Да живееш с при-смехулник
Автор: Траяна Кайракова
С моя мъж се оженихме тъй набързо, че чак аз не разбрах. Ама и той толкоз се е усетил, като го е ударила Сляпата неделя, че чак го окьоравила. Голямо зло съм явно, щото мъжът ми казва, че от нашия край хората вода за боб не взимат, че не увира, пък той жена взел. Голяма грешка ви казвам, ама да е гледал и мислил, връщане няма. Че и далеко бе! Има-няма 500 километра. Все се тюхка, като се съберат компания: „Как да я изгоня бе, хора? Не мога да преценя кога да се скараме. Влак има само сутрин и вечер. Тя спи до обяд, сетне не я виждам, като духне. Вечер се развика, като е заминал последният влак, кога да я изгониш?“ Хората се подхилкват, той си тъгува. Че пусто и алкохол не близва, да се натряска, че да му мине! Пък и аз го гледам. От 80 го направих 180 килограма. Тъй ми каза мама, че любовта на мъжете минава през стомаха и малко под него. От Коледа на Коледа готвя хубаво и обилно. Тогава е най-сигурно, че ще се прибера, нали е семеен празник все пак.
Аз не се оплаквам, голям добряк е и най-вече майтапчия. И аз не падам по-долу, ама той обира точките. Жив смехулник е ви казвам. Не е като да ти се присмее, че да те обиди, ами тъй лекичко ще пусне някой лаф, че хем ще се посмееш, хем после ще се усетиш, че баш си е тъй туй, дето ти е казал. Дъщерята като малка много боледуваше от настинки. Като я подкарат едни сополи и една кашлица, край нямат. После се оказа, че кашля от сополите и няма нужда от аптеката, която държах в пълна бойна готовност в хладилника. Една стара лекарка я оправи точно с едни капки за нос, след три години ходене по мъките. Но не за това ми е мисълта. Още като бебе спеше подгънала едното си ушенце. Таман го оправя и тя се извърти и пак го подгъне. С тиксо го лепих, със сироп от баклава, с мед – няма, братче. Накрая се отказах. В крайна сметка ухото стана малко по-голямо от другото. Мине не мине и я заболи. Чувала съм, че се слага топло олио, ако нямаш капки. Те у нас свършваха като жито на помен. Ставам в един часа посред нощ, че детето реве от болки, и в просъница почвам да търся олио, капкомер, лъжичка. В полусънно, вампирско състояние се чудя с какво да топля тия две-три капки, дето ми трябват. Добре, че съм гаден пушач и ми хрумва гениалната мисъл да затопля няколко капки в метална лъжичка със запалка. Пускам в ход идеята, надвесвам се над детето и капвам в ушето. То всичкото хубаво, ама с лявата държа лъжичката, с дясната капкомера и залепих горещата лъжица на ухото. Казвам ви чак на мен ми се прирева. Детето се разпищя, баща му, разгеле, се събуди и вика:
- Какво става бе, тате? Що тъй пищиш?
- Болиииии! Тате, много болииии ме ушето!
Той я погледна с едно око и изпляска:
- Ми как няма да те боли, тате. С туй голямо уше, голяма болка ще да е!
Обърна се и захърка блажено. Добре, че после ухото й се оправи по форма и вече нямаше такива големи болки.
Малкият пък голям мързел беше по едно време, голямо чудо. И злато да му кажеш, че има в банята, я заобикаляше с километри. Като малък не мога да го изкарам от коритото, тапетите сменихме от басейна, дето направи в спалнята, а сега не мога да го вкарам. Къпането голям зор. Решил един ден да се окъпе и да ни изненада. Излиза той с халатчето, белнал се като дупе на сърничка и влиза победоносно в кухнята, където го чакаме за вечеря. Баща му го поглежда и съвсем сериозно ми казва:
- Жена, ти заключи ли вратата? Какъв е тоз непознат човек у нас и кого търси?
Малкият се обърна да види за кого иде реч, а аз се напиках от смях. Оттогава се къпе редовно! Годишната бройка ще я спестя. Като го накацат гаджетата, няма да се уредим в банята съвсем.
Свекърва ми се пенсионира и дойде да почерпи за пенсията. Ухилила се, напъчила се, радва се жената. То си е за радост, колко хора не доживяха да се видят пенсионери. Слагаме масата, нареждаме се и почваме да вдигаме наздравици. Благоверният я поглежда и съвсем сериозно казва :
- Айде, да ти е честита пенсията! Както я взимаш, изведнъж да спреш, че иначе лошо!
Тя се радва и благодари, пък аз на бегом излязох да се хиля в другата стая, щото свекърва ми хич не разбра пожеланието.
Един ден се разкрещях, че си вземам децата и си отивам при мама. Аз ще го плаша, пък той се хили и ми вика:
- Давам ти колата, пълна с гориво, всички буркани от мазето, саксиите, децата и 3000 лева!
Парите сигурно бяха за пътни и храна до мама. Ама аз за толкова малко не се давам и никъде не отивам. Поне някой милион да отпусне, какво се стиска!
Живеем от 100 години с баба му. Гледали един ден децата филм за богаташи и наследства. Сядаме да вечеряме и веднага, сякаш са се наговорили, се изстрелва въпросът:
- Тате, вие с мама, като умрете, апартаментът на кого ще остане и какво ще наследим от вас?
- Ааааа, не се бойте, татювата! Ще ви оставим прабаба ви, вий да я гледате. Той апартаментът върви с нея.
Мисля, че оттогава децата се отказаха от наследство и повече не са питали.
Още като се оженихме, започнахме да излизаме с колеги, приятели. Толкова сериозно се будалка, че хората гледат и се чудят. Един негов колега трябваше да дойде да свърши някаква работа и вървим по пътя, като те двамата си говорят. Мъжо се жалва:
- Ей, къде я намерих тая жена, еееей. С пари не мога да се видя!
- Що бе? Какво, много харчи ли?
- Не. Сложила е една релса над входната врата. Още като вляза, хваща ме една кука, обръща ме с краката нагоре и каквото имам из джобовете, пада. Жената обира всичко до шушка и чак тогава ме сваля.
- Сериозно ли бе?
- Ми как, абсолютно!
Влизаме вкъщи, тоя чиляк си изкриви врата да дири релсата. Аз се подхилквам, мъжът ми абсолютно сериозен.
- Къде е? – пита колегата му. - Нещо не я виждам.
- Аааааа, тя е скрита и има копче за нея. Пуска я само за мене. Иначе, който влезе, ще увисне. Няма да се излагаме, я!
Пусна го по пързалката и си свършиха работата. Да го убиеш направо. Целият град ме мисли за Годзила най-малко.
Тая година си взех нов мобилен телефон. Децата се въртят, наместват го, аз нищо не отбирам, ама що да не го взема, като ми се полага. На мен ми трябват зелена и червена слушалка. Толкоз! Да, ама знам, че може този, който ти звъни, да излиза със снимка и викам на децата да си ударят по едно селфи. Снимаха се те и карам мъжо. Аз го карам, той не ще. Накрая се ядоса и вика на щерката:
- Излизай на терасата и снимай!
- Какво бе, тате?
- Снимай там срещу нас, каквото видиш. Първото насреща е.
Връща се детето и вика;
- Ми там нали има банка. Насреща е банкоматът.
- Хасъл туй снимай! Мене само за банкомат ме имате вкъщи! Ай ще му се не знай!
Една година синковецът си остай коса до кръста (метафорично де). Чака я, чака я, дордето му извади очите, и я зализа назад като Роналдо, кога се полее с олио по време на мач. Стана вече да може да се връзва на кукуригу и работата заспа. Какви бяха тия моди, какво беше туй чудо, голяма работа ви казвам. Една вечер се търкаля, търкаля при нас на спалнята и стана да яде. Излиза точно и се присеща, че нищо не вижда от пустия му перчем.
- Тате, дай ми ластичката, че е паднала при вас някъде.
- Божкеееее, доживях синът ми да ми иска ластичка! Утре, тате, фибичка и прашки дано не ми поискаш, Божеееее!
С мене се гъбаркат най-много, обаче ще спестя всички истории, че повечето май са верни. Фръцкам се един ден пред огледалото и обяснявам на децата колко съм отслабнала (Честен кръст тъй си беше!) и ми падат дънките. Баща им седи, подхилква се и по едно време изтърсва:
- Отслабнала тя майка ви. Добре, че все си купува гащи, дето се разпъват и после й стават широки, че да й се зарадва душичката.
Ей, да го разстреляш, пък аз два месеца мрях гладна като куче.
Сега, по Коледа, тръгнахме да търсим мебели. Правим един ремонт от половин година, да му опустеят майсторите с майстори, и няма свършване. Докарахме я разгеле до маси, столове и дивани. Остава ни да вземем само холо-дневно-трапезарен диван. Харесваме в един сайт и се бухваме в магазина. Една любезна девойка ни обслужва, обаче… Диванът ще е готов след Коледа. Абе алоооо! Ний цялата рода до 25 коляно ще събираме, де да сядат? И терасите не са готови, барем там да ги слагаме. Тъй я въртяхме, иначе сукахме, не ще и не ще. Всички поръчки били спешни, срокът бил 30 дни и т.н. Още като видях нашият как се подхилква, стиснах зъби като косатка, за да не се разхиля, защото знам какво ще последва.
- Виж сега, мойто момиче. Ти не разбираш защо ни е толкова спешен тоя диван. Не си ли чула за обиколката на Бойко Борисов?
- Не съм, каква обиколка?
- Ама как не си чула? По Коледа ще ходи цял месец в различни български семейства, да види как живеят, доволни ли са от управлението му, имат ли нужда от нещо.
- Стига бе, майтапите се с мене.
- Аааааа, недей така! Като ме гледаш два метра мъж, как мислиш, че се майтапя, няма такова нещо. Даже сложете една голяма лепенка на фирмата ви на видно място на дивана, щото ще идват с камери. Знайш каква реклама ще ви ударим, направо ще сте номер едно!
- Ама наистина ли? По коя телевизия това? И кога?
- Е, как по коя? По Би Ти Ви. За дата не знам, разберете се с жената да ти каже. Дай сега да оправим парите. Ще стане, нали?
- Ами ще видя какво мога да направя.
Хитрецът му с хитрец се измъква в салона, а момичето идва до мен и свойски ми прошепва:
- Това е моят телефон. Непременно ми звъннете да ви гледам. Аз съм стар служител и ще помоля за експресна поръчка.
Измъквам се и аз, чудя се какви бонбони после да купувам на девойката и как да се извинявам за „несъстоялото се предаване“, щото ще се е надявала напразно. Да ме прощава Господ, но понякога празниците изискват жертви…
Иначе той не е лош човек, но диванът наистина беше спешен. Дано дойде навреме, че иначе наистина ще викаме Бойко Борисов!
Не си мислете, че всичко у дома е саксии и духова музика. И тъпани бият, и тенджери хвърчат, обаче с времето взехме да даваме на задна. Той окьоравя, аз оглушах и сега нито той ме вижда, нито аз го чувам и си живеем прекрасно!
**************
Препоръчваме ви още:
Свързани статии (по етикет)
- Най-популярни
- Най-нови
