБОП, пък ще отидат за клетата майка България, та даже и благотворителни ще сме.

Като казах благотворителност – кога са добри добрите хора? Единствено и само през декември! Това е толкова обидно и към тези, за които е насочена всяка благотворителност и към останалите, които би трябвало да я подкрепят, че от сърце ви моля, нека ги има и благотворителните: януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември; събота, неделя, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък! И нека не сме добри само по Коледа, защото хората, които имат нужда, не могат да си разпределят нашата щедрост за цялата година, колкото и изобилна да е тя.

Около 23-ти вече сме продали по един бъбрек за подаръците на челядта, отрязали сме си косата, за да зарадваме свекървата, пристегнали сме се с корсет от 18-и век, за да убедим майка си, че сме отслабнали, дали сме последните си пари за нов тоалет за фирменото парти (то каква фирма ще е, ако няма парти през декември), и спокойно можем да обърнем внимание на следващите 40 часа, през които трябва да: измием прозорците; свалим, изперем, закачим пердетата; направим основно почистване на къщата; украсим същата, така че да заслепи Белия дом или поне гадните, блещукащи лампи на съседката, които откъдеимавреметазижена са закачени още преди седмици; да сготвим – 9 постни, 10 месни, 11 вегански, 12 разделни, 8 био и 6 детски (`щото децата нищо от онова не ядат) ястия за Бъдни вечер и Коледа. Цифрите варират, в зависимост от гостите.

Разбира се и всички, ама като казвам всички – това са наистина всички, искат да им отидем на гости точно в тези сакрални, единствени, лелеяни дни, за които сме се будили нощем и сме си представяли как прекарваме с чаша кафе и книга – сами и вкъщи.

Но не би! Ппппппппппразниците, ппппппппппппподаръците, пппппппппппппппокупките, пппппппппппппарите, пппппппппппппочистването, ппппппппппппппподреждането, пппппппприготовленията, ппппппппппътуванията, ппппппппппппппппппосещенията на близки и далечни ни увличат като мощна лавина и ни затрупват под себе си. Тук-там нещо проблясва, дочуваме камбанен звън, отмерване на стрелки, наздравици, смях, май някаква целувка успява да ни стигне. Останалото е мъгла и снежен прах.

Вече ни е ясно защо толкова триумфално празнуваме в нощта срещу 1-ви януари – защото изпращаме не толкова годината, колкото този надут до пръсване декември.

И той свършва. И сме оцелели. И дори сме успели да зарадваме достатъчно много хора. Стоплили сме ги, както чашата чай – ръцете ни, просълзили сме ги от радост, както написаната с разкривен почерк картичка разплаква всяка майка, развълнували сме ги с надежда, както смутеното предложение вълнува всяко влюбено сърце; вдъхнали сме им сили, както изминалата година и най-вече последният ѝ месец са ни дали цялата мощ на света – щом се усмихваме и след тях, значи ще се справим и с всичко, което предстои.

И все пак момчетата от ГДБОП могат да помислят по въпроса.

И все пак зодията ни не е толкова ужасна. Понякога.

И все пак заекването на буквата „П“ може и да е хубаво до премаляване. Особено на „Прегръдка“.

И как да не го прегърнем този ужасен и надут декември, с празниците му, подаръците и всичките любими хора, които прегръщат и нас, дори да сме козирози.

Да, декември се преживява само с прегръдка.

Препоръчваме ви още:

Колко подаръка са нужни за щастие?

Тяхната Коледа

Коледно желание

Служебните коледни тържества са в разгара си. Понякога те може да са старт за успешна кариера. Но напълно възможно е да се случи и обратното – веселият празник да се окаже пълен провал. Какво изисква етикетът при подобни събития?

Мнозина смятат, че на служебно парти е оправдано да се явиш неглиже или да се напиеш, и от това няма да има сериозни последствия. Празник е, а и сме в „цивилна“ обстановка. Това е сериозна заблуда! Британският експерт по етикет Уилям Хенсън, разказва, какво е категорично недопустимо на едно служебно парти.

1. Не закъснявайте
„Закъснението не може да се нарече „стилно“, каквито и легенди да сте чували за това, нито в деловата, нито в социалната среда. Ако празненството започва в 19,30, можете да си позволите закъснение от максимум 15-20 минути. Всичко останало е неуважение към другите. Възможно е сервирането на храната и напитките да е фиксирано в определено време и заради отсъствието ви да се налага колегите ви да чакат. Планирайте часа на излизане отрано – по-добре е да отидеш по-рано, отколкото да закъснееш и с минута.

2. Не пренебрегвайте йерархията
„Макар и да сте на служебно парти, не забравяйте че то е част от работата ви и тук също действа системата на служебните отношения, както в офиса. Шефът си е шеф, колкото и весело и непринудено да тече празникът.“ Възможно е да дори да не забелязвате, как се преценяват действията ви. Но всичко, което правите, може да има неприятни последствия, затова не вземайте прибързани решения и не се заблуждавайте, че това е времето да паднат всички задръжки.

3. Не избирайте прекалено сексапилно облекло
Дори дрескодът да не предполага консервативно облекло, постарайте се да не губите чувство за елегантност. Дамите не носят твърде къси поли и не показват твърде много плът. Не си струва и да обувате обувки с много по-висок ток от тези, с които сте ежедневно. Десетте сантиметра в повече може да станат повод за неприятни инциденти, особено в края на вечерта.

4. Не злоупотребявайте с алкохола
Ако подозирате, че три джин тоника няма да се отразят добре на полупразния ви стомах, ограничете се до два. Вие добре знаете мярката си, не я превишавайте. Служебното парти не е повод да пием до припадък. По-добре да сме скучно трезви, отколкото да се изложим публично. А ако толкова ви е трудно да контролирате количеството на изпития алкохол, по-добре си останете вкъщи.

5. Не прекарвайте цялата вечер с колегите "по бюро"
Няма смисъл да споделяте цялото парти само с хората, с които сте ежедневно заедно. Използвайте празничната атмосфера, за да се опознаете с останалите си колеги. Създавайте връзки и познанства, които ще ви бъдат полезни през идната година. Отделете внимание и на шефа си, може да се окаже добър ход, ако решите да кандидатствате за нова позиция.

6. Не говорете по време на вечеря
Банално е, но съгласете се, че е сложно да се дъвче и говори едновременно. Опитайте да хапнете в спокойните моменти, определени за тази цел, иначе може да се окажете с пълна уста точно в момент, който сте очаквали цяла година. Един професионален съвет – винаги дръжте свободна едната си ръка (за предпочитане дясната), за да имате готовност да се здрависате с колега или да създадете ново познанство.

7. Не говорете за работа
Не обсъждайте делови въпроси и не коментирайте колеги и клиенти. Използвайте момента да разберете повече за интересите на хората, с които работите, с какво се занимават в свободното си време, имат ли хоби или да получите дискретна информация за семействата им.

8. Не забравяйте да благодарите на организаторите на събитието
В края на вечерта можете да го направите лично, ако има подобна възможност, а можете да изпратите мейл или да публикувате отзив в страницата им. Това е знак, че оценявате усилията им.

Препоръчваме ви още:

Как лудите пубертети се превръщат в луди лелки

Кажи ми коя зодия си, за да ти кажа какво пиеш

За винените сноби и как да се справяме с тях

Автор: Лени Рафаилова

Повечето мъже харесват жени. Харесват ги и ги искат, имат желание за тях. За нощ, за две, някои дори и за цял живот, както се казва "докато смъртта ги раздели". И аз бях такава жена. Такава, дето мъжете я искат, щото я харесват. Ама не много мъже де, няколко само. Повечето за кратко и един за двадесет години. Дотук. За после - не зная. Аз съм скромно момиче. Бях. От ония, дето им се изчервяват бузките, когато някой ги попита колко време има до следващия автобус. Бях и скромна, и слабичка, и разбира се, проклетичка. Езикът ми е лют и обичам да хуля наред, естествено според заслугите. Само понякога се обърквам. На такива като мен им се вика "лошо момиче", щото все е на оръжие и все не е с нещо съгласно. Почти никога не носи рокли, а ако носи са черни и задължително "грънч". Един път се пробвах да ходя на токове и едва не си счупих крака. Усещах се като куцо фламинго на ролкови кънки. В този живот, колкото и да се въртиш и да се измъчваш, някои неща просто не ти се получават, щото просто не са за теб.

Като мен и женствеността. Дори и далечна роднинска връзка нямаме. Не, нямам мустаци, и брада и една слята вежда също нямам. Ама косата ми никога не е изрядно сресана, винаги ще се намери някое ситно възелче или крив кичур да развали съвършенството й. Ноктите на ръцете ми често са изгризани и без лак, ако взема пък да им сложа лак, приличат на нокти на момиченце в детската, свило лака на майка си. Нямам косми в носа и под мишниците също. Това е гадно и изобщо не разбирам как някой може да отглежда гъста растителност по разни видими части на тялото. Чистофайница съм, мразя да ми е мръсно - до мен, около мен, в мен.

Затова не лъжа, освен веднъж като казах на гаджето (настоящ съпруг), че съм закъсняла за срещата, щото съм била при някаква феноменална гледачка и тя ме шокирала с предсказанието си, че ще гушна букета на 27 години. Той ми се хвана и го видях, че пресмята наум още колко ми остава. Тогава бях на деветнадесет. Оттогава не съм лъгала. Освен веднъж, когато си правих тест за бременност. Тестът беше отрицателен. Реших да се измайтапя и драснах още една черта с червения молив. Вечерта отиваме в кварталната кръчма. Зима, студено, отвсякъде вее. Носят ми някаква гадна салата с лук. Аз лук не ям, алергична съм по рождение. Догадва ми се и изпъшквам, после му подавам малкото листче на теста. Осветлението е кофти, но успявам да видя изблещения му поглед. Зарадва се тогава, спомням си, после май нещо взе да ме прегръща, а аз се стъписах и дума не обелих. След час си признах. Разсърди ми се, то е ясно.

Но повече не съм го лъгала никога. Само за джобните, дето давам на децата и за броя на питиетата на фирменото парти, понякога и за заплатата, щото съм обещала на някое дете да купя някоя страшна тъпотия. Та, такава съм си аз. Метър и седемдесет, килата ще ги премълча, имам очите на баба си, а дъщеря ми - моите. Цветът им е променлив. Според състоянието на това, дето романтичните хора наричат душа. И аз съм романтична. Много. Рева на всичко. Обичам шоколад, рози също, ама не бели и не червени. Първите, защото ми напомнят за смъртта, а червените, щото са клише и щото не ми символизират никаква любов. Имат цвят на кръв. А на мен ми става лошо от кръв. Като гледам как скалпелът срязва бялата, полупрозрачна кожа, как кръвта бликва... В този момент вече съм припаднала и ми бият шамари.

Сериозно, романтична съм. Обичам баладите. Но повече тези на Металика и по-малко онези на Селин Дион. Сутрин пътувам с метро. На входа има един човек дето свири на цигулка. Всяка сутрин, по едно и също време, той свири песента на Селин от "Титаник". Не знам как, ама е всяка сутрин. Щом сляза от автобуса и айде. Имам чувството, че нарочно ме измъчва тоя човек с тая трагична мелодия. Иначе съм романтична. Обичам и свещи, и вино, и вечери. Ама ги гледам само по филмите. Ама не подсмърчам, а само си наливам и аз една чашка, две чашки. Ако прекаля ме боли глава и винаги се кълна до четвърто коляно, че алкохол няма да близна, додето Брат Пит не стане контрольор по линията на автобус 76. Ама ако сте пътували с тази линия или с коя да е в София знаете, че щом си успял да оцелееш в това премеждие, задължително трябва да се почерпи. И виното пак си идва на мястото. Изобщо всичко си е на мястото. И немотията, и простотията, и отчаянието и черните мисли.

Наред са си и годините. Цъкат си лекичко една след друга, свиркат си и се изнизват незабелязано покрай маратонките ми. А пък аз си мисля, че за някои работи времето няма значение. Като оная работа, за любовта, де! Ама вече не мисля така. Тая, дето тука се е скрила между редовете, не съм аз. Аз съм друга. Застаряваща мрачна жена. Обидена или сърдита най-вече на себе си, щото не е имала куража да си стегне маратонките и да хукне след мечтите си. Сърдита е на себе си, защото сама си е развързала и захвърлила маратонките и за по-голямо удобство е нахлузила домашните чехли. Тя презира пантофите, иска да ги разреже, изгори, да ги унищожи. Но после си ги слага на босите крака и излиза на полуизмазаната тераса да изпуши една цигара. Притиска лицето си в студения прозорец, а в него отражението е размазано и грозно. Така го вижда тя, така й се струва, че го вижда и той. В далечината Витоша е само сияние.

Луната бледнее пред ослепителната светлина на табелата за Лидл. Започва да вали пухкав сняг. Тя пържи кюфтета, той стои с гръб, вперил поглед в екрана на компютъра. Тя минава покрай него - един, два, сто пъти. По анцуга й има петна, тениската е смачкана. Поглежда към монитора му. Профил на млада жена, хубава, без целулит и стрии. Въздъхва и преглъща някакво криво отчаяние. Той я поглежда и отгатва мисълта й: "Просто някаква тъпа фенка"- махва с ръка - "Стига и ти!". Ама той не разбира, че тя не го ревнува, тя е само тъжна, че вече не е неговото смахнато, усмихнато и красиво момиче. Вече не. Мята още няколко кюфтета в тигана и гаси цигарата.

Когато светлините угаснат и Витоша се надвеси с теменужената си прелест над панелните балкони, когато влюбени котки притичат през улицата, без да се страхуват, че ще ги помете някой огромен камион, когато прилепите са заспали и във въздуха е останал само трепетът на крилете им, когато тя спи уморена на дивана, притихнала, а по клепачите й трепка светлина от догарящата свещ, тогава той става, завива я, духва свещта и целува всяка малка бръчка по лицето й. Той ясно си спомня как тя го излъга, че ще умре на 27. Колко убедителна беше тогава, гадината!

Сега е на 40 и все още диша. Трябва да диша, още малко, още малко, да пораснат още децата. После ще си тръгнат двамата, ама заедно, ще отидат някъде отвъд смъртта, на някой бряг, на някой светъл морски бряг. Ще седят на пясъка, с крака потопени в морето, в морето, в което не потъват кораби и никой не губи любовта си. Дотогава… има още време. Не много.

Препоръчваме ви още: 

Някой Божи ден

Две краставици и шише ракия

Истинският

Любовта, която не виждаме

Автор: Калоян Явашев

Човекът бил стадно животно. Все гледа да се събере с други хора и да поприказва, пийне и хапне, повика, попсува, поплаче или потанцува. Още като се роди бебето, бива оставено в стая със себеподобни, където съдейки по физиономиите, които правят, всяко едно си има свое мнение за света, в който се е появило. Едни са му ядосани, плачат постоянно и не изглеждат изобщо доволни от въздуха, обзавеждането, лекарите, курса на долара, политиката и майка си. Други проницателно разглеждат всичко и се ослушват като невротичен пръднал заек, мъчейки се да осъзнаят къде се намират и защо са ги изкарали от боксониерата, в която са били 9 месеца. После идват яслите, градината, училище, кафенета, дискотеки, университет, кръчми, работа, гробища. Човек рядко остава сам, независимо от възрастта и настроението си.

Едно от местата, които ще посещава като малък, а впоследствие и като възрастен, е детската площадка. Едни и същи действия, с течение на времето ще предизвикват различни реакции. Например като малък е много забавно да се катериш по високите пързалки, да хапнеш от пясъка или да бучиш кафява топла купчинка с пръст. Видиш ли обаче, няколко години по-късно, наследниците ти да се занимават със същите дейности, изпадаш в див потрес. Привидно миловидната обстановка аранжирана с кончета, пързалки и люлки е всъщност умален вариант на обществото и ясно могат да се откроят различните типове семейства.

Семейство 1

Родителите са с подчертан авантюристичен дух. Те идват на площадката с минимум три раници, две палатки, лебедка и въдици. Подготвени са да реагират своевременно, ако отрочето им реши да катери К2, да се гмурка до 150 метра или да полети малко с делтапланер. В раниците са заредили суха храна за 1 месец, а ако случайно свърши, носят прашки, арбалети и харпуни, с които могат да набавят прясно месо. Из багажа им може да се намери както надуваема лодка с двигател, така и пълен набор от тесли, ключове и клещи. Разполагат бивака с бързи и опитни движения, а докато майката следи локацията на децата, люпейки семки, бащата върти малко теленце на чеверме и загрява с биричка. Черпят щедро и захранват всичко живо, което мине около тях. Децата им са винаги с пилешко бутче в едната ръка, да не вземат да колабират от глад, а минат ли покрай майката, тя машинално им набива сухи мезета в устите. Децата трудно се катерят по игрушките, понеже са вечно мазни като пехливани и се пързалят. Килограмите им са множко и преди да ги качат на люлките, родителите проверяват и ако се налага подсилват веригите, а веднъж преодолели трудностите при залюляването е наложително спешно да се помисли за спирането, понеже гравитацията е с непоклатими принципи. Единственият начин да се качат на пързалката за тези деца е като се повика опитен кранист, но спускането оттам почти никога не свършва в пясъчника, а извън пределите на площадката, нерядко и на квартала.

Семейство 2

Вторият вид семейства, които посещават тази на моменти гладиаторска арена, са коренно различни. Родителите са подчертано свръхактивни и посредством диви крясъци, бързи спринтове и кълбета в различни посоки, се стремят да стимулират физическа активност у сащисаните си деца. Тези родители са убедени, че ако не покажат с нагледен пример принципа на пързалянето, детето им никога няма да се досети само какво се прави с една пързалка и едва ли ще се развие нормално. Постоянно викат името на отрочето си и след минута и половина в тяхната компания вие намразвате името, буквите, родния си език и кметството, което е издало акта за раждане. Например, ако детето се казва Алекса, звучи горе долу така:

- Алекса, Алекса, Алексаааааа! Виж мамо, виж, виж! Алексааааааа, гледаш ли маме?! Виж тати как ще се качи на кончето, Алекса. Алекса, гледай маме… ауууууу колко е веселооооо. Алексаааааа, искаш ли и ти на кончето? Айде Алекса, айде на мама слънцето. Алексааааа, люлей се мамо, давай Алекса, Алекса, Алексааааа.

Тук майката започва да подскача и пляска с ръце, викайки името на детето, а то стиска здраво кончето и с неразбиращ поглед започва да пълни памперса от стрес. Бащата от първото семейство претърсва раниците за усмирителна риза, а майката се опитва с прашка да уцели другата в устата с пилешки хапки и лукчета. Алекса понечва да слезе плахо от кончето, а родителите започват да крещят наставления и да я окуражават. Бащата ляга на земята с рулетка и пергел, а майката, следейки и анализирайки данните, които той й диктува, започва да я насочва с ръце, крака и уши, все едно е самолет. Когато детето ошашавено стъпва на земята, таткото избухва и започва да бяга с диви викове и разперени ръце из площадката, все едно е вкарал гол на финала на Шампионска лига. Майката го пресреща хълцаща, ридаеща, на ръба на оргазъм и се хвърля отгоре му. Двамата са толкова щастливи от успешната детска маневра при слизането, че започват да се тресат неистово все едно имат електрически змиорки в задниците. Битието на тяхното дете се заснема прилежно и безразборно. На първото зъбче на Алекса има около 4000 снимки, а когато каза "мама" за пръв път, майка й тотално превъртя и писа на кмета, президента, БАН, Сорбоната, Олимпийския комитет и 12 000 форума.

Семейство 3

Другият тип семейство са убедени фаталисти и вярват, че детето им е малка кристална чашка, в свят населен от непохватни слонове с пневматични чукове. Опасност дебне отвсякъде, а те са там, за да предпазят малкото си съкровище от жестока участ. Пристигат на площадката бавно и подозрително, а мъжът върви леко пред всички, за да проверява за пехотни мини и подвижни пясъци. Веднъж стигнали до целта си, подлагат всичко и всички на щателен оглед и оценка. На детето непрекъснато се повтаря да не напуска периметъра, а родителите с широко разперени ръце се мъчат да предотвратят всякакъв визуален контакт с евентуални опасни хищници, като улични котки, гарги, болонки, а не е изключено и някой лъв да реши да довтаса, за да хапне точно тяхното чадо. Малкото съкровище започва да се клатушка към някоя стълба и в самоубийствен порив се качва на първата степенка. Тогава майка му надава отчаян рев с подчертано сиренен тембър, а бащата скорострелно застила дунапрени, разпъва осигурителни въжета и закача карабини. Майката сваля дамската си чанта и почва да вади дефибрилатор, гипс, шини, носилка, рентген... Детето обаче е твърдо решено да се пусне по пързалката и се изкачва догоре. Естествено, на 4 см зад него, баща му оглежда небето за грабливи птици, терасите наоколо за снайперисти и се ослушва за земетресение. Майката застава отдолу, накрая на пързалката, и се започва размяна на реплики, целяща да улесни безумната операция по спускането:

- Дръж го здраво, дръж го, да не го изтървеш, че те утрепах! - туй майката.

Тати пуфтейки:

- Държа, държа. Ти готова ли си?

Майката заема позиция на сумист и с избила пот от напрежение, напрегнато очаква ужасяващата каскада. Бащата преценява, че ако го пусне от началото на пързалката, детето ще развие свръхзвукова скорост и ще пострада. Затова държейки се с едната си ръка за края на пързалката, с другата се протяга надолу и държейки здраво наследника го позиционира точно по средата на пътя. Майката надкрачва другия край и дава последни наставления:

- Пускай леко, пускай. Леко казах, леко. Леко, бе. Ей, ще пребиеш детето, голям си некадърник. Ти „леко“ знаеш ли какво е? Внимавай с главичката, внимавай с крачето, внимавай с ръчичката. Ох, Боже, кой ме кара да го пускам на тая пуста пързалка?

Мъжът затваря очи и мислено се кръсти. Отваря си пръстите постепенно и накрая пуска отрочето в дълбоката бездна. Детето минава всичките 15 см до ръцете на майка си и оцелява, въпреки очевидните опити на некадърния му баща да го затрие. На майката й стига целия тоя трилър и издава устен декрет, забраняващ такива нечувани геройства в период от двеста години. След щателен и подробен преглед, детето е прибрано на сигурно място в количката под кевларено одеяло и му е надяната каска. Пулсът на майката се нормализира, а бащата започва да следи за нашествие на маларийни комари, оси убийци и радиационни облаци.

Семейство 4

Те са с две или повече деца. Родителите са с блуждаещи погледи и съмнителен психостатус. По навик крещят на всичко по ниско от метър, а веднъж една многодетна майка се опита да избърше сополите на кошче за боклук. Ако при другите семейства се наблюдава относителна хармония, то атмосферата при това семейство наподобява ръгби среща. Родителите се движат постоянно, развили са добра координация, мощен бял дроб, за сметка на неустановен, но огромен брой бракувани нервни клетки. Главната им задача е да опазят съоръженията и ползващите ги в приемливо здравословно състояние от набезите на подивялото си поколение. Непрекъснато следят траекториите и броя на децата, което ги прави отлични авиодиспечери. При опит да ги заговорят, започват автоматично да се извиняват, убедени, че децата им са предизвикали тежък инцидент. Багажът им се състои предимно от повредени играчки. Не си снимат децата, понеже те отдавна са им счупили телефоните. Дрехите им са раздърпани и лекьосани, но са в тон с прическите им, които всеки стилист би се заклел, че са правени с миксер. Наблюдавайки децата им, човек би си помислил, че са дресирани нарочно в голям окръжен затвор от закоравели рецидивисти. Майката е с превързано око, понеже обърка един флумастер със спирала от недоспиване.

Ето и продължението.

Препоръчваме ви още: 

Родителите, които ни вбесяват

Привилегията да бъдем родители

Кошмарите на многодетните майки

Да живееш с при-смехулник

Аглика Пелтешки е необикновена жена. Всичко, до което се докосне, всичко, което направи, излъчва изящество, деликатност и красота. Тя вече ни е гостувала веднъж с една мила ученическа история. Вероятно сте попадали на сайта й, може би сте се възхищавали на рецептите й, на фотографиите, на историите, които разказва. Днес я поканих да ни разкаже за картините си.

Била съм капризно и гръмогласно плачещо бебе. Според днешните разбирания, била съм ужасно бебе, изискващо цялото внимание на околните. Някак ненормално рано проговарям - на 8 месеца, с цели изречения, което утежнява ситуацията. Защото на всичко отгоре съм започнала да бърборя безспир, разбира се, тогава, когато не съм плачела с цяло гърло. Майка ми казва, че на година и половина ми дали молив и лист и тогава настанала ТИШИНАТА. Благодатната тишина, за която бленувало цялото семейство! Проблемът внезапно бил решен, при това веднъж завинаги. Аз просто съм започнала да рисувам. Може би това е повратният момент, когато от изразен екстроверт, съм се превърнала в абсолютният интроверт (за радост на роднини и други). Шегувам се, нямам много познания по психология, но наблюдавайки се в годините разбрах, че за мен светът е малко място, с малко на брой приятели, уютен дом и понякога кратички пътешествия (дългите ме уморяват и ме натоварват).

Харесвам да повтарям неща
Да минавам по една и съща улица, да ходя на едни и същи места, да купувам едни и същи цветя, да нося едни и същи дрехи (в гардероба си често имам по 2-3 еднакви неща за носене, еднакъв модел обувки и т. н.) и още куп други еднаквости и повторения. Сигурно една от личностите в мен е аутист.
Да, аз знам, че в мен живеят няколко личности! Събития и факти са доказали това, но то е друга тема...

Не съм художник по професия
Някога опитах да попадна в училище за рисуващи, не се получи. Моментът е бил такъв, неподходящ сигурно... Известно време страдах, после кривнах в друга посока. Занимавах се с други неща, които ме отвяха на друг терен, където нямаше нито време, нито място за рисуване. Ако трябва да говоря в цифри - била съм в рисувателен антракт повече от 25 години. Разбира се, фантазията ми не е спирала своя ход и ме е съпътствала през целия период, но боите, моливите и листовете за рисуване бяха отишли сякаш в друго измерение. И долетях в Канада... Родих едно прекрасно момиченце, останах си вкъщи и се почувствах на мястото си. Една Коледна вечер получих за подарък професионален фотоапарат. И се започна едно трескаво снимане, едно вълнуващо пътешествие в непознати за мен дебри. Снимах и снимах, и снимах...

Тогава точно бях станала член на един симпатичен български сайт, пълен с мили момичета, които се занимаваха със семействата си, с готвене, с гледане на деца и споделяне на всичко това в мрежата. Сайтът се казваше Биберон и беше малък, спокоен оазис, който беше способен да дава отговор на какви ли не въпроси - знаете как е в мамешките сайтове, приличат на съвършената енциклопедия. Там се обособи малко фотографско клубче, там се запознах за първи път и с няколко програми за обработка на снимки...

Един семестър фотография и един - Фотошоп
Увлякох се. Беше ми доста трудно, трябва да призная, защото съм скарана с всякаква електроника, техника, компютри, а от вида на цифри направо ме боли! Независимо тези мои мъки обаче, снимането и обработката на снимки ми приличаше малко на рисуване и се потапях в това занимание с удоволствие и хъс. Стигнах дотам, че записах един семестър фотография в един колеж в Отава, а на следващата година и един семестър дигитална обработка с Фотошоп. Не, не, това въобще не ме прави фотограф, нито пък капацитет в обработването на снимки. Даде ми някаква свобода, продължих да снимам, но обработването после не ме водеше до резултат, който виждах в представите си. Въпреки това, бях поканена да участвам във фотографска изложба в Отава, в престижен Арт Център, където група български фотографи представяха творбите си. Малко преди това се запознах с една малка програма за рисуване на Apple. Костваше ми известни усилия и доста безсънни нощи, овладях я, но резултатите и с нея (поне за мен) винаги изглеждат различни от това, като да хвана четката и да разпилея боите и моливите наоколо.

„Започни с нещо обикновено.“
Тогава си казах, чакай, остави настрана всичко това и започни с нещо обикновено, като графика да речем. После реших, че не ми е достатъчно и влязох в най-големият магазин за художници в Отава и си купих платна, четки и акрил. После си купих акварели и добра хартия, сух пастел, фини писци за туш... Сега рисувам с акварел. Някак спокойна се чувствам с него и засега той е зоната на комфорта ми. Не знам докога обаче!? Напоследък все повече мисля за акрил и кой знае, някой ден може би пак ще разположа платната на статива и ще му се отдам... Все едно, разбрах, че няма значение какви ще бъдат средствата, с които ще разказвам за световете в мен, няма значение дали ще е с четка, молив, с компютърна програма или обектив! Важното е да се случва, защото това всъщност е онова страховито бебешко бърборене и гръмогласен плач, за които споменах в началото и, които никога не са ме напуснали. Сега просто изразните средства са различни и, надявам се, далеч по-приятни.

Препоръчваме ви още: 

Кога е подходящият момент да започнеш нещо свое

Художникът е оголен нерв

Обикновената жена

Към творците с любов