Автор: Лени Рафаилова

Някой псуваше дребната касиерка. Тя, снижена и изтръпнала в тясното си пространство между вафли и фъстъци с изтекъл срок, приличаше на уплашено джудже. При всяко движение, малкото звънче на евтината й коледна шапка притреперваше и изпускаше фалшивото си гласче. Извънгабаритният собственик на гласа, подпираше бутилка водка на диненото си шкембе и упорито изливаше екстра порция ругатни по джуджето зад касата. Пред него, ситна бабичка, с треперещи старчески пръсти, с мъка се опитваше да изчопли някакви жълти монети от смачкано кожено портмоне. Две спаружени краставици дремеха до нея, на мърлявата плоскост за багаж. Назад в опашката, младо момиче в електриков клин, мажеше с пръст по екрана на поочукан смартфон и се усмихваше. Жена на средна възраст, с ягодово червило, го гледаше втренчено и чоплеше нещо в ухото си. Една майка, с хлътнали очи и изпито слабо лице, чуруликаше тихичко на бебето си в количката. Косата й хващаше отблясъците на изкуственото осветление и ги преобразяваше в дребни цветни канарчета.

Мая не си усещаше краката. Отдавна не бе слагала обувки на ток. Днес обаче нямаше как да отиде на срещата с дънки и кецове. Искаше й се този ден да приключи, да се качи в малкия им задушен апартамент, да хвърли в коридора проклетите обувки, да отвори широко прозореца, да седне на дивана и да качи крака на масата. Петък е и след изтощителната седмица имаше нужда от питие, даже от няколко. В главата й се мотаеха и омотаваха, сглобяваха и разглобяваха в хаотичен безпорядък мисли и емоции от последните дни. Щракаха и прещракваха часовници, електрически кани, котлони, ключове, перфоратори. Дрънчаха тенджери, тигани, паници, вилици, лъжици. Стържеха гласове, спирачки, врати и ножове. Виеха гладни кучета, празни хладилници, прахосмукачки и перални машини. Съседът, който ремонтира банята си, лудата, която псува на балкона в 3 сутринта, бабата, която все пита за оранжевия котарак, отворени празни пощенски кутии, клошарката с две висши, която тътри твърде големите си ботуши по стълбите, миризмата на препържена риба и вкиснало зеле. Викове, крясъци, клаксони. Поледица, жената с гълъбите, оцветен в жълто сняг, момичето с голите крака на ъгъла. Цигани, товарачи, строители, гастарбайтери. Евтини цигари, зъзнещи млади жени в тънки палта. Деца с уморени очи. Аромат на баница и кюмюр. Куцащо куче молещо се да пресече улицата. Кал. Замръзнали наполовина локви и псуващи мъже. Седем сутринта, седем вечерта. Неизмити чинии, сърдити деца, ненаписани домашни, несбъднати желания, избледняваща надежда. Коледа.

Мая вдигна очи. Две пъстри жени избираха скъп шоколад с коледна опаковка. Някой поръчваше котлети сьомга. Дядо с бастун слагаше в изтъняла мрежа прораснали картофи. Кавгата на касата продължаваше. Бабата с монетите се разплака, хвърли портмонето и закуцука към изхода. Джуджето зад касата гледаше унило. Диненото шкембе въздъхна и хвърли победоносно пред джуджето бутилката водка. Касовите апарати продължиха празнично да пищят.

Мая развърза шала си, долови остатъчен аромат от парфюм. Късно е. Дано децата са разходили кучето. Някой изпусна буркан с кисели краставици. Група младежи дрънкаха с бирени шишета. Вероятно той вече си е дошъл. Погледна телефона си. Нямаше пропуснати обаждания. Усети болка в рамото и свали чантата си. Вероятно. Седнал е и гледа новини, децата са забили нос в телефоните. Всички чакат. Никой не звъни. Знаят, че в края на месеца тя няма пари за дребни глезотии, понякога и за джобните им. Не са щастливи. А тя? А той? Проклет да е тоя мизерен живот, проклет, проклет, проклет. А някога се чакаха на въртележките, някога я държеше за ръка и ходеше в синхрон с нейните стъпки. И виното беше хубаво тогава, и зимата и студът дори.

Една ръка леко я тупна по рамото. Млад мъж й показваше, че редът й е дошъл. Тя му кимна с благодарност, той се усмихна разбиращо. Едно шише ракия. Сгъната на четири десетолевка. Погледът й се спря на захвърлените краставици. Плати ги. Двама мъже с работни гащеризони мълчаливо пиеха тъмна бира, луксозна блондинка изтупваше ведри снежинки от мъхесто розово палто. Съседката с оранжевия котарак стоеше навън и се взираше в тъмнината.

Мая преметна шала си. Ниска жена слизаше плахо по заледените стълби. Бабето с портмонето и краставиците. Мая я хваща под ръка и заедно слизоха на тротоара. Дребната жена вдига очи от земята. Сини, плашещо сини, дълбоки и мътни. Езера вдън горите тилилейски. Мая изтръпва. Проклетото динено шкембе! Да му приседне водката, дано! Пресичат улицата. Мълчат. По леда се пързалят издължени сенките им. Фаровете на преминаващи автомобили се блещят насреща им с любопитство и нескрито чувство за надмощие. Свита едноетажна къщурка сред панелното домино. Четири прозореца. Свети един. Бабата благодари и очите й стават още по-сини. Мая се смее, бутва бързо в кокалестите й ръце плика от магазина и светкавично се отдалечава. Бабата вика нещо след нея, тя се обръща, махва й с ръка за довиждане и продължава.

Зад прозореца. Той стои на своя стол, нейният е още празен. Преди имаха много столове, сега им останаха два. На масата - нейната питка, завита с пожълтяла ленена кърпа. Старата купичка с шарени бонбони, паничка шарена сол, полупразно бурканче мед. Крушка от 40 вата. Свещ, още незапалена. Печка с два реотана. Работи единият. Той чака. Нея. Ключът щраква, вратата скръцва с настроение. Тя е измръзнала, но не заради това трепери. Оставя плика на стола. Той запалва свещта. Целуват се. Като някога. Тя налива ракия. Пият, за празника. За шестдесетгодишната своя любов. Свежа, като краставица.

Асансьорът спира на шестия етаж. Съседът е приключил с ремонта. Ключът е в ключалката. Вратата скърца с надежда. Светлина. Свещи. Масата е подредена. Хризантеми, потънали в своята тиха лилава прелест. Децата са в настроение и се усмихват загадъчно. Кучето мята опашка и върти дупето си от радост. Мирише на краставица. Той. Налива ракия, за празника. Техните си двадесет години любов...

Препоръчваме ви още:

Цяла, цяла от любов
Любовта, която не виждаме
Истинският